Свети Стефан Урош III Дечански бил един от благочестивите крале и царе на православната сръбска държава. Той бил син на свети крал Стефан Милутин, внук на Стефан I и правнук на свети Стефан, първовенчания сръбски крал (брат на първия сръбски архиепископ свети Сава и син на Великия сръбски жупан свети Стефан, в монашеството - Симеон Неман), основателя на древната сръбска държава. Майка му била първата жена на Милутин Елисавета, дъщеря на унгарския крал Стефан V. Потомък на благочестивото сръбско кралско семейство, Стефан от детските си години бил възпитан в християнско благочестие.

От ранни години той видял и преживял много тежки бедствия. По това време в Сърбия често имало смутове и междуособици сред кралския род, въстания и крамоли на велможите, постоянни войни със съседите - българи, гърци и татари.

Враговете на православното източно християнство - татарите, разгромили и покорили православна Русия, разорявали и останалите славянски православни държави, заплашвайки България и Сърбия.

Особено голяма била опасността за славянските държави на Балканския полуостров от страна на кримския хан Ногай. Татарските войски, изпращани от Ногай, опустошавали България и Македония, навлизали в Сърбия. За известно време българите дори попаднали в зависимост от татарите, същата участ надвиснала и над Сърбия. Но сръбският крал Милутин взел решителни мерки. Тъй като не бил в състояние със сила да се съпротивлява на могъщия татарски хан, той започнал преговори с него, предотвратил нашествието му, но бил принуден да изпрати младия си син в татарския лагер като заложник заедно с неколцина знатни сръбски боляри.

Но Бог помагал на благочестивия Стефан в нещастията. Скоро сред татарите започнали междуособици, които завършили с убийството на Ногай. Стефан се възползвал от смутовете и се завърнал в родината си.

За да обедини усилията за съвместна борба срещу татарите, българският цар Смилец встъпил в съюз със сръбския крал Милутин. Този съюз бил скрепен с брака на Милутиновия син Стефан Урош с дъщерята на българския цар.

След сватбата им Стефан получил за самостоятелно управление една от важните сръбски области Зета, или Диоклея, сегашна Черна гора, която управлявал известно време.

Но нерядко, както и преди, в Сърбия възниквали смутове, съпроводени с беди и нещастия.

Мащехата на Стефан, втората съпруга на Милутин Симонида, дъщеря на византийския цар Андроник Старши и жена му Ирина, пожелала наследник на сръбския престол да стане не Стефан, а нейният роден син Константин. Подстрекавана от майка си Ирина, тя започнала да внушава на крал Милутин недоверие към Стефан и да го клевети, че иска да отнеме престола на баща си.

В същото време сред сръбските боляри се намерили доста, които предупреждавали Стефан за надвисналата опасност, но го съветвали да я премахне, като вдигне въстание против баща си и отнеме кралската му власт.

Недоброжелатели успели да убедят бащата, че синът му замисля въстание и иска да го свали от престола. Тогава Милутин пратил воини в областта на сина си и заповядал да го хванат. Пратениците оковали Стефан във вериги, хвърлили го в тъмница в Скопие и го ослепили.

Това станало в сръбската област, наречена Овче поле. Там имало храм в името на свети Николай Чудотворец. Ослепеният Стефан изпитвал страшни мъки и се укрепявал само с молитвата. В тези тежи страдания полумъртвият мъченик в дрямката си видял пред себе си величествен мъж в светителски одежди и със сияещо лице. Той държал в дясната си ръка избодените очи на Стефан и казал:

- Не скърби, Стефане! Ето, на дланта ми са твоите очи! - и му ги показал.

Като си мислел, че това е привидение, Стефан попитал:

- Кой си ти, господине мой, че показваш такава грижа за мене?

Явилият се отговорил:

- Аз съм Николай, епископ Мирликийски.

Като се пробудил, страдалецът усети известно облекчение от болестта и благодарил на Бога.

Но гонението на Стефан не свършило с това.

Желаейки напълно да се предпази от мнимите намерения на сина си, крал Милутин прогонил Стефан заедно с двамата си малолетни внуци Душан и Душица от отечеството им и ги изпратил в Цариград при тъста си цар Андроник Старши.

Но и в изгнанието Бог не оставил търпеливия Стефан. Наистина тук той бил лишен от свободата си. Отначало му бил даден собствен двор и издръжка от царя, но свободният достъп до него бил забранен. После Стефан с децата си бил преместен в цариградския манастир “Пантократор” под надзора на игумена, без чието разрешение не можел да приема никого при себе си и с никого да беседва. Но доблестният Стефан покорно понасял всички тегоби на заточението. Той често повтарял: “Търпи, Стефане - “с търпението си спасявайте душите си”, е казал Господ”. Възнасял често коленопреклонни молитви и в тях намирал утешение. Когато манастирските братя се събирали за извършването на правилото си, той пръв идвал на молитва и стоял неподвижно до края на службата, така че настоятелят и братята се учудвали на бодростта и усърдието му. Затова всички обичали Стефан и му оказвали внимание, често идвали при него и за духовна беседа. Всичко това станало известно и на самия цар. Като чувал за похвалния живот на заточеника, той започнал често да го призовава при себе си, беседвал за душевна полза и споделял трапезата си с него.

При една такава беседа за душеспасителни и държавни дела станало дума и за дошлия от Запад еретик Варлаам, който по това време смущавал мнозина православни в гръцкото царство. Той неправо учел за осиялата Господа Иисуса Христа светлина при преславното Преображение на Тавор. Стефан изказал такава мисъл: “Неправедно и неприлично е за царя, пастира на такова голямо Христово стадо, да държи в стадото Негови врагове - те трябва да бъдат прогонени като вълци, разкъсващи душите ни”.

Свиканият от царя и патриарх Атанасий събор осъдил ереста на Варлаам и еретикът бил прогонен от гръцкото царство.

С добродетелния си живот, с разума и съветите си Стефан завоювал всеобщата любов не само на манастирските братя и царя, но и на всички знатни хора в Цариград, на патриарха и велможите.

От това, което царят му определил за издръжка, Стефан харчел за свои нужди незначителна част, а останалото давал на игумена за бедните.

Един от съотечествениците на Стефан, негов стар познат и почитател, като желаел за облекчи положението на невинния заточеник, му изпратил по свой верен слуга голяма сума злато за различни нужди. Пратеникът връчил на Стефан парите и предал съчувствените слова на неговия приятел. Стефан благодарил на благотворителя, помолил се за него на Господа, но повикал игумена и му връчил всичкото злато, за да го раздаде на нуждаещите се. Игуменът го убеждавал да си остави поне малка част за ежедневни нужди, но той отговорил, че Сам Бог му е отредил да живее в чужда страна и да се храни от чужди, и така трябва да бъде, а пратените пари трябва да бъдат дадени на онези, които наистина имат нужда от тях.

Той приел с любов пратеника и го оставил при себе си за известно време, а после го отпратил при своя приятел в родината, като му благодарил и възнасял за него молитви към Господа.

Веднъж на празника на великия светител и чудотворец Николай, Стефан, както обикновено, стоял на тържественото всенощно богослужение. Когато четели житието и чудесата на светителя, той седнал на пейката до своето място и от продължителния труд и бдение задрямал. И ето, видял пред себе си онзи божествен мъж, който му се явявал и преди.

- Помниш ли - казал той на Стефан - какво ти казах, когато ти се явих преди?

Стефан паднал в поклон на земята и отговорил:

- Зная, че ти си великият светител Николай, но не помня казаното от тебе.

Свети Николай продължил:

- Казах ти да не скърбиш, защото в моята ръка са очите ти, и ти ги показах.

Стефан започнал да си спомня предишното явяване на светителя, паднал в нозете му и го замолил да го помилва.

Светителят казал:

- Днес дойдох да изпълня това, което ти казах тогава.

И като че подавайки зрението му, вдигнал Стефан, осенил лицето му с кръстно знамение, докоснал очите му и произнесъл:

- Нашият Господ Иисус Христос, дарувал очи на слепия по рождение, да дарува и на твоите зеници предишното зрение!

И с тези думи станал невидим.

Обзет от трепет, дошлият на себе си Стефан станал и по неизреченото Божие милосърдие виждал както и преди.

Той взел жезъла си, излязъл от църквата по същия начин, както правел това винаги, и като дошъл в килията си, насаме започнал гореща молитва и отправил благодарение за изцелението си. След дълга молитва, както и преди закрил очите си с кърпа и отново се върнал в църквата. Както обикновено, застанал на службата и скрил от всички станалото с него чудо. И никой не узнал, че е прогледнал до деня, когато на Бог било угодно след завръщането на Стефан в отечеството да го постави за законен крал на Сърбия.

Няколко дни след чудното проглеждане на Стефан по-малкият му син, малолетният Душица, се разболял тежко и починал. Стефан понесъл това лишение без ропот, повтаряйки думите “Господ даде, Господ и взе”, така че всички се дивели на мъжеството му.

Още две години продължило заточението му в чужбина. Колкото и търпеливо да понасял своя затвор като кръст, наложен му от Божия Промисъл, той все пак копнеел да се върне в родината си.

И той написал послание до сръбската Хилендарска лавра на Атон, където по това време се намирал сръбският епископ, по-късно архиепископ Даниил, когото Стефан винаги обичал и уважавал. В посланието си с ярки краски изобразил своите беди и молел Даниил заедно с атонските старци да ходатайства пред баща му крал Милутин да се смили над него и да му позволи да се завърне в отечеството си.

Старците от Атон се събрали да обсъдят това на общ събор. Те решили да напишат послание до сръбския архиепископ Никодим и да го изпратят по няколко почтени старци в Сърбия, за да ходатайстват за завръщането на кралския син и внук.

Красноречивото послание и думите на архиепископ Никодим и старците пратеници трогнали бащиното сърце.

По същото време в Сърбия от Цариград пристигнал игуменът на обителта “Пантократор”. Византийският император Андроник Палеолог пратил игумена като красноречив и изкусен пратеник при сръбския император Милутин, за да го моли за военна помощ против враговете на гръцкото царство.

Като обсъдили държавните дела, крал Милутин поканил царския пратеник, игумена на манастира “Пантократор” за беседа насаме и започнал да го разпитва за сина си Стефан.

Игуменът подробно разказал на бащата за добродетелите, подвизите и търпението на сина му и добавил, че с тях не могат да се сравнят всичките царски съкровища. Разказът му развълнувал Милутин. Освен това наскоро починала тъща му императрица Ирина, майката на Симонида, която била главната виновница за подозренията и враждата му към неговия син. Поради това Милутин решил да го върне в родината.

Той пратил пратеници при император Андроник и помолил да върнат сина му Стефан и внука Душан в Сърбия. Императорът, който обикнал Стефан и хранел към него голямо уважение, се простил със сръбския изгнаник и го изпратил на път, като го снабдил с всичко необходимо и щедро го наградил с подаръци. Андроник знаел за проглеждането на страдалеца, но не откривал това на никого, за да не навлече върху Стефан нови подозрения и гонения.

Така след осем години заточение в чужбина Стефан се завърнал в отечеството си заедно с порасналия си син Душан. Посрещането му било трогателно. Бащата се помирил със сина си, дал му за управление неголямата Будимилска област в Диоклея (Зета), а внука Душан оставил при себе си, за да го възпитава, или може би за да го има като залог за верността на сина си.

След три години сръбският крал Милутин починал (29 октомври 1320 г.). Привържениците на мащехата на Стефан, Симонида, повдигнали смут в полза на сина Константин, но повечето сръбски велможи застанали на страната на законния наследник на престола - най-големия син на Милутин Стефан, който пристигнал от Диоклея в тогавашната столица на Сърбия град Призрен. През януари 1321 г. той бил увенчан с кралския венец от сръбския архиепископ Никодим в присъствието на цялото сръбско духовенство. Заедно с бащата по византийския обичай се “венчал за кралството” и синът му Стефан - “младият крал”, наречен Душан. Стефан започнал да управлява под името Урош III. Превръзката от очите била свалена и за всички станало очевидно чудното му прозрение чрез застъпничеството на великия чудотворец Николай.

Управлението на Стефан Урош III не било спокойно и мирно. Вътрешните смутове не престанали.

Братът на Стефан, синът на гъркинята Симонида Константин, събрал войска и тръгнал срещу него, като настоявал той да му отстъпи кралския престол. От своя страна и Стефан събрал войска и тръгнал против него. Но преди да се стигне до сражение, пратил писмо на брат си, в което го убеждавал да не воюва против отечеството си с другоплеменни войски, а мирно да управлява областта, която ще му даде: “Можем и двамата да живеем в доволство в тази обширна земя”. Константин не се вслушал в мирните предложения, започнал сражение и бил убит, а хората му преминали на страната на Стефан.

Против Стефан III въстанал и братовчед му Владислав, синът на сремския крал Драгутин, брат на Милутин, но и това въстание завършило с неуспех за враговете на Стефан. Владислав бил принуден да му се покори.

След смъртта на първата си съпруга, българската княгиня, Стефан още два пъти встъпил в брак - с Бланка, дъщерята на Филип Таренски, херцог Ахайски, а след смъртта на втората си жена се оженил за Мария, дъщерята на Солунския наместник Иоан Палеолог.

В мирно време Стефан се грижел за благосъстоянието на поданиците си и за църковните дела - потвърждавал предишни грамоти, давал на църквите поземлени владения и постановявал други доходи. Той следял и за чистотата на вярата и унищожаването на ересите в пределите на своята държава. Един съвременник записал на страниците на Евангелието следното за него: “Господ го избра и прослави за отечеството като ярка и сияйна звезда. Той утвърди родината си, завладя много градове и области и разпръсна враговете си. Той прати против нечестивите и безбожни бабуни своя син, който с Божията помощ ги победи, като проля много кръв, плени мнозина и се завърна при баща си”. Бабуни се наричали богомилите, опасните еретици, които се заселили в планинската местност Бабун около град Прилеп в Македония, и нападали оттам православните.

При Стефан III Сърбия дълги години пребивавала в пълен мир, нямало вътрешни смутове, нямало и войни със съседите. Благочестивият крал се занимавал с благотворителност, строял и украсявал Божии храмове както в родината, така и извън нейните предели.

Но ето че в края на управлението му пламнала жестока война със съседното единоверно и единоплеменно българско царство. При сръбския крал Милутин България, раздирана от вътрешни смутове и разорявана от набезите на татарите, отслабнала значително и не могла да се сравнява по могъщество със Сърбия. Когато български цар станал бдинският деспот Михаил, той съсредоточил в ръцете си властта над всички разединени български области и дори замислил да унизи Сърбия, за да постигне значително могъщество.

Българският цар Михаил нанесъл на Стефан Урош III горчива обида. Женен за родната сестра на Стефан, дъщерята на Милутин Анна (иначе Неда), той без причина я отстранил и я затворил в манастир заедно с младия син Стефан, а сам се оженил за сестрата на претендента за византийския престол Андроник Младши, вдовицата на българския княз Светослав, Теодора. Враждата между владетелите на двата съседни и родствени народа се усилвала още повече и от това, че сръбският крал подкрепял законния византийски цар Андроник Старши, който обикнал и уважавал Стефан още докато той бил на заточение в Цариград. А българският цар Михаил се сближил със съперника на Андроник Старши, внука му Андроник Младши, който успял да отнеме царския престол от дядо си. Андроник Младши и Михаил сключили отбранителен и нападателен съюз против Сърбия. Съюзниците решили да я нападнат едновременно през 1330 г.

Стефан Урош знаел за враждебните им приготовления и постепенно се подготвял за защита на отечеството, като се запасявал с оръжие и събирал войска. По това време напълно възмъжал и синът му Стефан Душан, който помагал на баща си в подготовката за война.

Българският цар Михаил тръгнал на поход през лятото на 1330 г. Той имал петнадесетхилядна собствена българска войска и почти толкова наемници от Влахия, от воеводата Иванко Бесараба, както и татари и яси. Сърбите гледали на това нашествие като на нашествие на безбожни и нечестиви езичници.

По това време, както било договорено, против сърбите тръгнал и византийският император Андроник Младши. Неговата войска не била голяма. Той не се решил да започне военни действия и се разположил на сръбската граница в Македония, за да види как ще се развие българският сблъсък със сърбите.

Бързото настъпление на двама силни царе против Сърбия, разбира се, не могло да не разтревожи сръбския крал. Макар вече да се бил подготвил, той искал да избегне кръвопролитието. Решил да изпрати послание до българския цар и да го убеди да не допуска да се пролее кръв. Написал му следното: “Защо идваш да погубиш българския и сръбския народ? Това, което ти е дарувано от Бога, ти държиш в ръцете си, и бъди доволен от него, а чуждо не пожелавай, не искай онова, което Бог е дал на други. Ако пък си толкова войнствен, въоръжавай се против друговерците, а не против Христовите раби, на които съм пастир по Негова благодат и които не са те обидили с нищо. Размисли колко кръв ще се пролее, колко майки ще останат без чедата си, колко трупове от двете страни ще бъдат оставени на птиците и зверовете и как ще отговаря пред Бога онзи, който ги е погубил! Остави ни с мир. Владей това, което ти принадлежи, и се върни при своите. Защото онези, които искат да похитят чуждото, се лишават и от онова, което са владеели със сигурност. Така съди Всевиждащото око”.

Но това красноречиво мирно послание не подействало на Михаил. Напротив, той казал: “Ако утре сръбският крал не се яви пред мен с преклонена глава, ще заповядам да го доведат с безчестие и ще го предам на мъчителна смърт”.

На Стефан не му оставало друго, освен да се надява на Божията помощ и да влезе в битка с враговете.

Сръбската войска била разположена близо до сръбско-българската граница, при сливането на реките Топлица и Морава, където и преди много пъти ставали жестоки битки. Очаквало се от Бдин тук да пристигне и българският цар. Но междувременно дошло известие, че Михаил с войските си тръгнал през София към Македония, вероятно възнамерявайки да се съедини със съюзника си, византийския император Андроник. Тогава и Стефан тръгнал с войските си на юг. По пътя му се намирали построените от баща му манастири на свети Георги в Нагоричино (близо до Куманово) и на свети Иоаким в Сарандапор. Тук крал Стефан се помолил горещо, особено на свети Георги Победоносец, помощник на предците му, благочестивите сръбски владетели.

Сърбите стигнали българския лагер на река Струма, на сръбската граница, около селището Земелна. Те спрели на река Каменча, около Велбъжд.

Три дни лагерите пращали разузнаване един против друг, без да пристъпят към сражение. Сръбският крал Стефан очаквал някои закъснели войски, а мнозина от войската на българския цар се пръснали по околностите в търсене на провизии.

Накрая настъпила събота, 28 юли. В сръбския лагер започнало раздвижване - всички се приготвяли за битка. А българският цар поради мудността на сърбите не очаквал нападение от тях и не събрал войската си, разпръсната на голяма територия.

Сръбските войски готвил за бой смелият син на краля, младият Стефан Душан. Снабдени с отлично въоръжение, начело с отделен наемен отряд от рицари, под командването на Стефан Душан те нападнали българите. Схватката била безмилостна, а Душан показал в нея пример за лична храброст. Скоро българската войска, която не очаквала такъв силен натиск, била пометена и обърната в бягство. Побягнал и самият български цар Михаил. Конят му се спънал и той паднал и се ударил лошо. Тук го окръжили сърбите и самият Стефан Душан отсякъл главата му.

Тялото на българския цар отнесли на сръбския крал, който съжалил, че противникът му не се вслушал в мирните предложения и предупреждения. След жестокото кръвопролитие цялата българска войска се предала на сръбския крал.

На следващия ден, в неделя, рано сутринта на сръбския крал тържествено била представена взетата от българите плячка: оръжие, скъпи царски одежди и утвар, прекрасни коне, доведени били и оковани български боляри. Те не вярвали, че царят им е загинал, и мислели, че е успял да избегне гибелта. Но като видели трупа му, те се уверили в безвъзвратната гибел на своя цар и заплакали. Отстъпвайки пред молбите им, кралят заповядал с почести да погребат убития български цар в сръбския манастир “Свети Георги” в Нагоричино.

Възнасяйки благодарение на Господ Бог за даруваната победа, крал Стефан веднага известил за нея съпругата си Мария, сръбския архиепскоп Даниил и целия Сръбски събор със следното послание: “Нека е известно, че с Божията помощ и застъпничеството на светия наш господин, преподобния отец Симеон и светителя Сава и с вашите молитви, със застъпничеството, укрепяването и въоръжаван и защитаван със силата на Светия Дух, аз, кралят на Сърбия, заедно с възлюбения ни син Стефан, с нашите воини, чедата на моето отечество, победих в сражение нашия коварен враг, българския цар, който дойде с много другоплеменни народи и се хвалеше, че ще победи нашето отечество в сражение. Това стана в местността Землен в нашето кралство. И умъртвих самия цар, а голямото им богатство и слава отнех с Божията помощ. Радвайте се и въздайте на Бога подобаваща хвала. А ние се отправяме навътре в българските земи”.

Това радостно известие било прието с възторг по цяла Сърбия и във всички храмове се извършвали тържествени молебени заради тази велика Божия милост.

А крал Стефан заедно със сина си тържествено се отправил да въдвори ред в България. Съпровождали го пленените български боляри. Насреща му излезли други знатни управници, останали в България, управляващи градове и провинции, начело с Белаур, брат на убития цар Михаил. От името на цяла България те се предали под властта на сръбския крал и били готови България и Сърбия да се слеят в една държава.

Но Стефан не пожелал това. Той искал да възстанови на българския престол оскърбената и поругана своя сестра Анна заедно със сина Стефан. Веднага след победата над Михаил той изпратил известие до манастира, в който била затворена, като я убеждавал да не унива и да се надява на по-добро бъдеще. После изпратил посланици и военна помощ, за да се яви заедно със сина си в българската столица Търново.

На българските боляри крал Стефан обявил, че той лично се отказва от българския престол, а поставя за български цар сина на сестра си Стефан (Шишман II), когото те трябва да почитат, а сами могат да пребивават в пълна безопасност и да останат в предишните си длъжности.

Така великодушно постъпил с победените сръбският крал и с войските си се завърнал в отечеството си.

Скоро след пристигането си от България Стефан Дечански заедно със сина си Душан тръгнал на поход в Македония. Кралят искал да накаже и другия враг, византийския император, заради съюза му с Михаил Български. Този поход траял една седмица. Среща и битка с войските на императора нямало, сърбите си върнали градовете и крепостите, временно заети от побягналия Андроник, и присъединили няколко доброволно предали се градове на река Вардар, като Велес, Просек, Щип. Като поставили в тях сръбски воеводи, двамата пълководци се завърнали у дома, бащата - в двореца си Неродимле, а синът - в Скадар.

Така щастливо за сърбите завършила тежката 1330 г.

След победата над външните врагове, увенчала със слава сръбското оръжие, крал Стефан изцяло се посветил на делата на благотворителността, на построяването и украсяването на Божиите храмове и на други богоугодни дела, които винаги му носели радост.

През целия си живот свети Стефан бил почитател на православните светини не само в своето отечество, но и извън пределите му. Както и преди, така и сега той пращал щедри и богати дарове в Иерусалим и цялата Света Земя, в Синай, Египет и Александрия, а също и в Цариград, особено в обителта “Пантократор”, в която се подвизавал по време на заточението си. Той облагодетелствал обителите в Тесалия и особено на Света Гора в Атон, където се намирала славната Хилендарска лавра. Освен че изпращал щедри дарове на тези обители, крал Стефан им дарявал и доходни имения, които закрепвал с грамотите си.

Всички сръбски владетели, предците на Стефан, строяли храмове с манастири, в които завещавали да бъдат погребани и споменавани за упокой. Така и свети Стефан Урош III след победата над българите, от която пленил много съкровища, в благодарност към Бога и за помен на своята душа решил да издигне храм за слава на Господа Иисуса Христа.

Той се обърнал за съвет и съдействие към сръбския архиепископ Даниил, когото уважавал и обичал. Заедно с него и доверени боляри кралят започнал да търси място в своите владения, достойно и пригодно за величествен храм. Обиколили много места и накрая Стефан се спрял в една планинска местност на река Бистрица, на северозапад от Призрен и три часа път от Печ, станал по-късно седалище на сръбските патриарси. Местността се наричала Дечани и била необикновено красива. Тя представлява малка долина, покрита с гора, богато оросявана с чиста вода от река Бистрица. От всички страни, особено от запад, тя е обкръжена от високи планини. Тук Стефан решил да издигне славен храм. Архиепископ Даниил благословил и осветил мястото и веднага пристъпили към строежа.

Стефан Урош привикал художници и майстори от владенията си край Адриатическо море. Множество работници започнали да доставят материали - камъни от различни видове, разноцветен скъп мрамор и така нататък. Преди всичко била отмерена площ за манастира и оградена с високи крепостни стени и кули. От южната страна имало порти, над които се издигала най-високата кула. Отвътре до стените били пристроени килии за монасите подобно на птичи гнезда. Била устроена обща трапезна, която се отличавала както с размерите си, така и с прекрасната си украса. Отделно били устроени магерница и фурна. Великолепно самостоятелно здание било построено за игумена. Но главното внимание и грижи били насочени към изграждането на великолепен храм на Възнесение Господне. Целият огромен храм бил построен от разноцветен дялан мрамор, украсен с резба, колони и арки с необикновена красота и изящество.

На великолепието и красотата на външния вид съответствали и вътрешните украшения на главния храм и олтарите от резбован камък, злато и други скъпоценни материали. Храмът имал богата църковна утвар, златни и сребърни съдове, църковни одеяния от ценни тъкани, украсени с бисер и скъпоценни камъни.

След завършването на великолепния и богат храм Стефан назначил за негов настоятел прославилия се с благочестивия си живот игумен Арсений и тържествено го осветил със Събора на сръбското духовенство начело с архиепископ Даниил. За да осигури обителта в бъдеще, Стефан Урош дарувал на манастира много села, ниви и други доходни имения от различни места на обширните си владения.

Освен олтара в името на покровителя и застъпника си свети Николай в южната страна на главния храм, Стефан построил в негово име и отделна църква близо до манастира за непрекъснато служение в чест на светеца.

Свети Стефан винаги се отличавал с нищелюбието и състраданието си към нещастните, а сега с особено усърдие се посветил на тези дела. На около три километра от Дечанската обител той създал още един манастир за приют на болни, недъгави и застарели хора от своето царство. Обширните палати на това богоугодно заведение имали легла и всичко необходимо за болните и недъгавите. Събрани били много братя, за да се грижат за нещастните страдалци. Самият Стефан постоянно посещавал този манастир, защото се радвал да помага на нещастните. Понякога той идвал в болницата в кралското си достойнство и със словото и беседата си утешавал нещастните, а понякога влизал преоблечен като воин и раздавал богата милостиня. И тази обител била щедро осигурена с кралски пожертвования и дарове. От всички краища на Сърбия тук се стичали болни и сакати и едни след оздравяването си отстъпвали място на други болни, а други оставали тук до края на страдалческия си живот.

Малко преди смъртта си Стефан се сподобил с явяването на неговия постоянен застъпник и помощник свети Николай Чудотворец, който му казал:

- Стефане, приготви се за отхождането си - скоро трябва да застанеш пред Господа!

Последните дни от живота му били омрачени от голямо нещастие - враждата на сина му, “младия крал” Стефан Душан срещу него, която завършила с мъченическата смърт на многострадалния Стефан.

Стефан Душан, който се отличил с храбростта си във войната с българите, управлявал Зетската област. Користните му боляри започнали да го подстрекават да отнеме престола на баща си и да стане крал на цяла Сърбия. Те заплашвали Стефан, че ще бъде застигнат от същата участ, както и баща му, ослепен на младини от дядо му Милутин. Честолюбивият Стефан повярвал на клеветите и в неговата област се надигнал смут против краля.

Урош не желаел вражда и взел мерки да предотврати въстанието, след дълги преговори се видял със сина си, който обещал да не предприема нищо против него. Стефан Урош отново оставил сина си да живее в мир, възлагайки надеждата си на Бога. Но болярите желаели друго. Те започнали да говорят на Душан, че баща му изпитва стаена вражда против него и ще го погуби. Стефан повярвал, решил да напусне отечеството и да избяга в чужда страна, но болярите не допуснали това и отново го подтиквали да убие баща си. Душан склонил и в Сърбия се извършило голямо злодеяние.

След като се видял със сина си и се помирил с него, Стефан Урош мирно живеел във владенията си, ту в един замък, ту в друг, посвещавайки се на благотворителност и без да предприема особени мерки за безопасност. Докато Стефан Урош се намирал в уединения планински замък Петрич, внезапно там се появили зетските боляри начело със Стефан Душан, окръжили замъка и пленили Стефан Урош с цялото му семейство. Стефан Душан заповядал да отведат баща му в недостъпния замък Звечан, а жена му и децата му - на друго място.

Но всичко не свършило с това. Решено било напълно да се отърват от стария сръбски крал. По разпореждане на Стефан в Звечан отишли неколцина негови приближени и Стефан Урош приел мъченическа смърт, удушен от тях.

Тялото на мъченика било докарано в новопостроения Дечански манастир и тържествено погребано в богатата гробница, построена от самия Стефан в църквата на Възнесение Господне.

Болярите твърдели, че Стефан Урош е умрял с естествена смърт, но скоро всички научили истината и гледали на покойния крал като на мъченик.

След седем години еклисиархът на Дечанската обител имал чудно видение. Насън той видял един неизвестен мъж, който му заповядал да извадят от земята тялото на покойния крал Стефан. Еклисиархът разказал за това на игумена. Предпазливият игумен успокоявал монаха с уверението, че това е просто сън. Но явлението се повторило. На третия път страшният мъж с явил вече не само на еклисиарха, но и на игумена и заповядал същото.

Тогава игуменът съобщил за това на архиепископа. В Дечани се събрал духовен събор. След молебен отворили гроба на крал Стефан и по целия храм и наоколо се разнесло благоухание и всички видели нетленните мощи на светия мъченик. Тогава станали и чудеса - прогледнал един слепец, коленичил в молитва пред мощите на мъченика, и много други болни получили изцеление.

И по-късно ставали много изцеления и други чудеса. Свети Стефан винаги идвал на помощ на онези, които с вяра търсели застъпничеството му, винаги пазел своята обител от враговете, които посягали на нея. От времето на откриването на мощите на светия мъченик Дечанската обител станала драгоценна светиня на сръбския народ.