Първо избиване на преподобните наши отци в Синай и Раита

На четиринадесетия ден от януари се почита паметта на избитите монаси, подвизавали се в обителите и пещерите на планината Синай и в съседната крайбрежна пустиня Раита. Първото избиване на отците станало през четвърти век. То е записано от египетския монах Амоний, станал очевидец на това събитие. Той пише:
“Веднъж, когато седях в своята килия в Александрийската страна, в местността, наричана Каново, у мен се зароди мисълта да отида в Палестина. Не можех да гледам спокойно как християните търпят непрекъснати страдания от нечестивите мъчители и как нашият свят отец патриарх Петър е принуден да обикаля от място на място и да се крие, лишен от възможността да ръководи своето словесно стадо. Освен това желаех да се поклоня на светите места в Иерусалим, по които е ходел нашият Господ Иисус Христос, извършвайки тайната на Своя промисъл за нас. Като отидох там, се радвах за всички чудни Божии дела и горещо благодарях на милосърдния Господ, че ме удостои да се поклоня на светата земя. После заедно с няколко монаси се отправих в пустинята и с Божията помощ след осемнадесет дни стигнах Синайската планина и се поклоних на тамошните светини. Там с наслаждение беседвах с ангелоподобните синайски отци и всеки ден посещавах килиите им за душевна полза. Те имаха такъв устав: през всичките дни пребиваваха безмълвни в килиите си, а в навечерието на неделния ден се събираха в църквата и заедно извършваха всенощното бдение. На светата литургия сутринта те се причастяваха със светите безсмъртни Христови тайни и всеки отново се оттегляше в килията си. По вид те приличаха на ангели, от голямото въздържание и непрестанно бдение телата им бяха изнурени и те живееха като безплътните, като не употребяваха за храна нищо от това, което възбужда и храни страстите. Изобщо не вкусваха вино, нито елей, нито хляб, а се задоволяваха с малко фурми и жълъди и само с това поддържаха живота си. Но за странниците при настоятеля понякога имаше и хляб.
След няколко дни тази страна беше внезапно нападната от варварите, наречени влемиани. Те избиха без пощада всички отци, които намериха в околностите. Ние, живеещите около манастирската кула, се смутихме и разтревожихме. Събрахме се бързо в укрепеното място заедно със светия отец настоятел Дула, който наистина бе раб Христов, отличаваше се сред останалите с особено търпение и кротост и затова някои го наричаха Моисей. Варварите избиха всички отци, пребиваващи на Хорив, в Тефровил, погубиха много светии в Кидар и опустошиха и останалите околности на Синайската планина. Те наближиха и нас, и като не срещнаха отникъде съпротива, едва не ни убиха. Но милосърдният Бог, явяващ Своята помощ на онези, които Го призовават с цялото си сърце, прати на върха на планината голям пламък. Видяхме, че цялата планина се покри с дим и от нея излизаше огън, който стигаше до небето, усетихме трепет и едва не умряхме от страх. Паднахме по очи на земята и молехме Господа да ни отмине надвисналото бедствие. Ужас обзе и варварите. Като забелязаха огъня, те веднага побягнаха, някои хвърлиха оръжието и оставиха камилите си, защото ужасната гледка бе непоносима за тях. А ние благодаряхме и прославяхме Бога, Който не оставя онези, които се обръщат към Него. После слязохме от кулата и намерихме на различни места тридесет и осем отци, убити на място. По телата им имаше много рани и кой би могъл да опише мъчителната им смърт? Двама от тях, Исаия и Сава, бяха още живи, но изнемогнали от раните, едва дишаха. Със сълзи погребахме убитите и се погрижихме за живите. Пък и кой би могъл да бъде така жесток и немилосърден, че да не оплаква горчиво такива отци - мъже праведни и свети, жалко захвърлени на земята? Главата на един беше отсечена, а на друг се държеше само на кожата, един бе съсечен на две, а друг - с отсечени нозе и ръце, един беше с извадени очи, а друг разсечен на две от главата до краката. Кой би могъл да опише подробно всичко, което видяхме, погребвайки телата на светиите? Двамата живи братя страдаха тежко. Исаия умря във втория час на нощта, а Сава беше жив и имаше надежда да оздравее, защото раните му не бяха много тежки. Той благодареше на Бога за своите страдания, но скърбеше, че не се е удостоил да умре заедно със светиите, и казваше с ридания:
- Горко на мене, грешния! Горко на мене, задето не бях в лика на светите отци, пострадали и умрели за Христа! Горко на мене, непотребния раб, отхвърлен в единадесетия час, когато застанах на прага на спасителното Царство Христово, но не влязох в него!
Той се молеше със сълзи и казваше:
- Боже Вседържителю, пратил Своя Единороден Син за спасението на човешкия род, благи Човеколюбче, не ме разделяй с умрелите свети отци, но нека аз да попълня броя им и да станем четиридесет! Благоволи да стане това, Господи Иисусе Христе, защото от рождението си Те следвам и само Теб обичам!
На четвъртия ден след избиването на светите отци и той предаде духа си в ръцете на Господа.
Докато още скърбяхме и плачехме, при нас дойде един измаилтянин и ни съобщи, че варварите са избили всички подвижници, живеещи във вътрешната пустиня, наречена Раита. Тя се намираше на повече от два дни път от нас по брега на Червено море. Там имаше дванадесет водни извора, както се казва в книгата Числа, и седемдесет финикови дървета, които после многократно се увеличиха. Разпитвахме този човек колко отци са избити и как е станало това, но той нищо не можа да ни каже, защото и сам бе научил от други; знаеше само, че всички живеещи в Раита отци са избити, от най-стария до най-младия. След няколко часа това известие беше потвърдено и от друг. А след още няколко дни при нас дойде, за да се засели на Синай, един от тамошните монаси. Като разбра за него, игуменът на Синайската планина, отец Дула, започна да го разпитва подробно за участта на светите отци, а също и за това как е успял да се спаси. Тогава монахът разказа следното:
- Отци, аз живях малко там - само около двадесет години, но имаше и такива, които живееха на това място от четиридесет години, други от шестдесет, а някои и от седемдесет. Онази местност е много равна и широка, на дължина се простира до седемдесет поприща, от изток е оградена с планина до самото Червено море. Там живееха много отшелници, които, според апостолското слово, се скитаха по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. В подножието на планината имаше църква, в която всяка неделя се събираха тези наистина небесни мъже. Макар да живееха на земята, по душа и житие приличаха на ангели. Те изнуряваха телата си така, сякаш бяха не техни, а чужди, а душите си украсяваха не с една, а с много добродетели. Като желая да предам техните страдания и смърт, и изобщо всички причинени им от бесовете изкушения, не мога, възлюбени, да опиша подробно техните добродетели. Но ще ви кажа за един или двама отци и това ще е достатъчно, за да видите живота и на останалите.
Сред тях имаше един старец на име Моисей. Той беше роден в съседната Фаранска страна и от младини беше обикнал монашеския живот. Той беше настоятел на отците, които живееха там, и прекара в монашество седемдесет и три години. Живееше в пещера близо до манастира и наистина бе втори Илия Тесвитец, защото Господ му даваше всичко, за което помолеше. С чудните си знамения и изцеления от всякакви болести той обърна към християнството всички жители във фаранските предели, а също и измаилтяните, които живеят в тази страна. Като виждаха чудесата и изцеленията му, всички се преизпълваха с вяра в Христа, приемаха кръщение и встъпваха в светата Христова Църква. Светият отец изцеляваше и много бесновати, защото по Христовата благодат имаше власт над бесовете. От самото начало на подвижническия си живот той нито веднъж не беше вкусил хляб. Навестяващите го египтяни му носеха хляб, но той го държеше за странниците, а сам се задоволяваше с няколко фурми и вода, от финиковото дърво си приготвяше и дрехи. Времето си прекарваше в строго безмълвие, както никой друг, и го нарушаваше само заради онези, които идваха при него да изповядат своите помисли - тях той приемаше с внимание и кротост. Спеше малко след утринната служба, а цялата нощ прекарваше без сън. През Великите пости до самия Велики Четвъртък храната му беше двайсетина фурми, а питието - чаша вода, и това, по свидетелството на ученика му, често му стигаше до Страстите Христови. Веднъж, през Великите Пости, при него доведоха за изцеление Ведиан, началника на едно етиопско племе, който беше обзет от нечист дух. Когато се приближиха на едно поприще от килията на стареца, нечистият дух хвърли Ведиан на земята и завика:
- Горко ми! При кого ме водят! Нито за минута не можах да изкуся и да съблазня този човек!
После излезе и Ведиан веднага оздравя, повярва в Христа заедно с много други и се удостои със свето Кръщение. Би трябвало да ви разкажа и много друго за този праведник, но времето ми е малко. Той умря от ръката на варварите.
Този дивен и блажен отец имаше ученик, който носеше същото име. Той беше от Тиваидската страна и живя при учителя си в безмълвие четиридесет и шест години, като не отстъпваше в нищо от правилата на своя отец и даваше пример на останалите млади монаси. Заедно с него отначало живеех и аз, но после, поради крайното му въздържание, се отделих от него. Той беше убит заедно с другите свети отци. Много полезно е да си спомним и да разкажем за живота и добродетелите на всеки от отците, но понеже времето не стига, ще разкажа само за още един праведник.
Сред тях имаше един отец на име Иосиф. Той живееше на две поприща от морето, със свои ръце си беше построил жилище и водеше свят живот, бидейки наистина мъж мъдър и добродетелен. Той живя на това място около тридесет години. Ученикът му не живееше с него, а в отделна килия наблизо. Веднъж при преподобния Иосиф дошъл един от братята. Той почукал на вратата, но като не получил отговор, погледнал през прозорчето и видял стареца да стои насред килията, като че обзет от пламък от главата до петите. Братът паднал от страх и два часа лежал вцепенен, като мъртъв. Като дошъл на себе си, той седнал пред вратата на килията. Потънал в богомислие, старецът не знаел за случилото се. В пет часа братът почукал отново. Старецът му отворил и попитал:
- Сине мой, кога си дошъл?
- Изминаха повече от четири часа - отговорил той, - откакто съм тук, но не почуках, за да не ти попреча, отче.
Светият старец се досетил, че той знае какво се е случило с него, но не му казал нищо, дал му душеполезно наставление и го отпратил с мир. Но след това старецът оставил килията си и се скрил, опасявайки се от човешката слава. След няколко дни Геласий, ученикът му, дошъл в килията, но вече не го намерил. Колкото и да го търсел в пустинята, усилията му останали напразни. С горчиви сълзи той се завърнал в килията на стареца и се заселил в нея, та поне в това да намери утешение за душата си.
Изминали шест години и веднъж, в деветия час от деня, някой почукал на вратата. Геласий излязъл и видял своя авва. Изумен от неочакваната му поява, той помислил да не би това да е дух, но радостно му казал:
- Отче, кажи молитва.
Старецът казал молитва, целунал ученика си и после рекъл:
- Добре стори, сине мой, че отначало поиска да чуеш молитва, защото много и различни са козните на дявола.
Братът му казал:
- Защо пожела да оставиш отците и мене, твоя син? Оттогава пребивавам в скръб и сълзи.
- Сине мой! - отговорил старецът. - Защо си заминах, знае само Бог. Но ти знай, че през цялото това време не оставих нито това място, нито тебе, и не минаваше неделен ден, без да се причастя в църквата заедно с отците със светите безсмъртни Тайни на Христа, нашия Бог.
Братът много се учудил, че старецът е живял сред тях, но никой не го е видял.
- Защо сега, отче, дойде при мене? - попитал той.
Старецът отговорил:
- Сине мой, кончината ми наближи и аз дойдох, за да ме погребеш.
Като му преподал много душеполезни наставления и го утвърдил в благочестието, старецът вдигнал ръце към небето, помолил се и после в мир се преставил на Господа. Веднага след като братът ни разказа за това, ние се събрахме с палмови клонки в ръце и с песнопения го пренесохме в църквата, а лицето му светеше, като на пророк Моисей в древността. Погребахме го заедно с починалите преди свети и божествени отци. И много друго бих могъл да ви разкажа, но вече е време да кажа за варварите, защото виждам, че искате да знаете как бяха избити светиите.
Тези блажени отци, които живееха в пълна нищета, бяха толкова добродетелни, че твърдо претърпяваха заради Господа всякакви скърби и непрестанно пребиваваха в молитва и богомислие. Общо там бяхме четиридесет и трима души. И ето че веднъж при нас дойдоха двама мъже и ни съобщиха, че от Етиопската страна по море са пристигнали много варвари.
- Те ни хванаха, докато плавахме в лодката си - казаха пришълците, - плениха ни и заповядаха: “Покажете ни пътя към града и ние ще пощадим живота ви.” Ние против волята си трябваше да дадем обещание, но решихме да изчакаме дали няма да излезе южен вятър, за да успеем да отплаваме и да се освободим от тях. С Божия помощ през нощта успяхме да се спасим от ръцете им. И сега дойдохме да ви предупредим да бъдете внимателни известно време, та варварите да не открият убежището ви и да не ви избият, а те са триста души.
Като научихме за това, поставихме край морето стражи, за да ни обадят, ако видят кораб. А ние се събрахме на всенощна служба и се молехме Господ да ни изпрати това, което ще бъде от полза за душите ни.
В първия час на нощта се показа кораб с вдигнати платна, който се насочи към нас. Живеещите във Фаран миряни се приготвиха за битка, за да защитят жените и децата си. Ние се събрахме в храма, зад църковната ограда. Корабът спря за през нощта при западния бряг, скрит зад хълма, близо до изворите. На сутринта варварите вързаха моряците, свалиха ги на брега и оставиха на кораба само един, а за да не отплава с кораба, техен другар го надзираваше. Като слязоха на брега, започнаха битка с местните жители и от двете страни полетяха безброй стрели. Варварите бяха по-опитни в стрелбата, победиха местните и ги обърнаха в бягство. Те избиха сто четиридесет и седем души, останалите избягаха кой където свари, а жените и децата плениха. После като диви зверове се хвърлиха към нашата ограда, разчитайки да намерят при нас много злато. Застанали пред стените, те започнаха високо да ни хулят, като мислеха да ни уплашат с виковете си. При това бедствие и тази мъка, ние не знаехме какво да правим и само плачехме и викахме към Бога. Едни от нас понасяха всичко мъжествено, други плачеха, а трети се молеха и благодаряха на Бога, но всички заедно, утешавайки се взаимно, възклицавахме:
- Господи, помилуй!
Нашият настоятел свети Павел застана насред църквата и каза:
- Отци и братя! Послушайте мене, най-грешния и недостойния сред вас. На всички ви е добре известно, че заради любовта си към нашия Господ Иисус Христос ние оставихме суетния свят и пребивавайки в тази сурова пустиня, се удостоихме да носим Неговото благо иго в глад, жажда и крайна нищета. Ние презряхме всяка земна суета, за да се удостоим с участие в Неговото Небесно Царство, и не желаем друго, освен сега да приемем смъртта. Защо да скърбим и да плачем, ако нашият Владика иска по-скоро да ни освободи от суетния живот и да ни вземе при Себе Си? Не трябва ли да се радваме? Трябва да се веселим и да благодарим на Господа, а не да униваме! Какво за нас е по-любезно и сладостно от това, да съзерцаваме Господнята слава и да виждаме Неговия свят Божествен лик? Отци и братя! Спомнете си как винаги сме величаели и прославяли светите мъченици, живели преди нас, как разказвайки за страданията им за Христовото име, горяхме от желание да ги последваме. Ето, накрая дойде време и нашето желание се изпълни. Затова не унивайте, не скърбете и не се бойте, но съберете сили и се ободрете, твърдо приемете смъртта и Бог с любов ще ви приеме в Своето Царство.
Монасите единодушно отговорили:
- Както каза, честни отче, така и ще постъпим, защото какво да въздадем Господу за всичките Му благодеяния към нас? Чашата на спасението ще приемем и името Господне ще призовем!
Нашият свети отец се обърна на изток, вдигна ръце към небето и призова:
- Господи Иисусе Христе, Боже Вседържителю, наше упование и помощ! Не забравяй Своите недостойни раби, спомни си за нашето бедствие и мъка, защото душите ни скърбят. Укрепи ни в часа на страданието, приеми с благоволение като приятна жертва нашите души, защото на Тебе подобава слава и чест сега и винаги и во веки веков.
И едва само казахме “амин”, от светия олтар се чу глас:
- “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”.
Усетихме страх и трепет, колената и сърцата ни отслабнаха, защото, макар духът да е бодър, като е казал Господ, плътта е немощна, а ние вече се отчаяхме за живота си и обръщахме лица към небето. А варварите, понеже не срещнаха никаква съпротива, с помощта на дълги върлини се прехвърлиха през оградата. Те отвориха вратите, втурнаха се в храма с извадени мечове, подобно на диви вълци и хищни животни. До вратата на църквата седеше един свят, почтен старец, на име Иеремия. Те го хванаха и заповядаха:
- Покажи ни вашия началник!
Старецът никак не се смути от свирепите им лица и мечовете в ръцете им, погледна ги и каза:
- Защо се опитвате да ме сплашите, врагове Христови? Нищо няма да ви кажа.
Близо до него стоеше и настоятелят. Варварите се учудиха от смелостта на този мъж, който не само не се страхуваше от тях, но още повече ги разгневяваше. После учудването им се обърна в ярост. Те го вързаха за ръцете и нозете, изправиха го гол пред себе си и започнаха да стрелят с лъкове по него. Цялото тяло на праведника беше наранено от стрелите. Като въстана така мъжествено против дявола и съкруши главата на змията, той преди всички се сподоби с мъченически венец и даде пример в страданието и на стари, и на млади.
После пред варварите застана и светият наш отец Павел, посочи себе си и възкликна:
- Аз съм този, когото търсите!
И мъжественият раб Христов без страх се предаде на враговете. Той дори не помисляше за онези рани и мъки, които ще му причинят нечестивците, преди да го умъртвят.
- Кажи ни къде сте скрили златото? - попитаха те.
Той им отговори тихо и кротко, както говореше винаги.
- Повярвайте ми, че нищо земно не съм придобил през целия си живот, освен тия вехти дрехи, които виждате на тялото ми.
И показа одеждите си.
Тогава варварите обсипаха със стрели тялото му, счупиха главата му с камък и викаха: “Дай ни своето богатство.” Но не постигнаха нищо и след дълги изтезания посякоха главата му на две. Той падна мъртъв до нозете на първия убит отец - втори след него победител на дявола. А аз, недостойният, като видях мъчителната смърт на светиите, кръвта и разпрострените на земята тела, се уплаших и започнах да търся място, където да се скрия и после да се спася с бягство. Забелязах, че от лявата страна на църквата са струпани палмови клони, побягнах натам и докато варварите мъчеха нашия свят отец Павел, успях да се скрия под тях. При това си мислех, че или ще ми се удаде да се скрия и да се избавя от смъртта, или ще ме открият и ще ме убият заедно със светите отци. Нечестивите варвари оставиха двамата отци и се втурнаха в църквата. Те викаха неистово и размахваха мечовете си, после се хвърлиха върху отците и без пощада избиха всички без изключение, от най-стария до най-младия.
Като ни разказваше това, монахът горчиво плачеше и ридаеше. Неговият разказ - предава Амоний - накара и нас да ридаем и сълзите като река се лееха от очите ни и мокреха дрехите ни.
- О, братя - продължи монахът, - как да изобразя или опиша всички горести, които видяха очите ми! Там се намираше и един велик отец на име Адам. Той имаше млад ученик, Сергий, на петнадесет години, когото възпитаваше от дете и го поучаваше в монашеския живот и борбата с бесовете. Варварите се смилиха над младостта и красотата на Сергий и не го умъртвиха. Те го изведоха за ръка навън и искаха да го отведат със себе си. Щом разбра, че няма да бъде убит заедно с отците и братята, а трябва да тръгне с нечестивите, юношата горчиво заплака. После духът му се разгоря и като отхвърли страха, той смело се хвърли против един от тях, грабна меча му и удари в рамото друг варварин. С това искаше да събуди злобата им против себе си, за да го убият. Желанието му се изпълни. Обезумели от злоба, варварите го посякоха на парчета. Под ударите на мечовете той се усмихваше и казваше:
- Благословен Господ, Който не ни предаде живи в ръцете на грешниците.
И предаде духа си в Неговите ръце.
Гледах всичко това и молех всемилостивия и човеколюбив Бог нечестивите варвари да не ме забележат, за да има кой да погребе телата на светиите.
Телата на убитите свети отци заливаха с кръв цялата църква. Те посрещнаха смъртта без страх и скръб, радостни и благодарни на Бога за своята участ. Мислите им бяха обърнати към техния Владика. Чрез праведния си живот бяха направили себе си храмове на Светия Дух, презрели прелестта и светската суета, следваха Единия Бог и накрая умряха за името Му в много мъки.
След като избиха отците, варварите започнаха да претърсват целия манастир, като се надяваха да намерят в него много богатства. Нечестивците не знаеха, че светите отци не се грижеха да придобият нищо земно и макар да живееха в плът, бяха подобни на ангелите.
Докато ставаше това, аз, макар да нямах по себе си и капка кръв, лежах като мъртъв. Страхувах се, че варварите в търсене на съкровища могат да повдигнат клонките. Често поглеждах иззад тях и чаках кога ще дойдат при мен, ще ме намерят и ще ме убият като другите. Смъртта стоеше пред очите ми и молех Бога да ме спаси, ако Му е угодно.
Наистина, варварите се приближиха до мен, но Бог заслепи очите и сърцата им: стори им се, че мястото не заслужава внимание и си тръгнаха. Те оставиха мъртвите свети отци и като не намериха плячка, се завърнаха на пристана, за да продължат пътя си през морето. Но намериха кораба си разбит, защото оставеният на него моряк, тайно от стражаря си, прерязал въжето му. Вятърът изхвърлил кораба на брега и го разбил, а морякът убил варварина и побягнал в планината. Варварите изгубиха кораба си и не знаеха как да се завърнат в земята си. В отчаяние и свирепа злоба, те се хвърлиха против пленниците си и избиха всички, дори жените и децата, а после запалиха огън и изгориха финиковите дървета.
Междувременно от град Фаран пристигнаха около шестстотин воини, защото там вече знаеха за избиването на светите отци в Раита. Като разбраха за това, варварите се приготвиха за битка и с изгрева на слънцето на морския бряг започна схватка между тях и войската. От двете страни бяха изстреляни много стрели, но фаранските жители бяха повече и започнаха да вземат връх. Варварите нямаха надежда за спасение и се защитаваха до деветия час. Те убиха осемдесет и четирима фарански воини и раниха мнозина. А самите те паднаха всички до един, не се предадоха на противника и не отстъпиха от мястото си. Докато ставаше всичко това, аз постепенно дойдох на себе и изпълзях от мястото, където се криех. Когато огледах телата на убитите светии, се оказа, че всички са мъртви, освен трима: Домен, Андрей и Орион. Домен се мъчеше жестоко от тежка рана в хълбока. Раните на Андрей бяха много, но не толкова тежки и той остана жив. Орион пък изобщо не беше ранен. Варваринът го беше ударил в левия хълбок, но мечът не докоснал тялото му, пронизал дрехите и излязъл отляво. Варваринът си помислил, че Орион е убит и го оставил, а той паднал между убитите и лежал като мъртъв. Сега той стана и заедно с мене оглеждаше телата на светиите, плачейки и ридаейки за застигналото ги бедствие.
После фаранските жители оставиха телата на варварите на морския бряг, за да бъдат разкъсани от зверовете и хищните птици, събраха телата на своите приятели и със сълзи ги погребаха при планината, където се намираха изворите. След това се върнаха при нас, с тях дойде и князът им Ведиан, когото, както казах по-рано, преподобният Моисей изцели от нечист дух. Заедно с тях влязохме в църквата и ридаехме, удряхме се в гърдите и горчиво плачехме, като гледахме Христовото стадо хвърлено на земята, подобно на овци, разкъсани от зверовете. Почтените старци, украсени с честни седини, изглеждаха млади като ангели, защото добродетелният им живот сияеше на лицата им като утринна зора. Рабите и мъчениците Христови лежаха, покрити със страшни и тежки рани: един беше посечен от рамото до утробата, друг беше разсечен на две, на трети беше отсечена главата, имаше и такива, на които им бяха извадени очите, отсечени нозете и ръцете, а сърцето на един беше пронизано с копие. Те умряха от различни рани по телата си. Приживе винаги носеха в телата си мъртвостта на Господа Иисуса, за да се открие и животът Иисусов в телата им. След богоугодния си живот, в смъртта се просветиха със своята кръв и се причислиха към сонма на светиите.
Събрахме телата им на едно място. Благочестивият княз Ведиан донесе от Фаран светли одежди и ние погребахме тридесет и деветимата свети отци. Всички, които присъстваха там по това време, взеха върби и палмови клонки и понесоха честните им мощи с пение на псалми и горчиви сълзи. Погребахме всички заедно, с изключение на Домен, по произход римлянин, който беше още жив, но привечер също се представи на Господа. Погребахме го редом със светите отци. Христовите мъченици починаха на четиринадесетия ден от месец януари, в деветия час на деня. Отец Андрей и отец Орион се колебаеха и не знаеха какво да решат - да останем ли там, или да заминем. А аз не можах да понеса скръбта и запустението на това място, не можах да надмогна сълзите си за убитите отци и ето, дойдох при вас, макар благочестивият Ведиан да ме увещаваше да остана там, като обещаваше често да ме навестява и да ни донася всичко необходимо. Моля ви, отци, на свой ред да ми разкажете какво се случи тук, както и аз ви разказах за всичко.
Ние - казва Амоний - му разказахме за всичко, което се случи тук, и се удивлявахме на чудните Божии съдби, на това, как в един ден и там, и тук бяха убити светите отци, и отново всички заплакахме и заридахме. Преподобният наш отец Дула стана и каза:
- Възлюбени мои! Сега, когато подкрепиха подвизите си с мъченическия венец, светите отци наистина се удостоиха с блаженство в Царството Небесно, с велика слава и чест като избрани Христови раби. А ние, оцелелите от бедствието, да се погрижим за себе си и да изпросваме техните молитви за нас пред Господа, та и ние заедно тях да наследим Царството Му. А сега нека възнесем благодарност към Бога, Който ни спаси от ръцете на варварите.
С тези думи той ободри всички нас, обърна в радост скръбта на сърцата ни и утеши душите ни.
Аз, грешният Амоний, с Божията помощ се завърнах в Египет и записах всичко това. Повече не се върнах на предишното място, наречено Каново. Заселих се в малка килия, близо до Мемфис, и често с благоговение си спомням за мъченията и подвизите на преподобните Христови мъченици. Да даде Господ и ние заедно с тях да се удостоим с участие в Неговото Небесно Царство и да се насладим на неизречените и нетленни блага с всички, които Го обичат, защото на Него подобава всяка слава, чест и поклонение с Безначалния Отец и Всесветия Благ и Животворящ Дух сега, винаги и във вечните векове. Амин.

Всички жития за месец Януари »

Свети отци на православието

  • Официален сайт на Софийска епархия
  • Богоносци
  • ДОБРОЛЮБИЕ
  • Лествица
  • ПОКЛОННИЧЕСКО-ПРОСВЕТЕН ЦЕНТЪР Св.Йоан Рилски
  • ПРАВОСЛАВИЕ
  • ВЕРОУЧЕНИЕ ЗА УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ
  • АУДИО БИБЛИЯ
  • ВСЕМИРНО ПРАВОСЛАВИЕ
  • ОФИЦИАЛЕН САЙТ НА СВ.СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
  • ПРАВОСЛАВЕН СВЯТ