През 1314 година, по времето на Киевския и Всерусийски митрополит Петър, при благоверния ярославски княз Давид Теодорович, Ростовският и Ярославски епископ Прохор, а според други известия - Трифон, по време на обиколка из епархията си пристигнал в Кирило-Белозерския манастир. Оттук той продължил пътя си по вода, най-напред по притока на Волга - Шексна, а след това - и по самата Волга до град Ярославъл. Когато пътниците се намирали на разстояние от шест поприща от Ярославъл, започнало да се мръква. Тогава те се приготвили да пренощуват в планината, която се намира на същия бряг на Волга, както и градът. Изкачили се на планината и разпънали шатрите си. Установили се срещу мястото, където във Волга се влива нейният приток Толга.

Целият бряг бил покрит с голяма и гъста гора. Докато нощували, през нощта епископът се пробудил и забелязал някаква светлина. Той станал и погледнал навън, но видял, че всичките му спътници - свещениците, клириците, слугите и дори стражата - спят. Междувременно някаква светлина озарявала цялата местност. Като се обърнал към реката, епископът забелязал на отсрещния бряг светъл, необикновено сияен стълб, а също и мост, който се простирал над Волга и водел към него. Тайнственото явление изпълнило епископа с удивление и ужас. Но след като се помолил на Бога, той взел своя епископски жезъл и като излязъл от шатрата, без да буди никого, се отправил към реката и стъпил върху виждания от него мост: в действителност епископът ходел по водата, все едно че върви по суша. На това място никога не е имало мост, но, по Божие повеление, водата сякаш образувала мост под неговите нозе. Когато достигнал другия бряг, той видял икона на Пресветата Богородица, държаща в ръце Младенеца - нашия Господ Иисус Христос.

Иконата не стояла на земята, а по чуден начин висяла във въздуха, на височина пет лакти, така че не можела да бъде достигната от земята. Епископът се поклонил на иконата на Богородица и започнал да възнася топли молитви, със сълзи, към Владичицата на света. След като доста дълго се молил, той се върнал обратно, но забравил жезъла си. Епископът преминал реката по същия мост и се прибрал в шатрата си. Тъй като всички през това време спели, неговото излизане останало неизвестно. Епископът заспал спокойно и спал до сутринта. На разсъмване всички станали и по обичая изпели утренята. Дошло време да се качат на лодките и слугите започнали да търсят навсякъде жезъла на светителя, но напразно. Тогава те казали на епископа, че жезълът се е изгубил, въпреки че вечерта той бил поставен в шатрата. Епископът си спомнил, че е забравил жезъла си на отсрещната страна на реката и разбрал, че Господ желае да направи известно на всички споменатото чудесно явление. Като не бил в състояние, поради сълзите си, да промълви и дума, той сочел с пръст към другия бряг. А след това, едва говорейки от вълнение, светителят разказал подробно по какъв начин той е отишъл на отсрещния бряг на Волга и какво е видял там. После той им казал да отидат с лодки на посоченото място и да вземат жезъла.

Слугите потеглили и докато търсели жезъла, намерили в гората иконата на Пречистата Богородица, но тя вече не стояла във въздуха, а се намирала на земята, между дърветата. Близо до нея лежал и жезълът. След като се поклонили на светата икона и взели жезъла, те се върнали при светителя и му съобщили, че са видели иконата на Пресвета Богородица. Тогава епископът отложил за известно време пътуването си за Ярославъл и преминал заедно с всичките си спътници на другия бряг. Като видял иконата на Пресвета Богородица, той веднага разпознал в нея същия образ, който през нощта бил видял да стои във въздуха, обкръжен от светло сияние, подобно на стълб. Изпълнен с радост и духовно веселие, епископът преклонил колене, възнасяйки топли молитви към Пресвета Богородица и благоговейно целувайки Нейната свята икона. Също и всички присъстващи не могли да възпрат радостните си сълзи и покланяйки се на честния образ, усърдно се молели на Божията Майка.
 

Това чудесно явяване на иконата на Пресветата Богородица станало на осми август, когато се почита паметта на свети Емилиан, епископ Кизически.
 

Светителят Прохор, без ни най-малко да се бави, започнал със собствените си ръце да очиства мястото, където се явила светата икона, да сече гората и да приготвя дървета за построяването на църква. Примерът му бил последван с ревност и от всички, които тогава били заедно с него. В същия ден положили основите на малка църква и в средата на деня тя била завършена. Слухът за чудесното явление и свързаните с него събития стигнал до Ярославъл и голямо множество народ побързало да дойде на мястото, където се намирал епископът. Сред дошлите имало духовници и миряни, стари и млади, богати и бедни, здрави и болни. При вида на иконата на Пресвета Богородица те се изпълвали с неизказана радост и усърдно се молели.

Всеки се стремял да помогне на тези, които строели църквата; един сечал дърва, а друг се трудел заедно със строителите на храма. След като го завършили, същия ден вечерта епископът го осветил и внесъл в него чудотворния образ. След това, като извършил богослужение в новопостроения храм, светителят го посветил в чест на Въведението на Пресвета Богородица и установил празнуването на явяването на нейния образ да се извършва в осмия ден на месец август. Всички присъстващи, които страдали от някакъв недъг, по благодатта на Пресвета Богородица, получили изцеление. Тогава епископът заповядал да се устрои при църквата манастир и в същия ден му поставил игумен. От това време на мястото на явяването на чудотворния образ била устроена обител, която в началото била доста малка, но по-късно, заедно с разпространението на своята слава, тя се разраснала и по своите размери. Тази обител, пазена от Бога, съществува и досега и е известна под името Толгска, по името на вливащия се на това място приток на Волга - Толга.
 

От деня на явяването на чудотворния образ на Пресвета Богородица започнали да се извършват много чудеса, като тук ще споменем само някои от най-забележителните. В 1392 г., на 16 септември, по времето на игумена Герман, когато на утренята след девета песен свещеникът възгласил: “Богородицу и Матер света в песнех возвеличим!”, изведнъж от дясната ръка на Пресвета Богородица изтекло миро и църквата се изпълнила с дивно благоухание. Всички присъстващи в храма, при вида на това чудо, били обхванати от удивление и ужас, като в същото време прославяли Бога и Неговата Пречиста Майка. След утренята започнали да извършват молебен на Пресвета Богородица и при завършването му, когато пеели: “Владичице, приеми молитвата на твоите раби”, от крачето на Пречистия Младенец, Когото Богородица държала в ръцете си, също изтекло миро. Така пред очите на вярващите, които в това време се намирали в храма, се явили два извора - от дясната ръка на Пресвета Богородица и от лявото стъпало на Христа, - от които по чуден начин изтичало миро. Това дивно чудо не можело да не изпълни с духовна радост игумена и братята: те със сълзи прекланяли колене пред Пречистата Богородица и помазвали челата си с мирото, което притежавало велика целебна сила. Който и да било от болните и недъгавите, от каквато и болест да страдал, щом се помажел с чудното миро, веднага оздравявал.

Известно време след това чудесно събитие един болярин на име Никита бил изпратен от великия княз от Москва в Белозерския край. Той пристигнал в Ярославъл заедно с жена си и със слугите си и оттам се качили на лодки, за да продължат пътя си по вода. Този болярин имал само един син, който бил още малко дете на не повече от четири години. И ето, по пътя детето се разболяло и умряло. Донесли го вече мъртво до Толгския манастир на Пресвета Богородица, за да го погребат тук. Бащата и майката на умрялото момченце горчиво плакали пред иконата на Пресвета Богородица, тъй като това било единственото им дете. Като приготвили тялото, те се заели да приготвят ковчега и всичко останало, необходимо за погребението. В тези печални грижи изминало времето от първия час през деня до десетия вечерта. И ето, когато след обичайните молитви започнало надгробното пение, момченцето неочаквано оживяло и се обадило. Всички се ужасили и заедно с това се зарадвали. А особено много се радвали родителите. Те не знаели как да благодарят на Господа и на Неговата Пречиста Майка, след като отново видели своя син жив и здрав.
 

Веднъж по Божие допущение в манастира пламнал голям пожар. Запалила се и църквата и загоряла толкова бързо, че братята не успели да отворят църковните врати и да изнесат поне някои вещи от храма. Цялата църква изгоряла, заедно с всичко, което се намирало в нея. Всички, обзети от скръб, мислели, че на същата участ се е подхвърлила и чудотворната икона. Но след пожара те неочаквано намерили светата икона в горичката близо до манастира, като тя ни най-малко не била повредена и била обкръжена от сияние. Разбира се, светата икона е могла да бъде взета от страшния пламък не от човешки, а само от ангелски ръце. Братята с радост взели светата икона и без да се бавят, се заели да построят нов храм, по-обширен по размери и великолепен със своите украшения. И досега могат да се видят прекрасните църковни здания и манастирски постройки.

А благодатта на Пречистата Богородица и Приснодева Мария и досега не престава да извършва чудеса, източвайки от Своята свята икона, като от извор, изцеления на болестите и изгонвайки зли духове от човеците.

Тези чудеса подробно са описани в самата обител. А ние, като изложихме само немного от тях, а и това накратко (за по-подробно повествование не би стигнало и времето), да прославим Бога и Неговата Пречиста Майка Дева Мария, да въздадем подобаващо поклонение и на нейната честна икона, която християните от всички времена трябва да почитат винаги, сега и всякога и во веки веков. Амин.