Протойерей Владимир Агриков

 

 

Моят изповедник е погребан в храма ми. Той почина през 2000 година. Братът на моя баща е архимандрит Тихон, в схима - Пантелеймон. Постъпих в Московската духовна семинария през 1957-a година. Много обичах да се уча. Завърших семинарията, академията, тригодишна духовна докторантура, но винаги се вслушвах в своя изповедник. Той също ме съветваше и да участвам във всички кръжоци, които съществуваха - във всички тези кръжоци аз и участвах.

 

Имаше кръжок по цигулка - аз свирих на цигулка. А имаше и кръжоци по пиано, английски език, иконопис и регентство. Най-много ме влечеше регентството, аз бях регент сред тесен кръг в академията и след това ми връчиха удостоверение, че мога да ръководя хора.

 

Но всичко това ми харесваше. Цялото обучение в духовен аспект много ми харесваше. Учех се с голямо вътрешно удовлетворение. Единадесет години изучавах богословие и така го заобичах, че сега участвам в Богослужебната комисия на Московската епархия с благословението на митрополит Ювеналий. Тази комисия заседава в Сергиев Посад, ние сме няколко човека. Това много ми харесва, ние редактираме църковни служби.

 

А на моята съпруга това не и се харесва много, тя казва: "Какво там можеш да кажеш, че е хубаво?"

Понякога не ме пуска на тази комисия и съм принуден да и се подчиня, за да няма семеен скандал. А така искам да съм на тази комисия.

 

Но що се касае до изповедника ми - аз го слушах за всичко. Той беше преподавател в семинарията и академията, следеше за моето образование. Той казваше: " Така. Ти нещо "тройчици". И аз веднага се стягах, за да получа четворки. Но любовта ми към ученето беше просто необикновена.

 

Вече завършвах академията, когато настъпи време да приема сана, а за това трябваше да се оженя. Нямах никакви момичета и изповедникът ми казваше така: "Първо се учи, а булка ще ти изпрати Св. преподобни Сергий."

Хареса ми едно момиче. Отидох при отец Тихон и му казах: "Е, отче, на мен това момиче ми се харесва." А той отговори: "Вяра? Не, тя не ти подхожда, тя няма да ти прилегне." И аз го послушах и не се ожених за нея. А той беше изповедник, знаеше всички момичета. След това заведох при него бъдещата си жена. Той каза: "Е, ето тази ти приляга, поговори с нея." Поговорих с нея и нашият брак се осъществи. Живеем заедно 52 години, родиха ни се три деца. Ние ги отгледахме. Всички те получиха висше образование, всички са доктори. Стараех се и се старая да слушам жена си. Дори и понякога това да не ми се харесва, но аз никога не настоявам.

 

На 76 години съм. Вече аз самият съм изповедник за тези, които идват при мен. И съм принуден да кажа, че при много от нас отсъства пълно послушание, а за мен това е много голямо изпитание. Много се разстройвам от това, защото виждам, че техният живот се стича неправилно.

 

Ето, днес едно момиче, което израсна пред очите ми – избрала си момче и го доведе при мен. Аз погледнах: тя го превъзхожда по развитие и няма да бъде доволна в живота си. Аз и ѝ казах: "Няма да бъдеш доволна от избора си, ще се разочароваш - и него ще направиш нещастен, и себе си". Тя заплака. Стои и плаче. Или тя вече го обича? А аз го гледам и виждам, че просто не ѝ подхожда. Казах на момичето: "Потърси още!". Тя завърши юридическия институт, а той е ограничен човек, необразован. На нея ѝ е нужен развит мъж.

 

 

Вие разбирате, че духовното ръководство не е никакво управление, а мъка? Защото виждаш съдбите на хората, знаеш докъде може да доведе техният избор и нищо не можеш да поправиш. Ето в това е трудността на духовничеството.

 

В Псково-Печорския манастир е архимандрит Адриан. Около него се движело едно момиче, ниско на ръст, непривлекателно и каза (аз просто чух това): "Искам да се омъжа!" А отчето и каза: "Не трябва да се омъжваш! Мъжът ти няма да те цени!". А тя много искаше. И роди дете. А след това видях, че с това дете върви подир отец Адриан. Тоест не ѝ се получи със семейството и тя отново се върна със своите скърби при свещеника, въпреки че той я предупреди и каза, че няма да и се нареди животът. Тя не го послуша.

 

 

Затова сега изповедниците са малко, разбира се. И защо малко - защото всички хора станаха своеволни. Всички живеят така, както им се иска и постъпват така, както им се иска. Затова и Господ не дава изповедници.

Аз също съм посредствен изповедник. Какви въпроси решавам? Да, някакви битови: да обменя ли квартирата, да не я ли обменя, да напусна ли мъжа си или не (смее се). Е, това са най-простите въпроси! Какво мога да посъветвам аз със своя оскъден ум? Просто съм натрупал някакъв житейски  опит: все пак имам 50 години опит като свещеник зад гърба си.

 

В днешни времена е трудно да се управлява. И на хората им е много трудно, защото те не са възпитани да се изслушват. Та трябва обезателно да умеем да се изслушваме. Неслучайно послушанието е един от обетите на монашеството от древни времена. И по време на молитвата при венчание свещеникът се моли и казва (сега ще ви прочета): "Сам и ныне, Владыко, Господи Боже наш, низпосли благодать Твою небесную на рабы Твоя сия (и изброява имената на тези, които се венчаят) и даждь рабе сей (тоест на булката) во всем повиноватися мужу, и рабу Твоему быти во главу жены, яко да поживут по воле Твоей!"

 

 

Да се подчиниш и да изслушваш е много трудно. Хората не се изслушват - такъв е резултатът на нашата епоха. И всичките ни беди, всичките беди на нашата младеж, на нашите деца е в това, че не са научени да се изслушват. Ето, децата сега не искат да учат в училище. Е, как да не се учат в училище? Детството трябва да е посветено на учене, юношеството също трябва да бъде посветено на образованието. А някои не искат "да си губят времето" с това.

- А всеки ли трябва да има изповедник?

-Не знам. Сега просто няма старци. Старец трябва, разбира се, да бъде всеки, но хората в момента се ръководят сами. Изповедник може да бъде и майката, и бащата - не е задължително да е свещеник. Родителите имат право да ръководят децата си: те имат опит. Те могат, водейки се от този опит, да посъветват нещо хубаво децата си.

-Казват, че съвременният човек е много горделив....

-Имам един приятел, живеещ в Пятигорск - отец Иларион. Той, макар и сляп, изповядва, общува с хората. Той казва: "Най-големият недостатък на нашето време е гордостта. Хората не искат да слушат нищо, не искат да приемат нищо, дори вярата. Не умеят да вярват, не умеят да се доверяват на Бог! А каквото и да ни се случи трябва да се доверяваме на Бога! А те не искат. Искат със собствени сили. Обикновено казват: "Аз съм силна жена! Аз съм силна! Аз мога всичко! - и не им се получава...."

-А как да се преборим с гордостта?

-Това не е никак лесно. Това се възпитава. Уважение към Бог, уважение към Църквата - част от нашата култура. По време на съветския период скриха цял пласт от култура от съвременното поколение и не го възпитаха както трябва. И сега невъзпитаните хора не знаят как да живеят по друг начин. Ако ги обидят, това ги оскърбява. Те считат, че не са заслужили това. Това не е никак лесно.

-Може да се побъркат....

-Не знам. Слава Богу! Преподобни Амвросий Оптински е казал: "Полудяват само умните хора!"

    

С протойерей Владимир Агриков беседва Александра Боровик

 

Превод: Елена Зелямова

 

Източник: www.pravoslavie.ru , dobrotoliubie.blogspot.bg