Митрополит Лонгин е роден на 31 юли, 1961г. в Сухуми, Абхазка АССР. През 1988г. завършва семинария и е приет в МДА. Същата година е изпратен в България да получи висшето си богословско образование. По време на две годишния си престой в България, беше настанен в сградата на Софийската Духовна Семинария. Много от тогавашните семинаристи сме запазили добри спомени за този руски духовник. Понякога семинаристите се събирахме в килията му и беседвахме, ползвайки се от неговия духовен опит. Помня, когато го бяхме питали за мнението му за старостилците в България, ни каза, че когато ходил при тях видял много хубави неща, само любов не видял. Поддържаше близка духовна връзка с приснопаметния дядо Назарий и Митрополит Натанаил. Надяваме се, че не ни е забравил в молитвите си. На 7 май 2003 е назначен за Сратовски и Волски епископ.Централно място в живота на християнина заема участието му в тайнствата Изповед и Причастие. В практиката на Църквата тези тайнства са свързани помежду си. При подготовката за св. Причастие, се определя също молитвено правило и пост.

 

Колко често е нужно да се причастяваме, оправдана ли е тази връзка между тайнствата и не се ли явява тази традиционна подготовка за причастяване “тежко и неудобно бреме”? Необходима ли е коригиране на тази практика за подготовка при приемане на Св. Тайни, която е възприета в нашата Църква? Доколко тези дискусии стават камък за препъване за много православни християни

 

- Владико, днес в интернет в различните обсъждания може да се срещне такова мнение: изповедта преди Св. Причастие е традиция само в Руската Православна Църква, в другите Поместни Православни Църкви такава традиция няма. Често ни привеждат като пример Гърция, където хората се причастяват по-често, отколкото се изповядват, и където изповедта могат да я приемат не всички свещеници, а само опитни духовници, специално назначени на това послушание. Как в края на краищата подхождат към този въпрос в Гърция и другите Поместни Църкви – вашия опит?

 

- Заключението, че в другите Поместни Православни Църкви няма изповед преди св. Причастие, бих назовал обобщаващо. В Грузинската Православна Църква има, но да допуснем, че тя е под влиянието на Руската Църква. Има много общини в Сръбската, Българската, Румънската Православни Църкви, практически навсякъде, където тази традиция съществува. Тя не се явява специфична руска, защото Тайнствата Изповед и Причастие са били свързани от древни времена. Достатъчно дълго време това е било и при католиците, и сега тази традиция се пази в много Православни Църкви. Затова да се говори, че практиката да се причастяващ без изповед е повсеместна, е прибързана.

 

Що се касае за Гърция, там практиката, хората като правило се причастяват по-често, отколкото се изповядват. Но трябва да помним, че в Гърция не се е прекъсвала църковната традиция, монашеския и духовен живот, като в това време у нас в продължение на целия 20 век, от тези неща фактически нищо не е останало.Практически всички вярващи в Гърция си имат духовници, при които може да се отиде или позвъни по всяко време на деня и нощта. Много имат духовници на Св. Гора, които периодично излизат в света, за да изповядват своите духовни чеда, или те самите ходят на Атон. Още повече, ако нещо е станало, благочестивия грък взема телефона, набира номера на своя духовник и му разказва за своите духовни проблеми. Т. е., ако човек ако сега няма възможност да отиде при духовника на изповед, става нещо от рода на изповедна беседа по телефона. По такъв начин вярващия човек се изповядва постоянно в продължение на много години.В Гърция има голямо количество храмове. Там няма нито едно населено място без храм и свещеник. В тази страна всички са кръстени и всички са изучавали Закон Божи и са чели Св. Писание. Така че ние можем да гледаме както ни е угодно църковния живот и практиката там, даже да я признаваме за доста по-правилна, отколкото у нас, но да я сравняваме днес с нашия живот и да се опитваме механически да пренесем нещо при нас – е просто невъзможно, защото ние живеем в абсолютно други условия. Двадесет години църковно възраждане при нас може да дава някакви основания за оптимизъм, но да се сравняваме себе си във вкорененоста на традицията с гърците, ние не можем и не ще можем още дълго.Въпросът за честото Причастяване – не е прост въпрос. Той нееднократно се е повдигал в историята на Православната Църква. До ден днешен на Св. Гора има манастири, братята на които се причастяват съгласно правилото на св. Василий Велики – четири пъти в седмицата. Гледайки на това някои наши ревнители искат да върнат нашата Църква в някакви условно първохристиянски времена, настоявайки на необходимостта от често Причастяване. Някой казва, че трябва да се причастяваш всяка неделя, някой призовава, че трябва да се причастяваш едва ли не всеки ден или на всяка Литургия на която присъстваш.

 

Мисля, че всички тези гледни точки имат право на съществуване. Само е нужно да се махне една единствена дума – “трябва” и да се замени с думата “може”. Да, има хора, които може да се причастяват по-често. Преди всичко това са монашестващите в благоустроените манастири. Ако в тях наистина се спазва манастирския устав във всяко отношение, в това число и по отношението на изповедта и на откриването на помислите, което по правило се случва не еднократно за седмица, а понякога всеки ден, то разбира се в тези манастири няма нужда от допълнителна строгост по отношението за подготовка за Причастяване, като изповед или пост. Ако братята се изповядват по мярата на своята необходимост всеки ден, и постят по манастирски устав три дена в седмицата – понеделник, сряда и петък, спазват всички продължителни пости, тогава никаква специална подготовка преди Св. Причастие, тук няма и не може да има, те просто не са нужни.

 

Но може ли така да живее обикновения християнин? Някой, навярно може, но мисля много, много рядко. Когато аз в свое време влязох в Църквата, заварих там все още представители на старото поколение – това бяха хора, за които Църквата беше много повече, отколкото за нас сегашните. Те не търсеха от нея социална помощ, психологически и други утешения, а просто живееха с богослужението, което се извършваше в нея, и бяха щастливи с това, че имаха възможност да живеят църковен живот и да ходят на Божествена Литургия. В различните храмове, които съм посещавал, познавах хора, които присъстваха на богослужение всеки ден, сутрин и вечер, което днес в не всеки манастир ще го срещнеш. Разбира се те постиха по устава, четяха правило – с една дума служеха Богу ден и нощ, както Ана Пророчица в Иерусалимския храм. Познавах не малко такива раби Божии. Могат ли тези хора да се причастяват по-често, мисля, че могат.

 

Но днес болшинството от миряните живее по друг начин. Хората ходят в храма, доколкото им позволява работата, семейството. Има хора, които посещават църквата в неделя и на големите празници, има такива, които посещават храма веднъж на месец, има и такива, които идват няколко пъти в годината. Можем ли да кажем, че тези хора не са християни и са недостойни да се причастят? Не, не можем, защото имат вяра и своя нужда от църковните тайнства. Можем ли да им кажем, че могат да се причастят, просто ей така идвайки от улицата, без да се изповядат, без да се замислят, без да се подготвят за това с молитва и пост? Не, в никакъв случай.Различните хора, в различно време се намират в различно вътрешно душевно и духовно състояние, и само изхождайки от това, свещеника решава колко често може да се причастява този или онзи човек, и каква подготовка за причастяването му е необходима.Там, където енориите в градските храмове са благоустроени, където свещеника знае своите енориаши достатъчно добре, понякога се допуска Причастие без изповед. Когато служих в Москва в подворието на Троицко Сергиевата Лавра, много енориаши се изповядваха при мен дълги години и аз знаех, кога даден човек може да се причасти и кога не. Да кажем, че аз винаги благославях нашите постоянни енориаши да се причастяват през Страстната седмица на Велики Четвъртък, на Велика Събота и в Пасхалната нощ. И тогава на Велика събота и на Пасха не се изповядваха, ако за това малко време не се е случило нещо, което да е смущавало съвестта, и е препятствало човека да приеме с душевно спокойствие Светите Тайни. Излизал изповядващия свещеник и изповядвал тези, които рядко идват и са дошли именно на Пасха, а основната маса от постоянни енориаши, това ядро, което го има във всеки храм, се причастяваше на Пасха без изповед. И аз съм убеден, че това е абсолютно нормално.Но от друга страна има и такъв момент, като навик, и той може да изиграе на човека много лоша шега. Защото човек привиква към всичко, в това число и към светинята. Има може би навярно някъде такива хора, които през целият си живот горят като факел, и могат да не се поддават на привичката, не губейки благоговението и горещата си обич към Бога много години и десетилетия. Но честно да си кажа те се срещат много рядко.Човек привиква и към изповедта, безусловно. Но съм длъжен да кажа, че много днешни дискусии в Интернет са инфантилни до крайности: “Ах как ми е безинтересно, нищо не чувствам… Трябва всичко да се измени според мен, за да ми стане интересно и комфортно в Църквата. Такива изявления са вследствие на чудовищна инфантилност. Ние искаме това или онова тайнство да работи без нашето усилие, но така не бива.

 

В Свещеното Писание се казва, че Царството Небесно насилници го грабят, т. е. със сила се придобива. Затова въпреки всичко трябва да се употребява усилие за да не се придобие привичка. Да приучиш себе си към изповед, към постоянна проверка на това, как е прекаран изминатия ден, за което пише св. Теофан Затворник. Ако човек осмислено чете вечерните молитви, ежедневното изповядване на греховете, ако той се старае да придобие навик на вътрешна самопроверка, ако се опитва да отнесе своите постъпки и думи към Евангелието, то за него изповедта никога няма да бъде формална и непонятна. От правилната изповед човек отвиква не когато подхожда към нея често, а когато се изповядва рядко. Тогава човек бързо загубва разбирането, какво представлява значението на изповедта. Затова аз считам, че утвържденията, които звучат в дискусиите са съвършено неубедителни. А по въпроса за това, възможно ли е или невъзможно два, пет или десет пъти да се покайваш за греховете, в древност се е обсъждал в Църквата. Тя е решила, че е възможно, разбирайки човешката природа и нейната склонност към грях.

 

- Има случаи, когато човек ходи на църква много години, изповядва се редовно, оставил е всички “груби” грехове, и се сблъсква с това, че няма какво да изповядва. Как да се отнасяме към това?

 

- Мисля, че в човека, който води правилен духовен живот, не може да има такова чувство, че няма за какво да се изповядва. Така може да каже само този, който е невнимателен към себе си. Но правилното отношение към изповедта и трезвеното отношение на човека към себе си се оформя във времето, при дългото общуване с духовника. И ако духовника е добър и опитен то при неговите духовни чада такъв човек не би имало. Това е проблем на хора, които крайно рядко или въобще не се изповядват, хора, които не умеят да се изповядват. Те казват: “Не съм убивал, крал, падал в измяна, всичко е нормално, аз съм добър.” Всеки свещеник се е срещал с такива хора.

 

- Някои представители на духовенството пишат за това, че “листовете с греховете” минават от ръка на ръка или човек идва с един и същи списък напечатан на принтер…

 

- С това не съм се сблъсквал през времето на цялото си служение, този въпрос даже ми се струва странен и необичаен. Хората наистина ходят на изповед с листовки, това е удобно, но все пак те са ги написали или разпечатали сами. Затова аз такова нещо не съм виждал. Но даже това и да се е случило, отново това е задача на свещеника – да обясни на конкретния човек, че така да се постъпва е неправилно, но и от това да не се вади извод, че е погрешно редовно да се изповядваш.

-Някои свещеници в свои изказвания в Интернет говорят също за това, че в хора, които даже механически изчитат правилото, постят, се появява усещане че те вече всичко са направили, значи те са достойни да се причастят. Тази опасност действително ли съществува?

 

- Ако човек внимателно чете Последованието за Свето Причастяване, то там се намира отговор на този въпрос: “От скверни уста, от нечисто сърце… от осквернена душа приеми моление, Христе мой…”, “Не съм достоен… да влезеш под покрива на моята душа…” или друго: “Пред вратите на Твоя храм стоя и от лошите помисли не отстъпвам…”. Къде тук може да се предизвика чувство на “достойнство”, самодоволство? Обратно, това е съкрушено изповядване на своето недостойнство, разбиране на това, какъв се явяваш на практика. Аз считам, че ако у човека се появи такова усещане, че е достоен за Светото Причастие, то той не трябва да пристъпва към Светата Чаша. В такова състояние не трябва да се причастява. Но от друга страна човек не може сам да се отлъчва от Свето Причастие с думите: “Аз не мога, не съм достоен да се причастя и толкоз.” И първото и второто са две крайности, а истината е по средата. Колко забележително е казал св. Силуан Атонски: “Дръж своя ум в ада и не се отчайвай.” Ето това искам да кажа е правилното състояние, което трябва да бъде във всеки вярващ човек. Ние трябва да разберем, че според нашия живот, според нашите грехове, според нашето вътрешно състояние ние, казвам го строго, заслужаваме ада. Но не трябва да се отчайваме, защото се надяваме на Божието милосърдие. Само че това не-отчайване не трябва да преминава в състояние на увереност. Не трябва да се казва: “Бог е милостив, затова аз ще греша.” – и да продължаваш да живееш така. Постоянното мятане от една страна на друга, от едната крайност в друга – това е, с което човек трябва да се бори цял живот.

 

- Причастяването, какво трябва да бъде?

 

- Преди изповедта не е нужен пост. Но съм длъжен да кажа и следното. Понякога възниква въпрос: “А може ли да се изповядам без да се причастявам?” Някои свещеници даже питат, ще се причастява ли човек или не, и ако не, му отказват изповедта. ето това е, разбира се, голяма грешка. Свещениците, които така постъпват категорично не са прави. Да се изповядва човек може винаги, когато чувства за това потребност. Да причастяването по нашата традиция се извършва след изповед, но изповедта не е свързана с причастяването! Тя може да се извърши и самостоятелно.Какъв трябва да бъде поста преди Свето Причастие? Зависи от това, каква е интензивността на църковния живот при конкретния човек. Ако той ходи редовно в храма, ако се моли, ако спазва всички многодневни пости, ако пости в сряда и петък, (ако е монах и понеделник), то допълнителен тридневен или седмичен пост не му е нужен. Това е мое дълбоко убеждение, и то е основано и на практиката, в това число и на другите Поместни Църкви.

 

- И тези неща ги определя духовника, а не сам мирянина?

 

- Безусловно.

 

- А ако няма духовник?

 

- Вие знаете, че ако човек живее духовен живот, то разбира се има свещеник, при когото периодично се изповядва.Днес в понятието “духовник” се влага неправилно разбиране. Духовникът – това е свещеника при когото човек се изповядва редовно и който знае обстоятелствата в неговия живот, знае силите, възможностите на човека, и обратно неговите падения и в съответствие с това може да го посъветва, в това число и колко често да се причастява, и мярката на поста, който този човек може да понесе.

 

- Ще приведа цитат от една съвременна книга на известен духовник за Божествената Литургия: “…всеки участващ в Литургията православен християнин е необходимо да се причастява със Светите Христови Тайни. В противен случай всички литургически молитви за нас се обезсмислят”. Аз зная, че такива твърдения смущават много, огорчават и просто дезориентират.

 

- Това твърдение е свършено невярно. Милиони хора, поколения християни са ходили на църква в продължение на почти 2000 години, участвали са в Божествената Литургия, на която не са се причастявали. Казват, че това било безсмислено. Въобще за мен, духовния опит на човек, който изведнъж открива, че поколенията хора преди него са правили всичко не както трябва и са грешали във всичко, е много съмнителен. При цялото мое добро отношение към автора мисля, че утвърждаването на такъв род мнения, се явява като опит да се наложи свое виждане и свое разбиране за духовния живот в качеството на задължително. Тези, които смущават подобни изказвания, трябва да имат в предвид, че това е само частно мнение, и да се отнасят към него като към такова. Обобщавайки казаното, бих искал да подчертая, че за съжаление днес при нас много хора, независимо от посоката на тяхното убеждение – крайно традиционалистко или крайно модернистично, – боледуват от една и съща болест: на тях им се иска дадена практика, която според тях се явява най адекватна и може би действително подхождаща за някаква категория хора, да я направят строго задължителна за всички, и по краен начин да отсекат всичко, което не и съответства. Тези, които ратуват за свръх честото причастяване, на всяка Божествена Литургия, не искат да приемат под внимание тези обстоятелства, в които днес живее средностатистическия християнин, обикновения мирянин. Тези, които са привързани към това да се причастяваш колкото се може по-рядко, не разбират колко се е изменило съзнанието на съвременните вярващи хора в сравнение да кажем с деветнадесети век.

 

В края на краищата не трябва да противопоставяме едната практика на другата, рядкото причастяване на честото причастяване, защото във всичко трябва да има свобода. В християнството това е най-главното. Ако това го няма, ще превърнем Църквата в секта. Особено това се отнася за представителите на така нареченото либерално християнство, тъй като е добре известно, че няма по-тоталитарна публика от либералната…

 

Съгласно древното църковно правило, в главното трябва да има единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов.