Блажената Теофания била родена в Цариград и произхождала от царски род. Родителите ѝ - Константин, който имал сан илюстрий, и майка ѝ Анна, живеели в честно съпружество, но дълго време били бездетни и много скърбели за това. Те силно желали да имат плод на съпружеството си и се молели на Пречистата наша Владичица Богородица, често посещавали Нейния храм във Форакия и в прилежни молитви разкривали пред Нея сърцата си.

- Господарке на мира - молели се те, - нека се разреши нашето безплодие чрез Твоето милосърдие и по Твоето застъпничество Създателят да ни сподоби с чедо.

И тъй като се молели с вяра, получили исканото с благодатта на Онази, към Която усърдно се обръщали с молитва. Родило им се момиче, което нарекли Теофания.

От шестгодишна възраст те започнали да обучават дъщеря си в писмо и да я наставляват във всяко добро дело. Още от детските години ясно се разкривали знаменията на бъдещите ѝ големи добродетели и святост. Като виждали благонравието и ума на дъщеря си, родителите ѝ много се радвали и се надявали впоследствие да се утешат с нейните чеда. Те търсели юноша от знатен род, подобен на нея по благонравие и ум, да стане неин съпруг, защото вече била в подходяща възраст и повече от всички свои връстнички била украсена с дарования.

По това време цар Василий Македонец търсел прекрасна и добродетелна девица, за да я съчетае в брак със сина си Лъв Мъдри. Той намерил, че Теофания е най-достойна и я оженил за сина си, обявен вече за наследник на престола. Царският брак бил сключен при всеобща радост и ликуване.

В скоро време лукавият враг посял плевелите на раздора в царския дом и бащата в силен гняв се изправил против сина си. Той го хванал заедно със съпругата му Теофания, затворил ги в тъмница и поставил стража. Това станало по тайната злоба и хитрото коварство на Теодор Сантаварин, епископ Евхаитски и влъхва, когото Лъв не обичал.

Всичко станало така: когато умрял Константин - първородният царски син, по-големият брат на Лъв, царят скърбял и плакал безутешно, защото много го обичал. Тогава влъхвата, като го видял в голяма печал, пожелал да го утеши и с вълшебствата си му показал умрелия Константин жив, възседнал кон и яздещ насреща му. Царят прегърнал сина си и го целунал с любов, но скоро го изгубил от погледа си, защото вълшебното привидение изчезнало. Царят се ужасил и като сметнал видяното за действителност, започнал да почита много Сантаварин, смятал го за свой искрен приятел и го слушал във всичко. Младият Лъв, бидейки благоразумен и богобоязлив, се гнусял от влъхвата, ненавиждал го и го презирал като враг Божий. А Теодор мислел с какво да му отмъсти заради презрението и се решил на коварна хитрост. Той избрал удобно време, когато двамата останали насаме, и като се престорил на доброжелателен и предразположен, казал:

- Ти си млад и ходиш на лов с баща си. За всеки случай трябва тайно да носиш малък меч, за да можеш при нужда да го употребиш против някой звяр, или пък да го подадеш на баща си, ако някой негов враг - а той има много такива - неочаквано и внезапно го нападне. Тогава ти ще можеш тайно да извадиш скрития меч, да поразиш врага и да спасиш живота на баща си.

Лъв послушал коварния съвет на своя враг и без да подозира лукавство, започнал тайно да носи в ботуша си малък меч, когато ходел на лов или другаде с баща си.

А лукавият Сантаварин казал на цар Василий:

- Твоят син Лъв иска да те убие внезапно, за да царува сам. Доказателство за злия му умисъл е това, че когато двамата отивате на лов, той носи скрит в ботуша си меч, за да те удари и убие внезапно в подходящ момент. Ако искаш да се убедиш в това, изпитай го на дело: когато отидете на лов, заповядай да проверят какво има в обувката си.

Скоро цар Василий взел младия цар и тръгнал на лов. В полето заповядал на слугите да видят какво има в ботуша му и те намерили скрит малък двуостър меч. Царят пламнал от ярост и гняв против сина си и сметнал за истина думите на Сантаварин, че Лъв иска да го убие.

- За това е приготвил и меча - казал той.

А невинният Лъв уверявал, че носи меча не за да убие баща си, а за да опази живота му. Но разгневеният цар не пожелал да изслуша нито една негова дума, веднага затворил него и съпругата му, блажената Теофания, в едно тайно помещение в царските палати и поставил строга стража. Така лукавият влъхва отмъстил на цар Лъв. Но най-ужасното било, че по негово внушение бащата искал да извади очите на сина си. И това непременно би станало, ако патриархът и целият синклит не възпрели царя.

Повече от три години невинният Лъв и блажената Теофания, които не били сторили никакво зло, прекарали в затвора. Те се упражнявали в молитва и пост, скърбейки за участта си и призовавайки Бог като свидетел за своята невинност. Няколко пъти синклитът възнамерявал да моли царя за сина му, но не намирал подходящо време. Накрая дошъл момент, когато можели да се обърнат към него с такава молба. Това станало така. В царските покои имало един папагал, който бил научен да говори с човешки глас някои думи и забавлявал царя и присъстващите. Веднъж на празника на свети пророк Илия царят свикал на обяд всички свои придворни, за да се радват и веселят заедно с него. А птицата започнала да повтаря, научила неизвестно от кого или случайно, думите:

- Уви, уви, за господаря Лъв!

Пируващите се смутили и оставили ястията си. Като видял, че придворните нито ядат, нито пият, царят започнал да ги разпитва защо са така тъжни. А те сметнали, че е дошъл подходящият момент, станали, облени в сълзи, и казали:

- Щом дори неразумната птица скърби за своя невинно страдащ господар и го търси с думите : “Уви, уви за господаря Лъв!”, как ние, разумните и словесни твари, които със сигурност знаем, че твоят син, нашият господин, страда невинно и понася твоя бащински гняв поради злоба и клевета, можем да се веселим и пием?! Не трябва ли още повече да скърбим? О, царю! Ако синът ти е съгрешил с нещо, ако е замислил да вдигне ръка против тебе, дай го на нас и ние ще го посечем на части. Ако пък е невинен, което знаем със сигурност, защо измъчваш родната си кръв?

Царят се умилил от тези думи и воден от сърцето си и от бащинска жалост, веднага заповядал да освободят Лъв, да острижат косите му, пораснали в тъмницата, да го облекат в царски одежди и с почести да го доведат при него. Когато изпълнили повелята и довели сина му, царят се изправил в сълзи, започнал да го целува и му върнал предишния царски сан.

Скоро след това Василий се разболял и починал, а царската власт оставил на сина си. След смъртта на баща си Лъв хванал Сантаварин, заповядал да бъде бит и да му бъдат извадени очите и го пратил на заточение в Атина.

Така злобата на влъхвата се обърнала против самия него. Сантаварин бил манихей по вяра, влъхва по учение, на вид християнин, по сан - епископ, а цар Василий го смятал за светец заради чудесата, които правел с вълшебство.

Междувременно блажената Теофания, навлязла в царския живот след затворничеството си, прилежно се грижела за своето душевно спасение, като смятала царската слава за нищо и презирала като плевел и сън житейската суета и наслади. Тя непрестанно, и денем, и нощем имала на устата си псалмите, духовните песни и молитви и целия си живот прекарвала, угаждайки на Бога и призовавайки милосърдието Му. Тя не се грижела да украсява по царски тялото си и макар външно да се обличала с благолепие, под дрехите носела груба власеница, с която умъртвявала плътта си. Животът ѝ бил постнически, тя се хранела с хляб и сушени зеленчуци, а обилните ястия и трапези отхвърлила напълно.

Богатствата, скъпоценностите, скъпите предмети и одежди, които имала в ръцете си, тя раздавала на нуждаещите се и бедните, на сиротите и вдовиците. Бедните килии на монасите и манастирите обновявала и дарявала с имущество и всичко необходимо. Такова било усърдието и грижата на христолюбивата царица! Тя имала слугите и робините си като братя и сестри и никого не наричала просто по име, а почитала всички със звание в Господа, уважавайки името, чина и длъжността на всички. Никога не изрекла клетва и никаква лоша дума не излязла от нейните уста и към всички се отнасяла с любов - плачела с плачещите и се радвала с радостните. Макар ложето ѝ да било постлано с висон и украсено със златни украшения, тя не спяла на него, а слагала на пода чиста рогозка върху остри кости и зъби на животни, лягала си върху нея и по думите на пророк Давид всяка нощ обливала ложето си със сълзи. След кратък сън ставала да славослови Бога. От този толкова суров, изпълнен с лишения живот, света Теофания се разболяла от тежка телесна болест, но не изнемогнала душевно от непрестанната молитва, не преставала да се поучава в Божествения Закон, четяла свещените книги и изпълнявала прочетеното. Всичките ѝ грижи били насочени към това, да помага на обидените, да се застъпва за вдовиците, да се грижи за сираците, да утешава скърбящите, да изтрива сълзите на плачещите - тя била майка за всички, които нямали покрив и помощ. Живеейки в света, тя отхвърлила всичко светско, пребивавайки в съпружество, възлюбила благото Христово иго, взела и понесла кръста си и така угодила на Бога.

Предчувствайки изхода на душата си, блажената Теофания заповядала всички да дойдат да се простят с нея. После, като им дала последно целувание, тя се преселила от земното в небесното царство и застанала пред Царя на славата, украсена с многобройните си добродетели като с царска багреница. Затова била причислена към лика на светиите, угодили с добродетели на Бога, а честното ѝ тяло било погребано с почести.

Мъжът на света Теофания, цар Лъв Мъдри, виждал голямата ѝ святост, почитал я не като съпруга, а като своя господарка и застъпница пред Бога и затова решил още приживе да построи храм в нейно име. Но като научила за намерението му, светата строго му забранила да направи това. Започнатият вече храм в нейно име бил преименуван в името на всички светии. По съвет на Църквата царят установил празник на всички светии в първата неделя след Петдесетница. Той казвал:

- Ако Теофания е свята, нека и нейната памет се чества заедно с всички светии за слава на прославяния от всички светии Бог!

На Него и от нас да бъде слава во веки. Амин.