Какво бихте казали за двама души с различно отношение към поста.Единият се стреми да не наруши нищо дори с 0,001 %, а другият е по-умерен и не така строг.

 

Кой пости правилно?

 

Ако този, който е прекомерно строг и педантичен, прави това не, защото е благоразположен към Бога, а защото вярва, че ще се спаси чрез тези си дела, както и че, ако изяде една капка олио, ще отиде в ада, като не вижда, че няма да се спаси от капката олио – тогава това е болен перфекционизъм. Постът не е самоцел, а средство, което ни води до смирение и покаяние и съответно до Бога. Ако някой човек е превърнал постенето в самоцел и мисли, че чрез своето дело ще се спаси и затова е стриктен и иска да спази строго всичко - това е болестно състояние. Ако обаче той прави това, защото съвестта му е изострена, защото иска да не прави компромиси с нея, като не нарушава Божия закон - тогава е здрав човек, просто има чувствителна съвест -съвест, която лесно се ранява. Той не приема тази широта.

От другата страна e този, който е умерен и казва „Не пречи, драги, ако случайно си нарушил поста, с една капка олио няма да свърши светът!”. Ако прави това с добър помисъл и те учи да не се фокусираш върху тези неща, а върху съществените, то Бог няма да те съди и ако си нарушил поста, не защото си презрял заповедта на Църквата, а защото не си знаел, не си го помислял, няма да свърши светът. Ако такова отношение не е поради презрение към установеното от Църквата, то не е лошо. Но ако постъпва така, защото презира заповедта и от презрение говори за снизхождение, това е грешка.

 

Мисля, че и едното, и другото извират от болен егоизъм.

 

Ако здравето ми не позволява да постя, какво да направя?

 

Много просто – не постят, правят това, което могат. Бог иска от човека това, което може да прави. Човек трябва да знае, че има предел на силите си. Той трябва да призове смирено Божията сила и да помоли Бог да му помогне, но да има намерението да се подвизава, като се подвизава дотам, докъдето стига силата му. Той трябва смирено да приеме своята немощ и след като получи и благословението на духовния си отец за това как и по какъв начин ще пости, да бъде по-снизходителен към себе си, но без да се е отчайва, защото няма да се спаси от поста, както казахме. Постът е средство, което те води някъде. Ако чрез смирението стигаш до покаяние и до връзка с Бога, не трябва да губиш надежда. Стига само това да не произлиза от болен перфекционизъм или от болно презрение.

Какво означават думите: „Милост (έλεος) искам, а не жертва” (Мат. 9:13)?

- Означават, да ядем елей (έλαιο) всеки ден! Едно отче на Света Гора казваше:

- В събота не яж сирене!

- Защо, дядо, в събота да не ядем сирене? След като не е петък, не е сряда?

- Не си ли чел какво се казва в Евангелието, че в събота не ядем сирене (τυρί)”? ("ὅτι τὸ σάββατον οὐ τηρεῖ " в превод на бълг. език: "защото не пази събота" (Йоан 9:16)?

 

Евреите казвали за Христос, че не пази съботата. Старецът чул евангелския текст, в който се казва за Христос, че „не пази съботата” (οὐ τηρεῖ) и го разбрал като забрана да ядем сирене (τυρί) в събота! (На гр. език "сирене" и "спазва" имат еднакво произношение, бел. ред.)

А сега сериозно. Милост искам, а не жертва, означава, че Бог иска да станем милосърдни, както Той е милосърден, а не просто да следваме буквата, защото буквата убива, докато духът животвори. Затова трябва да преминем от формата към същността, но спазвайки и формата. Ако не спазиш формата, няма да стигнеш до същността.

 

Как ще коментирате това, че по време на пост някои хора стават по-раздразнителни?

Ако по принцип, през цялото време човек е кротък, смирен, а когато започне да пости изведнъж в понеделника от първата седмица на Великия пост всичко в него се преобръща с главата надолу, е, това е странно. Човек трябва да се прегледа, може да има органична причина, може да му става нещо, да липсва нещо в организма му и от постенето да се получава проблем с нервната му система. Може да не издържа и да има свъхнапрежение в нервната му система, тя да се претоварва. Затова, ако през останалото време е добре, а когато пости, духовно изнемощява, тогава трябва да отиде на лекар, защото нещо става. Дяволът винаги си е дявол, не само по време на поста. И през останалото време пак е дявол. Затова де не му приписваме всичко на клетия дявол. Той си е такъв, какъвто си е, но от друга страна, сега е зает, има карнавали, има много работа. На друго място е... (На Сирни Заговезни в Лимасол се провежда най-големият карнавал в Кипър, който Църквата строго осъжда, бел. пр.).

 

 

Постът, както и всеки подвиг, вършим заради себе си, а не заради Бога – в смисъл, че Бог не се ползва по никакъв начин от тези неща, а човекът е този, който се изцелява, защото болен е не Бог, а немощният човек. 

Немощният човек е този, който се нуждае от изцеление, понеже е ранен от своите страсти и грехове.

 

Много хора и особено младите имат няколко възражения относно поста - каква е ползата от него, защото да постим и какво означава това нещо, към което сега сме призовани да пристъпим?

 

Разбира се, отците на Църквата са дали многобройни и хубави тълкувания по този въпрос и особено по отношение на Великия пост, който се смята за парекселанс поста на Църквата. Той е утвърден в свещените правила на поместни и Вселенски събори и изобщо се смята за най-строгия пост от всички други в Църквата. За поста са казани много тълкувания – и богословски, и практически, които обясняват защо човек пости. Съществувт еретици, които поставят поста под съмнение и казват, че никъде в Евангелието и Писанието няма заповед от Бога, в която се казва да постим. По този начин те отменят поста и упрекват православните християни, че спазват човешки предания и заповеди, които не присъстват в Писанието.

 

Отците казват, че първата заповед, която Бог дал на човека, е заповедта да пости. Когато Бог казал на Адам и Ева, че могат да ядат от всички дървета в рая, но от дървото за познаване добро и зло да не ядат, това не е нищо друго, освен заповед за пост. С други думи, Бог не позволил на човека да яде от едно конкретно дърво, той е трябвало да се въздържа от него, за да опази Божията заповед. Същността на нарушаването на заповедта най-малкото в неговата практическа форма се заключава в престъпването на поста, който Бог наложил на човека. Затова в един тропар пеем, че чрез яденето от забранения плод дяволът изкарал човек от рая, а Христос отново ни е въвел в рая чрез Кръстното дърво. Но и Самият Христос, когато заради нас станал Човек, ни е дал пример, като Сам постил 40 дни и нощи в Йорданската пустинята, където Го отвел Светият Дух. В тази пустинна атмосфера и безмълвие, в пост и подвизи, Господ победил дявола, който се приближил към Него с трите големи изкушения. Затова, виждаме, че в своята практическа форма постът е Божия заповед и дори първата Божия заповед. Нейното нарушаване довело до изгонването на човека от рая, а Христос като Нов Адам започнал Своето учение, проповед и обществената дейност с пост - така ни е дал Своя пример.

 

Отношението към поста, който всеки път е различен в зависимост от периода, много пъти изглежда, така да се каже, проникнато от схоластика и някои хора дори са го свели до химичен анализ на постните храни - дали има олио, дали няма, дали има оцет, хиляди неща, какво означава едното, какво означава другото, четат онези неща... отзад.. на опаковките, гледат съставките и в крайна сметка се стига до пълно объркване. Нека ви кажа един забавен случай– отец Нектарий знае тези светогорски истории.

 

Веднъж излязохме от Света Гора с няколко отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис - Солун. Пред мене седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света Гора. И двамата бях зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3-4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

 

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, какво, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

 

За зла участ на съседа му обаче, той взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01 % млечен субпродукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса - викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01 % млечен субпродукт...

 

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), добре. Човек обаче не бива да бъде прекомерно схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.

 

А важното е, че чрез тези неща човек придобива съзнание, че принадлежи към тялото на Църквата, че Църквата като тяло, като едно цяло от вярващи пости през този период и то по този начин. Това нещо ни дава усещането, че принадлежим към тялото на Църквата, подчинявайки се на тази заповед на Църквата. Сега е постен период, след като принадлежим към тялото на Църквата, значи вече сме член от това тяло и каквото прави цялото тяло, това правим и ние. Имало е мъченици на Църквата, които са умрели мъченически, т.е. претърпели са ужасни мъчения и са загинали, защото са отказали да нарушат поста, защото са ги накарали не да се отрекат от Бога, а да се откажат от поста, да нарушат поста.. Има и случаи, в които Бог по чудесен начин спасява църкви, градове и т.н., когато властващите тогава езичници искали да осквернят по различни начини Божия народ, който постел. Както първата събота на Великия пост празнуваме чудото със св. Теодор Тирон, който по чудесен начин се намесил и предпазил Божия народ, християните, от осквернението на храните, което императорът искал да извърши и по този начин да нанесе удар върху тяхната съвест и добър обичай.

 

Следователно, първото нещо е, че придобиваме църковно съзнание, че сме членове на Църквата и като такива правим това, което прави цялото тяло. Всички православни християни по цялата земя в този ден постят, значи постим и ние, значи сме член на това тяло. Не можем да отделяме себе си, не можем да правим неща сами, не може Божият народ да върви по един път, а ние да следваме друг. Църквата не е нещо неопределено, не е нещо абстрактно, а тяло от човеци - или принадлежиш към Църквата, или си извън нея. Конституираме Църквата, когато сме в храма, конституираме Църквата, когато сме двама или трима събрани в името на Господ Иисус Христос и конституираме Църквата, когато сме обединени с останалата Църква. Виждате, че много пъти критерий за много неща в Църквата не е толкова дали дадено нещо е в съгласие с правилата на Църквата, а много повече значение има дали останалите Православни църкви признават дадено действие или не. С други думи, важно за нас е това, че например имаме общение с всички Православни църкви. Това е нещо, което старокалендарците, клетите, не го разбират, т.е. не разбират, че значение има да принадлежиш на тялото на Църквата, а не да защитаваш така да се каже някои правила, които ти мислиш, че са в съгласие с твоя живот. Преди всичко трябва цялата Православна Църква да те приема, да си в общение с нея, виждате, ние всички, когато ще отидем в Русия например, ще се причастим, ще отидем в храма, където служи патриархът, ще служим с него и ще се причастим. Ще отидем на Света Гора, ще служим, ще се причастим. Ще отидем в Йерусалим, ще се причастим. Ще отидем в Гърция, в Сирия, в крайна сметка там, където има Православни църкви и с всички тях сме в светотайнствено общение. Ние съслужим с тях и те с нас, причастяваме се от една и съща Чаша. Това означава, че сме членове на едното тяло на Църквата. Един схизматик, каквито са старокалендарците, макар и да няма погрешни догмати, поне на теория в живота си, обаче няма да съслужат, няма да ги приемат другите, които следват стария календар, като Църквите в Йерусалим, Света Гора, Русия и т.н, но нямат съслужение със старокалендарците от Гърция и Кипър. Защото на теория тези хора имат същата вяра, но на практика са се откъснали от тялото на Църквата, отхвърлили са я като еретици и са създали собствена църква, която вярва точно това, което ние вярваме. Те искат и в най-малкото да изглеждат по-стриктни и по-традиционни от нас, но въпреки това нямат общение с останалата Православна Църква. Поради тази причина и тяхното положение, както и тяхното спасение е много несигурно.

 

Следователно, да принадлежим към Църквата означава да принадлежим към това конкретно тяло на Църквата, което се състои от епископи, презвитери, дякони, монаси, миряни и всички заедно съставяме това тяло, което следва своя път и живот. Днес е пост, Църквата пости, утре има Литургия, Църквата извършва св. Литургия, сега е празник, Църквата празнува. Много е важно, че всички православни християни празнуваме всички празници заедно и особено Пасха, всички заедно, докато по-рано не сме я празнували заедно, но Вселенските събори са определили това като необходимо, именно, за да има това усещане, че всички принадлежим към тялото на Църквата, което е конкретно, а не абстрактно или духовно тяло.

 

След като това нещо се култивира в нас, което според моето мнение е най-важното, другите неща имат практическа форма, които чрез подвига на поста се превръщат в блага в личния ни живот. Първото нещо, което се получава, е отсичането на волята, т.е. отсичаш волята си. Когато Църквата ти казва: Виж, днес няма да ядеш месо, няма да ядеш това ядене, ще ядеш другото, на тебе не ти харесват другите ястия, не ги искаш, не ги предпочиташ, тези, които постът налага и въпреки това ги ядеш, защото е пост. Постът позволява да ядеш именно това, а не другото, което сега ти се яде. На теб ти се ядат, например, шишчета, обаче не ядеш. Значи, отсичаш волята си. Какво означава отсичането на волята? Освен всичко друго означава, че както отсичаш волята си в това просто нещо и в конкретния случай приемаш волята на Църквата, много повече след това ще се научиш да отсичаш волята си и предпочитанията си спрямо брата ти, съпругата ти, детето ти, и много повече спрямо Божията воля. Когато нашата воля, която има в себе си грях, себелюбие и хиляди още неща, се сблъсква с Божията воля, тогава естествено тя трябва да бъде отсечена, изкоренена, да отстъпи, за да приемем Божията воля, която се изразява чрез Божиите заповеди. Някой казва:

 

- Но аз не разбирам, защо това е грях?

 

Не разбира. И знаете ли, наистина има някои постъпки, които за Църквата са грях и не е лесно човек да разбере точно поради каква причина това са грешни, в какво, с други думи, се състои същността на греха в тази конкретна постъпка? Тъй като е още духовно незрял и няма голяма разсъдителност, човек трябва да приеме, че за него е достатъчно, че Бог определя нещо като грях. Когато Бог казва: „Не лъжи, не кради, не прелюбодействай, не пожелавай нещата на ближния ти, не изговаряй напразно Божието име, почитай родителите си”, макар и още да не разбираш същността на греха, въпреки това поне в началото трябва да приемеш като даденост, че след като Бог казва това и го определя като грях, то е грях, падение и прекъсване на връзката с Бога. Както, когато отиваш на лекар и той ти казва: „Не яж тези храни”. Защо, ние не знаем какво става в нашия организъм, ядейки дадена храна, не разбираме от химия и всички процеси, които стават вътре в нас и могат да увредят организма ни. Стига ни, че лекарят казва да не ядем от тези храни. После, ако имам познания по биология, химия и медицина, може би ще разбера научната причина, поради която избягвам да ям конкретната храна. Същото става и с Божиите заповеди. Факт е, че в началото, човек може и да не ги разбира. Затова често чуваме по време на изповед хората да питат:

 

- Защо това да е грях, след като не безпокоя никого, не закачам никого, след като ми харесва и на никого не преча?

 

И наистина, човек трябва да отговори в какво се състои същността на греха в дадена постъпка, но как ще разбере този, който сега влиза в Църквата?

 

За да разбереш това, трябва преди това да разбереш други неща. И така, започваме с даденостите - а именно, че Бог казва, че тази постъпка е грях и не благославя това. Следвай това и ще видиш, къде ще те отведе, до каква връзка с Бога ще те отведе. След това, ако извършиш тази постъпка и прекъснеш връзката си с Бога, ще разбереш от опит коя е същността на греха, който те отделя от Бога чрез тази постъпка, както и колко и защо е вредно това.

 

Постът, който Църквата ни дава, не е съвършенството на добродетелите, а първото стъпало и е необходима голяма борба, докато стигне човек до съвършенството. Това е първото нещо, отсечи волята си за тези неща. Какво означава: не искам да ям сега това ядене, а искам друго? Щеш-не щеш, няма да ядеш. Не можеш да ядеш, господине. Получаваш възможността да се упражняваш в отсичането на волята си, което естествено ти помага в отношението ти към Бога и ближния, а в същото време развива смирението. Когато човек отсича волята си, той практически се смирява, практически отстъпва и след това започва да се подвизава, да разбира колко велико нещо е да е смирен човек и да приема волята на някой друг в живота си, а много повече Божията воля.