автор: Епископ Пантелеймон (Шатов)

 

Този въпрос измъчва много хора, в това число - и мен. Преди да стигнем до неговия отговор, трябва да осъзнаем кой всъщност е наш ближен? В Евангелието Господ обяснява, че ближният - това е всеки, който се нуждае от нашата помощ. Дори да е съвсем чужд човек, дори да принадлежи към друга националност или да изповядва друга религия. На външност той може и да не ни е приятен, може да не буди у нас никакви симпатии, но щом се нуждае от помощ, той се явява наш ближен. Тъкмо това е ближният, когото Господ ни заповядва да обикнем.

 

В Евангелието има и друга заповед: за любовта към враговете. Мъдри люде поясняват, че тук не става дума за враговете на отечеството, а за личните врагове. Но пък щом трябва да обикнеш враговете, сигурно да обикнеш ближния ще бъде по-лесно? Само че на практика на нас и това ни е много трудно. Къде ти тогава да говорим за любов към враговете, тя изглежда съвсем невъзможна.

 

Но щом Господ ни е дал тези заповеди, значи Той е вложил в нас силата да обичаме. И навярно любовта не ни се удава не защото е нещо свръх силите ни, а защото сме опорочени от греха и обичаме твърде много себе си. За да обикнеш ближния, трябва да пристъпиш към конкретни дела. Но преди да направиш това, нужно е да осъзнаеш защо ни липсва онази любов, която трябва да имаме в себе си?

 

Любовта е вложена в нашето естество от Бога. Само че защо мъжът не обича своята жена, а родителите - децата си? Защо децата не обичат родителите си? Защо има изневери, предателства? Защо естествената за човешката природа любов се явява нещо неестествено в човешкия живот? Щом е трудно да обичаме дори хората от своето семейство, как тогава да говорим за любов към по-различните от нас: към бездомните, които презрително наричаме „скитници", към гастарбайтерите, имигрантите?

 

Любовта е вложена в самото човешко естество - човекът е сътворен от Бога, за да бъде любов. Но у нас кой знае защо тази любов я няма! Може да се каже, че човешкото естество, бидейки опорочено от греха, е изгубило тази своя способност. Това всъщност е причината. Човекът е сътворен като подобие на Бога. По своята същност Бог е Любов. И Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие, вложил е у него способността да обича. Това е станало присъщо и за човешкото естество. Както Божественото естество е любов, така и човешкото естество е любов.

 

Ето защо странното е не това, че от нас се иска да обикнем ближните, а това, че у нас я няма любовта към тях. Защо се получава така? Защото нашата природа е опорочена от греха, любовта вътре в нас се е превърнала в самолюбие. Ние сме обърнати към себе си и затова сме неспособни да обичаме.

 

Тук обаче се появява още един проблем. Нашата беседа е насочена към православни читатели. Но нали православният човек освен естествената, има дарувана и свръхестествена любов? Всеки православен е кръстен в името на Отец, Син и Свети Дух, в името на Троицата, Която по Своето същество е Любов. И всеки кръстен човек е миропомазан, а чрез това миропомазание му e даден дарът на Светия Дух, дарът на любовта, дарът да контролира себе си, да знае волята Божия, да участва в свещенодействията. Защо тогава този дар не получава у нас своята реализация?

 

Защо смятаме, че да обичаш ближния - това е трудна задача? Та нали това трябва да бъде нещо естествено и радостно за нас? Отговорът, струва ми се, е очевиден. Защото сме хора грешни и в нас действа грехът. Стъпкали сме даровете, получени при Кръщението и чрез Миропомазанието, и не умеем да събудим в душите си тази любов. Ние живеем не така, както би трябвало, а така, както живеят всички около нас.

 

Християните са се превърнали в част от нещо като механизъм на живота на ХХІ в., в който няма място за любов. В живота ни има кариера, пари, удоволствия, има някакви договорни отношения, политика, изкуство, има психология (в трудни моменти можете да отидете при психолог), има лекарства, за да се увеличи продължителността на живота, има развлечения, но за любов място сякаш няма. Любовта сме я оставили на втори, на трети, на четвърти план, на последно място. В този механизъм на живот и за Бога място няма.

 

Ето защо, за да се научим да обичаме ближния, трябва да се откъснем от този свят. Именно към това ни призовава Господ. Да се откъснем от течението, което води надолу и така може да ни отведе до дълбините на ада. Да се отделим от релсите, по които хората се движат по-скоро като трамваи, отколкото като човеци.

 

За да обикнеш ближния, трябва да изпълниш преди всичко друго първата заповед. Трябва да възлюбиш Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си разум и с всичката си сила, с цялото си същество да Го възлюбиш. Без това не можеш да се научиш да обичаш ближния, не можеш да поправиш своята опорочена от греха природа и да се преобразиш, не можеш да приемеш в цялата им пълнота всички онези дарове, дадени ни от Бога.

 

У нас е заложено семенце за вечен живот и небесна радост, но то не се разтваря, не расте. А от това семе може да израсте цяло дърво, в което да се приютяват птици небесни. Но със своя начин на живот ние пречим това да се случи.

 

Трябва да си спомним за Бога и да го помним винаги, трябва да Го търсим, да търсим съединяване с Христа. Чрез молитва, усърдна и постоянна, чрез четене на правилата, но без да се ограничаваме само с тяхното прочитане. Трябва да четем законите, но без да свеждаме всичко само до текстовете на законите. Трябва да Го търсим, участвайки в тайнствата, и да се каем за греховете си чрез участие в тайнството Свето причастие. Без това не можем да се научим да обичаме Бога, да обичаме ближния. Евангелието трябва да го четем не просто като обикновена книга, а да го четем с вяра в това, че чрез тези слова Господ може да ни открие Своята воля, да даде на всеки от нас да знае как да постъпва. Ето такива са нещата, които трябва да вършим, за да се научим да обичаме. Защото любовта - това е радост. Не познаем ли тази радост, напразен е животът ни.

 

Защото заповедта за любов към ближния можем да изпълним само на земята. В Царството Божие любовта ще бъде дарувана на всички. Там вече няма да бъде нужно да правиш усилия, да полагаш труд, за да обикнеш някого, който не ти е приятен. Това ти е дадено да сториш единствено на земята. Само тук можем да отделим нещо от себе си и да го дарим на друг, изразявайки своята любов. В Царството Небесно на никого няма да му липсва нищо. Там няма да е нужно да се грижим за болни, да проявяваме внимание към бездомни, да даваме от парите си на някоя вдовица с малко дете, там Господ ще даде на всички.

 

Да обикнеш ближния можеш само тук, на земята. Ако не вършим това, значи не живеем, защото не следваме целта, поставена пред нас от Бога, значи сме се отклонили от верния път. Струва ми се, че ако размисляме за всички тези неща, можем да се научим да обичаме.