Блаженият Иоан беше по произход българин, от баща Димо и майка Мария, благочестиви християни от град Осман Пазар (Омуртаг) в България. Баща му беше голям търговец и почтен човек, който търгуваше навсякъде, а най-вече с Немско и Италия. Но в 1812 г. изгуби състоянието си, понеже немците направиха обезценяване на флоринта. И не само той, но и още мнозина други търговци се разориха. След тази голяма загуба той поживя малко и умря, а след него и жена му отиде при Господа.

Иоан, като остана без родители и без състояние, остави родното си място и дойде в град Търново да търси препитание. Тук намери един християнин керемидар, който, като го видя млад, го прие в дома си като свой син и го учеше да прави керемиди. Но след време се случи да го прелъстят някакви хайдути в своята чета. Турците ги хванаха и ги поведоха без съд да ги бесят, както е техният обичай. След като обесиха неговите приятели и дойде неговият ред, той, като твърде млад, немощен и слаб в самосъзнанието, се уплаши от смъртта и припадна на земята. Турците го хванаха за ръката, вдигнаха го и го посъветваха, ако желае да се избави от смъртта, да приеме тяхната вяра. Той ги послуша и, уви, отрече се, окаяният, от Спасителя Христа! И така му простиха престъплението. Тогава го обикна тамошният управник Али бей, който го назначи за пръв служител в своя двор и го ожени за жената на неговия благодетел, учителя му в керемидарството. Благодетеля му само преди няколко дни нощем убиха вън от града някакви злосторници, жена му остана вдовица, пожела блажения Иоан, потурчи се и го взе за свой мъж.

Но милостивият Бог, Който не желае смъртта на грешниците, а да се обърнат и да бъдат живи, и Който чрез покаяние прие отново апостол Петър, отрекъл се три пъти от Него, прослави впоследствие и блажения Иоан пред Своите ангели на небето и пред човеците на земята заради покаянието му и за страданието, което претърпя дори до смърт. Като минаха осем месеца от тяхното вероотстъпничество, те и двамата осъзнаха своя грях и започнаха да плачат и да ридаят. Най-вече плачеше Иоан пред своите християнски съседи, където и да ги срещнеше, и им говореше не тайно, а явно: “О, братя мои, съседи любезни, излъгах се заради краткия живот и отстъпих от своята скъпа вяра. Но сега се кая и няма кой да ме поучи и да ме оправи на спасителния път. И казвам ви, братя, че макар да се отрекох от моята си вяра по принуждение, обаче и досега все още не съм стъпил в агарянска джамия, нито съм се поклонил на проклетия Мохамед, а само на моя Бог Иисуса Христа. Затова ви моля никак да не се страхувате от мене, а ме поучете братски какво да направя, за да се избавя от агарянската заблуда!”. Така говореше блаженият на своите съседи, които обаче нищо друго не му казваха освен това: “Ние нищо не знаем, брате”. И го избягваха, защото се бояха да не си навлекат някоя беда. А неговото сърце все повече и повече се разпалваше, той все по-горчиво плачеше и сам си говореше: “Иоане, Иоане, какъв час те връхлетя!? Вместо да отстъпиш от своята чиста вяра, по-добре да беше умрял на бесилото, отколкото да живееш така. Затова плачи сега и ридай!” Така си говореше блаженият от голяма жалост. А на жена си казваше: “О, жено, виждаш ли какво зло извършихме, като остъпихме от Бога? И сега нищо друго не трябва да правим освен да се простим един друг и да търсим спасението си, защото времето е кратко. Ето, аз отивам днес да търся човек, опитен в божественото учение, за да се изповядам и той да ме поучи и настави на спасителния път. А ти, ако щеш, последвай ме!” Тя му рече: “Иди ти и след като намериш такъв човек, който да те оправи на спасителния път, тогава и аз ще те последвам, по който път и да тръгнеш!”.

Тогава блаженият стана и отиде в тамошната митрополия при преподобния Дионисий, протосингел на Търновския митрополит Иларион, за да се посъветва с него. Беше празникът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел и имаше много народ, събран в митрополията поради празник на митрополитската църква. Той влезе вътре в келията на протосингела и посегна да му целуне ръка, но протосингелът не му подаде ръката си, а му рече на турски: “Седни, Мехмед!”. Но блаженият се нажали и му рече: “Честний отче, моето име не е Мехмед, а Иоан. И аз дойдох да ви се изповядам и да получа някакъв душеполезен съвет от вас. И моля да ми кажете как бих могъл пак да се присъединя към истинското Христово стадо?”. Протосингелът отговори: “Сине, аз се боя и не смея нищо да те поуча. Както сам си отстъпил от християнството, така сам се оправяй! Бог да ти бъде на помощ!”. След като получи от протосингела такъв отговор, блаженият Иоан излезе от келията му и заплака горко.

Но в това време там се случи един иеромонах, който временно беше на служба в митрополията. Той, като го видя смутен, съжали го, повика го тайно в своята келия и го попита: “Защо си така смутен, брате, и по каква причина си дошъл при нашия отец протосингел?” Блаженият Иоан започна да му разказва своето отстъпление от Христа подробно и като изповяда всичко станало, рече и това: “Честний духовниче, аз, откакто отстъпих от християнската вяра, още не съм встъпил в агарянска джамия, нито съм усвоил тяхното четене и моление, но всякога от сутрин до вечер чета молебния канон на пресвета Богородица и акатиста с много поклони и изобщо изпълнявам у дома си цялото християнско правило. Но сърцето ми с това не ще да се утеши, понеже съвестта продължава да ме изобличава за моето отричане и все си мисля, че трябва да пролея кръвта си за Спасителя Христа”. Иеромонахът му рече: “Брате Иоане, Бог вижда твоето покаяние и иска да те постави на непорочния християнски път, но само имай търпение! Пости и се моли на Бога, както досега си се молил! Но за твоята кръв, която искаш да пролееш за името Господне, не е моя работа да те поучавам, нито е работа на твоята сила, а предостави това на Божия промисъл, понеже “духът е бодър, но плътта е немощна”, както казва Евангелието. Брате Иоане, най-напред изпитай себе си с пост и молитва, поклони и подвиг голям, така изпроси предварително помощ от Бога, та тогава пристъпи към мъченичество. Ако ли не можеш да направиш това, имаш свободата да избягаш с жена си в други предели на страната, където не ви познават, и там някой свещеник да извърши над вас тайнството Миропомазание и да ви наложи покаен канон - епитимия, по преданието на светите отци. И така да се покаете там временно, докато Бог нареди нещо за вас.” Блаженият Иоан рече на духовника: “Честний отче, добре ме поучаваш да избягам в други предели. Но ми е невъзможно да избягам с жената, понеже тя има деца от първия си мъж, както и ти знаеш. Обаче ще я оставя и ще прибягна под покрова на пресветата Владичица Богородица. Ако жена ми поиска, нека прибегне и тя под същия покров; ако ли не, аз сам ще го направя. А Бог нека ми даде каквото иска! Ще Му въздам хвала, и нека бъде името Му благословено отсега и до века!” Като изрече блаженият Иоан тия слова пред духовника, обърна се и погледна иконата на Божията Майка, заплака и рече думите на църковния поет: “Кое друго прибежище е като тебе, Богородице, упование наше”. Като чу тия божествени слова от устата на блажения и като го гледаше така изпълнен с божествена ревност, укрепи го още повече със словото си и накрая му рече: “Иди си, брате Иоане, и се моли на Бога и Богородица, за да ти бъдат наставници по пътя на спасението!” И така, блаженият стана, поклони се, целуна иконата на Божията Майка, също и ръката на духовника, и рече: “Моли Бога, драги ми отче, за мене, грешния!”, и си отиде.

След няколко дни се случи на същия духовник нужда от пари, понеже беше задлъжнял на няколко търговци, и си помисли за блажения Иоан, дали би имал пари да му даде назаем. Затова пак го повика в келията си и му рече: “Брате Иоане, можеш ли да ми дадеш заем до четиристотин лева само за няколко дни, докато получа от нашия преосвещен митрополит? Имам една сребърна кутия, която струва около 400 лева, но се срамувам от народа да я продавам. Затова ето, давам ти я като залог.” Но блаженият отговори на духовника: “Драги ми духовниче, аз бих ти услужил и без тази сребърна кутия, но нямам пари. Но ако желаеш, аз имам един съсед таен и почтен, ще ти взема от него 400 лева и на него ще оставя тази сребърна кутия като залог за няколко дни”. Духовникът му предаде сребърната кутия, като му рече: “Покрий я, да не се вижда!”, понеже на нея беше изобразен Христовият кръст и светите апостоли Петър и Павел. И така блаженият тръгна към своя таен съсед. Но минавайки покрай една златарска работилница, кой знае какво му хрумна, отби се при златаря, показа му сребърната кутия, с изобразен на нея кръст, и го попита за нейната цена. Но в този момент при златаря дойдоха множество народ и агаряни от двора на великия безбожен бей и видяха кутията. Това ми изглежда да е било Божи план, защото оттук започва началото на неговото мъченичество, както и стана. Тогава агаряните започнаха да го питат на турски език: “Откъде имаш тази кутия?” Той отговори: “Моя си е”. Те му казаха: “Не ти подобава да имаш такава кутия с изобразен на нея кръст, понеже ти си вече турчин”. А блаженият Иоан с висок глас им рече така: “Не съм вече турчин, а християнин, и изповядвам Христовото име, а вашия Мохамед проклинам!” Като чуха тия думи на блажения, агаряните отидоха, та го наклеветиха пред управителя, безбожния Али бей, като му разказаха за сребърната кутия.

Управителят с голяма ярост изпрати войници, като им заповяда да доведат при него блажения Иоан. Те веднага тръгнаха, намериха го все още при златаря, хванаха го и доведоха при безбожния мъчител, който го запита: “Мехмеде, откъде имаш такава сребърна кутия?” Блаженият отговори: “Даде ми я един човек, който има нужда от пари”. Мъчителят пак го попита: “Какъв е този човек - турчин или християнин?” Мъченикът отговори: “Християнин е”. Мъчителят пак попита: “Да не би да е калугер?” Мъченикът отговори: “Калугер е и се срамува сам да я продава, затова я даде на мене, аз да я продам.” Мъчителят пак попита: “Дотук всичко добре и право си каза. Но ще те попитам още нещо, право да ми кажеш. Истина ли е, което чух за тебе, че се наричаш християнин и че изповядваш Христовото име, а проклинаш нашия Мохамед?” Мъченикът отговори с кротък и тих глас: “Истина е, управителю, че изповядвам моя Христос и проклинам вашия Мохамед. Ето ви и вашия фес, който ми дадохте!” Сне феса от главата си и го захвърли пред мъчителя. Мъчителят, вече силно разярен, пак му рече: “Ти преди беше християнин. И ако си имал намерение завинаги да си останеш в християнството, кой те принуди да отстъпиш от твоя Христос?” Мъченикът отговори: “Заради моята си немощ отстъпих от сладкия Христа, но сега се кая, и днес Го изповядвам пред тебе с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичката си мисъл, както всички вие виждате и чувате!” Тогава мъчителят побесня и с голяма ярост му рече: “Неблагодарнико, това ли ми плащаш за честта, с която те удостоих?” И повика няколко войници, на които заповяда: “Пригответе фалангата и тояги за тогова, който изповядва Христа!” Те отидоха и приготвиха, както им беше заповядано, простряхаха мъченика на земята и четирима войници дълго време го биха по краката безмилостно, като се сменяха. Но мъченикът не издаде нито звук, само тихо си казваше: “Помени ме, Господи, в царството Си”! Когато престанаха да го бият, мъчителят му каза подигравателно: “Видя ли твоя Христос? Где е сега да ти помогне?” Но мъченикът му отговори: “Христос Бог е на небето и на земята, и на всяко място, и е помощник на всеки, който Го призовава с вяра. Затова, надявам се, че и на мене може да помогне!” И това като рече, о, велико чудо, скочи на краката си, като да не е бил бит, и ходеше пред тях, славейки Бога, за почуда на агаряните. Мъчителят заповяда да го затворят в тъмницата и да го оковат в железни вериги. Те така и направиха.

В същата тъмница се намираше тогава много народ, затворен за неплатен царски данък, които свидетелстваха, че всяка нощ виждали над главата на мъченика някакво голямо светило. А когато се молел на Господа Бога, железните вериги сами се развързвали от ръцете и нозете му, докато завършел своето моление към Бога, а след това сами пак се заключвали. И това преславно чудо гледаха много нощи, но не всички, а само достойните. И то е твърде вероятно, понеже мнозина и от агаряните свидетелстваха, че всичките тия седем дни в затвора мъченикът не вкусил нито хляб, нито вода, отдето става ясно, че Божията благодат е била с него: не пожелал хляб нито от ръцете на агаряните, нито от ръцете на жена си. Защото, когато тя идваше при него в тъмницата, той я питаше: “Искаш ли и ти с мене да умреш за Христа, или не?” А тя поради страх от агаряните нищо не му отговаряше, а само плачеше. Поради това мъченикът не приемаше и от нея храна, но се крепеше през ония дни само с Божията сила.

После мъчителят старателно издири и поменатия духовник и прати един войник да го доведе при него и го попита: “Твоя ли е сребърната кутия, която имаше Мехмед?” Духовникът отговори: “Моя е”. Мъчителят пак рече: “По каква причина си му я дал?” Духовникът рече: “Имах нужда от пари, затова му я дадох да я продаде на цена каквато може”. Мъчителят пак рече: “Имаш ли свидетели, че кутията е твоя!” Духовникът отговори: “Имам”. Тогава мъчителят рече: “Досега е била твоя, но отсега нататък няма да бъде твоя?” И така присвои сребърната кутия, която струваше 400 лева сребърни, а духовника пусна да си отиде.

После повика мъченика от тъмницата, постави го пред себе си и започна да му говори ласкателни думи: “Мехмед, аз днес се вразумих по отношение на тебе: понеже си имал нужда от пари, затова си отстъпил от нашата вяра. Моля ти се, сине, не го взимай за зло, дето те мъчихме, понеже не знаехме, че си бил в голяма оскъдица!” И му показа куп злато, като каза: “Вземи тези 40 000 лири; ако още искаш, и още ще ти дам. Избери си в града най-хубавата къща, която искаш! Ето, давам ти злато да я купиш!” Но мъченикът му рече: “Златото, среброто ти и къщата да бъдат в погибел заедно с тебе! Аз, управителю, едно само молих от Господа и само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всичките дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия свят храм”. Мъчителят пак: “Ти си обезумял, окаяни човече, и не знаеш какво говориш. Но аз ти говоря кротко: Послушай съвета ми и се поклони пак на нашия Аллах и на Мохамеда, докато ти говоря кротко!” Мъченикът рече: “Не съм обезумял, управителю, ами ти говоря истината, че искам моя си Христос и само на Него се покланям, и за Него искам да умра!” Мъчителят пак му рече: “Ти се мъчиш да ме изпълниш с гняв и ярост чрез тези си думи, обаче аз не искам да се гневя, понеже, както ми се струва, тия думи не са твои, но някой друг те е подучил. Затова, кажи ми свободно, кой те подучи на такива думи и на такава бъркотия?” Мъченикът отговори: “Аз не съм дете, управителю, за да ме учи някой, а съм зрял мъж по възраст. Никой не ме е поучавал освен само моят Бог Иисус Христос. И Той е, Който ме крепи и вразумява чрез Своя Свят Дух. И не само мене, но и всеки човек, който вярва в Него. И Той е Съдия на живите и мъртвите, Чието царство не ще има край, а не твоят Мохамед, в когото ти вярваш”. Тогава мъчителят се разгневи и заповяда на войниците да го бият безмилостно и да го заплюват в лицето. Когато го биеха и заплюваха, войниците му говореха: “Виждаш ли, окаянико и неблагодарнико, как преди беше облечен в скъпи дрехи, докато беше в нашата вяра, а сега си гол, бит и укоряван заради един разпнат Христос?” Но мъченикът им отговори: “Вашият укор и побой аз приемам като радост. Направете ми и нещо повече, ако желаете!”.

Така и с още много други видове мъки беззаконниците мъчиха блажения Иоан, но неизвестно какви точно, защото тайно го мъчеха нощем, тъй като им беше укорно и срамно пред народа, че губят такъв хубав юноша от двора на управителя. Надяваха се с много мъки пак да го върнат в първото му заблуждение. И ако бяха успели, навярно щяха да говорят на народа: “Никак не сме го мъчили, но сам от себе си се покая и се върна пак в нашата вяра.” Но когато видяха, че Христовият мъченик Иоан твърдо и непоколебимо пребъдва в християнството, тогава по заповед на мъчителя го доведоха в голямото тяхно съдилище, което на турски се нарича “кадийница”, и там го изследваха окончателно и попитаха три пъти: “Ти агарянин ли си, или християнин?” Мъченикът три пъти отговори: “Християнин съм и искам да умра за Христа!” Тогава турският съдия изрече и написа смъртната присъда на мъченика. И така, поведоха го вън от града да го обесят на определеното място.

Светецът вървеше с радост и веселие пред войниците. И когато минаваше през града, препасан само в една риза, обръщаше се надясно и наляво, покланяше се на християните и просеше прошка, като четеше на висок глас богородичния тропар и се молеше така: “Пресвета Богородице, спаси ни! Обхванат от много напасти, към тебе прибягвам да търся спасение, о, Майко на Словото и Дево, спаси ме от моите тежки и жестоки обстоятелства!”Когато дойдоха до бесилото, мъченикът каза на войниците: “Почакайте ме, докато въздам на Господа молитвите си!” Те изпълниха желанието му. Тогава мъченикът вдигна ръцете си към небето и тайно се помоли на въжделения Христос Бог, като се поклони три пъти. После се обърна към войниците и рече: “Сега изпълнете заповедта!” Те го обесиха и той предаде духа си в Божиите ръце. Беше събота, 12 часа през деня, 16 юли 1822 година. Така завърши своя подвиг и своето страдание за Христа и получи вечно блаженство в Небесното царство Христово.

След смъртта му някои боголюбиви християни видяха нощем над тялото на мъченика огнен стълб, който стигаше до небесата. На втората нощ тайно взеха тялото му и не зная къде са го положили.

Един благоговеен християнин дълго време боледуваше от тресавична болест и с нищо не можеше да се излекува. Той дойде тайно, взе частица от ризата на мъченика, докато той още висеше на бесилото, опра я в чиста вода, изпи водата и веднага оздравя, прославяйки Бога и мъченика. По неговите молитви Господ и нас да помилва и спаси! Амин.