В църковните среди битува мнението, че на православния човек са дадени само два пътя за спасение – брак или манастир. Но днес все повече хора по редица причини се оказват самотни в света, при което за такъв начин на живот често биват осъждани като егоисти. Оправдано ли е такова отношение и има ли среден път за християнина, разсъждава протойерей Максим Первозвански, главен редактор на списание „Наследник”.

 

Да опознаеш своето сърце и Божията воля

 

Трябва да разбираме, че животът върви по своя път – днес е един, утре друг, вдругиден – трети. И в това течение на живота трябва да познаваме разположението на своето сърце, да разбираме накъде клони то, какво, по-просто казано, ме влече истински. При това тук е важно да различим временното увлечение от сериозното и постоянно сърдечно желание.

 

Например, ако винаги съм чувствал призвание за монашески живот, но неочаквано съм се влюбил, какво значи това, че трябва да се женя ли? Съвсем не, това значи, че трябва да изчакам тази влюбеност да отслабне и да разбера наистина ли искам да създам семеен живот, да имам деца и т. н.

 

Или винаги съм искал да имам семейство и съм чувствал, че това е моят път, а след това неочаквано съм срещнал старец или съм отишъл някъде на поклонение и съм се увлякъл от темата за монашеството. Значи ли, че сега трябва да стана монах? Не. Тоест, необходимо е да отделя своето основно сърдечно влечение от някакви, може би, силни, но временни емоционални смени на настроенията. Това невинаги е лесно да се направи, но то е необходимо, за да не допусна грешка.

 

И второ, трябва да се опитам да разбера какво очаква от нас Господ, към какво ни призовава. Всички ние искаме да живеем, но Господ може да ни призовава да умрем. Така и тук – ние можем да искаме едно, но Господ явно да ни призовава към друго. Разбира се, лесно е да формулираме желанието – добре е да знаем Божията воля. Но е много сложно да разпознаем това желание.

 

Понякога има някакви знаци (въпреки че аз не ви призовавам да ги търсите и да се отдавате на мистика), когато Господ чрез срещи, събития, дори явни чудеса или нечии думи, ни посочва Своята воля. А понякога познаваме Божията воля чрез общото разположение на сърцето си. Както е казано: Да ти даде Господ каквото ти сърце желае и всички твои намерения да изпълни – тоест, ако искаш семейство, Господ в повечето случаи ще ти го даде.

 

Искам да се омъжа, но няма за кого

 

С напредването на възрастта повече се убеждавам в това, че хората, които се оплакват, че толкова са искали да се оженят или омъжат, а Господ не им е дал, в действителност не са го искали истински, или не са го искали както трябва. Тоест те говорят едно, а в сърцето си мислят друго. Ние се държим, говорим и действаме по определен начин, когато искаме да се оженим или омъжим. Затова, когато човек вътрешно е готов, като правило, у него не възниква проблем да намери човек, с когото да създаде семейство. Но често хората, които казват: „Искам да се омъжа”, в действителност, в реалния живот, се вълнуват от нещо друго. Това може да бъде учение, кариера, някакви семейни неуредици и т. н. – много неща, които поглъщат интереса и енергията на човека.

 

Или човек заема такава позиция: „Да, искам да се омъжа, но няма за кого!” И опитай се да му обясниш. Това също е вътрешна позиция, някаква готовност предварително да отхвърлиш всяко предложение – или конят не е достатъчно бял, или принцът не е достатъчно строен, или доспехите му не са почистени до блясък. Както е известно, който има желание, той търси и възможност, а който няма желание, търси повод.

 

Същото се отнася и за монашеството. Можем да разсъждаваме колкото искаме, че днес няма нормални манастири, духовниците са прелъстени и не е ясно как ще се спасяваме. А в действителност има и духовници, и манастири, и идеи как да се спасяваме. Но след грехопадението всички ние сме инвалиди в духовен смисъл. Нашите мисли и чувства са объркани, нямаме яснота на желанията, постоянство на стремежите и т. н. Не, не можем да се ориентираме нито в себе си, нито в света, и остава само да предявяваме претенции.

 

Разбира се, не е правилно, и в никакъв случай не бива да се жениш, ако не желаеш това, ако няма любов, ако нямаш желание да създадеш семейство, да родиш деца, да правиш щастлива своята половинка, да се опитваш да устроиш своя дом, да се грижиш за домакинство, да възпитаваш, да учиш и т. н. Разбира се, не бива да отиваш в манастир, ако не искаш да ставаш монах, ако сърцето ти не гори за службата, послушанието, молитвата. За човека е много трудно да разбере и себе си, и Божията воля. И ако той не успява да направи това – и нито се е оженил, нито е отишъл в манастир, то често изобщо не знае какво иска в този живот.

 

Апостол Павел: „И оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави”

 

Семейството е наистина сериозно и сложно изпитание за християнина. Това много добре разбират хората, които неотдавна са се оженили или омъжили. Преди ти често си ходел на служба, стоял си в храма, молел си се, а сега вече имаш дете на ръцете, то капризничи, плаче и ти си принуден, вместо да стоиш на служба, да се блъскаш с детето в съблекалнята, или да идваш само за „Отче наш”. Или преди си четял акатисти и канони, имал си възможност спокойно, без раздразнение, да правиш някакви неща вкъщи, а сега можеш само на бегом да прочетеш нещо, и през цялото време се оплакваш от умора.

 

Семейният живот не е толкова приятен и не е така православно-прекрасно устроен, както мислят младите хора. И в него има много неща, които възпрепятстват духовния живот. Действително, вече е много сложно да ходиш на църква така интензивно, да имаш такава лична молитва, такъв душевен мир, такова вътрешно разположение. Семейният живот е суета, суматоха, нерви, особено ако хората се опитват да живеят като православни, да раждат деца.

 

Често общувам с православни семейни хора, които казва: „Ние на практика нямаме никаква духовност в семейството, не ни стига време да поговорим с децата за Бога или да се помолим нормално. Уроци, готвене, бащата ходи на три работи и не го виждаме, или нещо друго, измъчени сме“. Да, разбира се, сложно е да организираш духовния живот в семейството. Но всичко това се оправдава и се компенсира само с едно: с това, за което вече говорихме – с живота не за себе си. Семейният живот убива егоизма.

 

Разбира се, манастирският път е по-пряк, защото там послушанието убива егоизма и има всичко необходимо за духовно израстване – ежедневно богослужение, килийна молитва, духовник. И изкушенията, които дебнат монаха, вече са чисто духовни. Но само човек със сериозно вътрешно разположение за монашески живот може да ги понесе. Човек трябва да има не временно увлечение по монашеството, а именно сърдечно предразположение, любов към уединението, молитвата, Бога, на Когото искаш да посветиш целия си живот. И тогава, безусловно, това е по-прекият път.

 

С какво е опасен „средният път“?

 

Често е прието да упрекваме хората, които нито са отишли в манастир, нито са създали семейство, в егоизъм. Причината за това е, че и монашеският, и семейният път принуждават човека да живее не за себе си. Човекът, който се намира или в манастир, или в семейство, в повечето случаи просто не се получава да живее за себе си, това се подразбира от самия характер на монашеския или семейния живот. И това всъщност стои в основата на православната аскеза: Отречи се от себе си, вземи кръста си и върви след Мене. А в съвременния живот, когато човек живее сам, той има възможността да живее за себе си.

 

Преди не е било така. Още преди 100 години за човека е било много по-трудно да живее сам, отколкото в семейство. Неслучайно „съпрузите“, според буквалното значение на тази дума – са впряг волове. Тоест да теглиш сам плуга на живота е много по-тежко, отколкото ако сте двама. И човек със здрав разум и трезва мисъл не можел да избере за себе си самотния живот. А сега това е възможно.

 

Ако човек има жилище и добра работа, може, след като се прибере вкъщи, да не мисли за уроците на децата, за вечерята на цялото семейство или, ако става дума за манастир, да тича на послушания. Той не е длъжен да прави това, което не иска: поискал е – легнал е да спи, поискал е – почел е книга, поискал е – включил е телевизора, поискал е – помолил се е, поискал е – отишъл е на поклонническо пътуване, поискал е – отишъл е на служба и т. н. Ти можеш да искаш нещо малко, но имаш възможността да го изпълниш. И това, най-общо казано, не е добре от гледна точка на спасението на душата.

 

Когато казват, че при всички случаи трябва или да се ожениш или омъжиш, или да отидеш в манастир, се подразбира, че това са двата главни пътя за спасението на душата. А пътят на самотния живот е по-сложен, тъй като има много повече съблазни и възможности да живееш за себе си. И в тази ситуация, ако човек не е избрал за себе си нито семейство, нито манастир, трябва да полага специални усилия, за да не живее за себе си – да се занимава с благотворителност, със социална дейност, да бъде част от младежкото сдружение към храма и др. И тогава няма да кажем, че такъв живот е по-малко спасителен, отколкото животът в брак или в манастир.

 

Но такъв път е по-сложен. В младостта, когато имаш много сили, ти посещаваш детски домове, домове за стари хора и т. н., а по-нататък в някакъв момент просто ти омръзва. И ето, човекът вече е на 40-50 години, а вече няма нужда от нищо, уморен е от живота. В семейния живот или в манастира, искаш, или не искаш, трябва да правиш нещо. Например, искаш да спиш, а детето го боли корем, тогава, искаш, или не искаш, отиваш за лекарства, започваш да го утешаваш, да го приспиваш и т. н. Или, ако си монах, то сутрин, искаш, или не искаш, отиваш на служба, после на послушание.

 

А когато си сам, това е трудно да се реализира – дори дела на милосърдие вършиш тогава, когато искаш. Затова е много важно да си създадеш такава ситуация, в която ще бъдеш принуден да правиш това, което не искаш.

 

Ще ви разкажа една забележителна история. Веднъж, още като млад, Лао Цзъ вървял по един от пътищата на Китай и срещнал старец, който бил изкопал яма близо до своята нива. На дъното на ямата излязла вода, а надолу към водата водели стълби. Старецът черпел вода с мехове, изкачвал се нагоре и носел тази вода към градината си. Лао Цзъ го погледнал и казал: „Тате, ще ти дам една идея: тук ще сложиш две пръчки, там още една, ще вържеш мяха за едно въже, и няма да се налага да слизаш“. А той го погледнал и казал: „Момко, мислиш ли, че аз не зная как е устроено геранилото? Но човекът, използващ механизми, сам става като механизъм и губи увереност в стимулите на собствения си дух“.

 

Страшната беда на съвременното общество, особено градското, е отчуждението от живота, от неговия смисъл. Разбира се, геранилото е детска играчка в сравнение с вещите, които сме свикнали да използваме – натискаш копчето и чайникът стопля вода, пералнята пере, съдомиялната машина мие съдовете и т. н. Ние не разбираме как растат плодовете и животните, живеем в бетонни клетки, не разбирайки и не знаейки как е устроен живият живот. И именно по силата на това страшно отчуждение за самотния човек е изключително сложно да създаде духовен живот за себе си.

 

Прибираш се вкъщи и няма какво да правиш, тогава идват на помощ съвременните изкушения на социалните мрежи, телевизията и т. н. Именно поради това е за предпочитане, ако имаме сърдечно разположение, или да създадем семеен живот, или да отидем в манастир.

 

Не в манастир, не в семейство, тогава как да се спасяваме?

 

Всяко изменение на живота изисква изменение на живота, извинете ме за тавтологията. А човек не е готов да промени своя живот. Разбираемо е, че ако ти си 90-годишна баба с първа степен инвалидност и живееш в старо жилище – това е едно, а ако си здрав мъж или млада жена, и при това не можеш да се помръднеш от мястото си – това вече не предизвиква съчувствие.

 

Когато се преселиш от града на село, това има много плюсове – чист въздух, натурални продукти, прясна риба, но и ще трябва да се лишиш от нещо, от някакви удобства – ще ти се наложи да палиш печка, да ринеш сняг с лопата.

 

Както казва котаракът Матроскин, „за да продадеш нещо ненужно, трябва да купиш нещо ненужно“. Винаги е необходима загуба, а хората не са готови за това. Именно поради това мнозина не се женят и омъжват. И колкото по-възрастен става човек, толкова по-трудно му е да направи това – той вече може адекватно да оцени загубите и рисковете.

 

Желание има и човек може да го декларира, но в действителност го няма. Може би няма сили, аз не обвинявам никого, защото всички ние сме духовни инвалиди, но има достатъчно рецепти: да се присъединиш към някаква община, да продадеш жилището си в големия град и да купиш къща близо до манастира; можеш, както един мой познат, да тръгнеш на пътешествие на автостоп, за да видиш как живеят хората.

 

Дори ако човек е над 50 и цял живот се е грижел за болен роднина, например, и не е успял да създаде семейство, той въпреки това може да го създаде. Как? Например, като отиде в най-близкия детски дом и като начало да предложи своята помощ. Разбираемо е, че ние не знаем своите сили, не бива да говорим за осиновяване, но можем да се позанимаваме с детето, а след това, ако нещата се получат, да го вземем под своя опека. И така се създава семейство, това, което помага на човека да живее и да се спасява.

 

Затова, ако човек е готов, той има милион възможности, а за този, който не желае, няма и възможност. Но, както казва преподобният Серафим Саровски, спасяващите се са малко, защото не достига решимост. Това се отнася и за монашеския, и за семейния живот.