1 Неделя на Великия пост Православна
ДУХОВНИЯ ЖИВОТ В ПРАВОСЛАВИЕТО
“Живейте духом и не ще изпълнявате
прищевките на плътта!” (Гал. 5:16)
В началото Бог сътвори човека от тяло и душа (Бит. 1:26-27), и като сътворени по Божий образ и подобие хората са призвани да водят не само плътски, но и духовен живот. Чрез св. тайнство Кръщение ние по непостижим начин се раждаме свише от Небесата, за да се удостоим с Царството на правдата. “Ако някой не се роди свише, не може да види Царството Божие” (Ин. 3:3).
Спасението на човека се постига, когато плътта се покорява на Божиите пориви на човешката душа, а това се постига с водене на духовен живот чрез помощта на Православната Църква.
Живеещите духом, следват съвета на св. ап. Павел: “Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5:25).За разлика от смъртта, животът е динамичен, а духовният живот е стремеж за развитие и непрестанен сблъсък със силите на злото.
Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Водата която е в движение има много по - добри качества от застоялата.Борбата в духовния живот е невидима, както и духът, който я води. Тя не трябва да е насочена против хората, с които, без да знаем влизаме във враждебни отношения, а против страстите у нас и против бесовете извън нас. “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.”(Еф. 6:12)
Подобно на ангелите, поднебесните духове на злобата са невидими, безтелесни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и по този начин те са поставили начало на злото.Ако вярваме в Бога, Когото не виждаме, трябва да вярваме и в невидимия свят, а в него има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват. Вярата, вложена в нас, ги долавя по непонятен начин.Господ Иисус Христос,Който дойде, за да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той недвусмислено ни учи да се молим: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.
Именно за това нашата борба трябва да бъде насочена против невидимите демони. Ако воюваме с ближните си, правим голяма грешка, понеже изместваме обекта на борбата и вредим на душата си.Ние не можем да се хвалим с това как сме уязвили ближния си. Как сме си отмъстили или как сме вкарали някого в клопка. Ние подобно на пчелата, забивайки с яд жилото си в някого, причиняваме на себе си по-голямо зло, защото както пчелата умира, тъй и този, който е ужилил някого,повече от ужиления е пострадал духовно. Той вече е мъртъв за любовта и за спасението.
По този начин човек попада в по-страшен капан.Влиза в клопката, която сатаната е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.Такава борба не ражда победители, а победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. Светото Евангелие ни говори, да не бъдем брутални и отмъстителни, а да бъдем незлобиви и търпеливи. Ако сме обиждани и сме изтърпели – това е невидима победа! Ако са ни навредили и сме се помолили за извършителите – това е духовно величие! Така спазваме Христовия закон: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).
Някой ще попитат къде да намерим духовете на злобата, за да се борим с тях? Отговора е - преди всичко в нас самите. Защото ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, се крие сатанински замисъл и съответно грах. В нас живеят бесовете на сребролюбието, на гордостта, на завистта, на враждата, на чревоугодието, на гнева, на блудството, на пиянството и много други. Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тези тъмни духове.
Следователно, трябва от нас да започнем тази духовна, невидима и единствено спасителна битка. Ние трябва да я водим с Божията помощ без лукаво самосъжаление, ако искаме да излезем победители, за да придобием духовен мир, чрез който ще можем да помагаме на хората около нас, да влязат и те в Царството Божие.
Ние сме длъжни да се вслушваме в словата на св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като жертва на сатаната и да подходим с любов към него. Всеки се възмущава от робството, защото то е жестоко обществено явление. Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. Но в нравствената сфера правим фатална грешка като ненавиждаме грешниците, които са поробени от сатаната. От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които развалят отношенията между хората и довеждат до тържество на греха и злобата. За да престанем да се спречкваме с ближните си, трябва да насочим стрелите на гнева към себе си, и тогава няма да остане какво да насочваме към ближните си. Това е правилната борба, за която Бог ще ни награди, защото нашето собствено сърце е арената на борбата и нашата душа е бойното поле.
Всички ние малко или много сме затънали в грехове, а духовният живот не е нещо самопонятно и леко. Който иска да придобие духа на спасението, за да помага и на други в пътя им към Бога, трябва да постави своя собствен духовен живот върху здрава основа. Духовният живот започва от вярата в Бога, Който е дух (Ин. 4:24). Той е вложил в нас духовното начало и духовния стремеж да Го търсим, и иска от нас по дух да постъпваме (Гал. 5:25). С вярата в Бога неразривно са свързани надеждата и любовта към Него. “Без вяра не е възможно да се у годи Богу, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва,че Той съществува и награждава ония, които Го търсят” (Евр. 11:6). Излизайки от тези предпоставки на духовния живот - вярата, надеждата и любовта, православният християнин трябва да изгражда духовния си живот.
Основата на духовния живот е смирението. Силата на сатаната се крие в гордостта. Чрез гордостта той прелъстява. Ако искаме да го победим, трябва да се защитаваме като сме облечени и в смирение.Господ Иисус Христос “разруши делата на дявола” (I Иоан 3:8) и показа чрез Своето смирение най-силното оръжие против поднебесните духове на злобата. Но това смирение на Спасителя ни задължава да Му подражаваме. “Пример ви дадох да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Ин. 13:15) — казал Той на учениците Си, след като им измил нозете.
Който се смирява, поставя единствено правилната основа на духовно-нравствения си живот. Ако човек се впусне в пътя на разните духовни подвизи, но без смирение, а подтикван от гордост, той ще се провали. В гордостта е могъществото на дявола, но там е и неговото поражение. С гордостта си той е силен само пред горделивите,защото само над тях има власт. Пред смирението гордостта му се оказва безсилна както здравия замръзнал лед пред слънчевата топлина. Св. Антоний Велики виждайки всички примки на лукавия, тревожно извикал: “Кой ли може да ги избегне?”, но Господ му казал: “Смиреномъдрието”. Спасителят не случайно започва своята проповед на планината с думите: “Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат.5:3). В тази добродетел на смирените т.е. бедните по дух е скрит духовният мир, към който постоянно ни подтиква Спасителят, като ни говори: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).
Второто стъпало на духовния живот е истинската самокритика.Гордият човек никога не се самоосъжда. Той винаги се има за прав. Докато смиреният е готов да признае пред себе си, пред ближните и пред Бога своите грешни постъпки. Осъзнаването на греховете намира израз в изповядването им при тайнството Покаяние. За да може човек искрено да се изповяда, трябва най-напред да види греха в себе си, да се погнуси от него и да се самоосъди. Който измисля “думи лукави за извиняване грешни дела” (Псал. 140:4), той не е в състояние да поправи дори отделни свои грешки, камо ли пък да тръгне по пътя на системния и постоянен духовен живот.
Следващата стъпка е решимостта да не се повтарят греховете.Ние трябва да запретим на лошите наклонности у нас да размътват кладенеца на нашето сърце с поривите на греха, и то ще се избистри чрез благодатта на Светия Дух. Тогава ще разберем на дело Христовите слова: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Друга стъпка за духовен живот е усърдно да се стремим към спазването на Божиите повели. Няма ли у нас ревност за Богоугождение, няма и духовен живот. Недостатъчната ревност у нас е като слабия огън,който дори слабия вятър на живота лесно угася. А силната ревност е като мощен огнен стълб, които се разпалва дори от бурните ветрове.Вярващия християнин не се смущава от нищо. Чрез ревността си той прогонва далеч от себе си всеки страх и маловерие, и смело изповядва вярата си в Бога. Той знае, че неговият Помощник и Покровител е Бог Всемогъщ. Неговата вяра се крепи в думите на св. цар Давид: “Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене” (Псал.3:6).
“На Бога се уповавам, не се боя, какво ще ми стори човек?” (Псал.55:12). Той не се бои от нищо друго освен от това - да не го завари смъртта духовно угаснал. Святите хора – мъченици, светители, преподобни и всички други Божии угодници се отличават именно с такава ревност по Господните повели в духовния си живот. Благодарение на това те извършиха чудните си подвизи, които и до днес будят удивление. Следващата крачка в духовния живот е молитвата. Ревността и молитвата са тясно свързани помежду си. Има ли ревност и усърдие - има и молитва. Гори ли в сърцето молитвено настроение, от него ще пламне непременно и гореща ревност. Ако пък молитвата угасне, ще угасне и усърдието за водене на Богоугоден живот.
Извода, до който трябва да достигнем и ясен.Ако искаме да горим с усърдие и ревност по Бога,трябва често да се молим! Праведния Мойсей след срещата с Бога на планината Синай слезе оттам цял сияещ в светлината на Божията благодат. Ако и ние по често се изкачваме на духовния Синай чрез молитвеното общение с Вседържителя, тогава ще горим в ревност и ще спасяваме себе си и другите около нас.Молитвеният подвиг е духовното мерило, което показва какво е състоянието на душата ни. Гори ли пламъка на молитва у нас - това е добър признак. Тогава душата ни е жива и жадна за Бога. Изчезне ли този пламък за молитвен разговор с Бога, това е признак, че грехът е изпълнил с мрак душата ни и че сме близо до онова незавидно състояние на духовна смърт. От такава духовна смърт може да ни възкреси само Бог чрез чудото на нашето лично покаяние. То ни връща отново към молитвата и към ревността.
От искрената молитва се ражда топло чувство към Господа, което се появява отначало рядко, после по-често и по-често, докато в укрепналите по вяра, то се превръща в непрекъснато чувство за Бога. Това чувство е сладостно и блажено и с първото си появяване носи въодушевление да го търсиш и желаеш,така че да не напуска сърцето ти, защото така се усеща божественото. Когато се молим, трябва да усетим в сърцето чувства към Господ Бог, чувства като благоговение, послушание, благодарност, смирение или упование.
Колкото по често и дълго стоим под лъчите на съзнателното общуване с Бога, толкова повече и сърцето ни ще се затопля от неземната топлина на благодатта, и ревността и усърдието ни ще се възпламеняват. Истинският духовен живот започва, когато човек получи тази топлина от Божествения пламък. По думите на епископ Теофан Затворник трябва да се пазим от охладняване на молитвата защото “Бедствено е охлаждането вследствие на произволното отклоняване от Божията воля. То убива духа и пресича духовния живот”. От това трябва да се боим като от смърт. То се явява като последица от небрежността в духовния живот. Тази немара е свързана със скверни увлечения и със затъване в греховния свят, и най вече с неизповядването им. Всеки грях скъсва връзката ни с Бога.
Единствено чрез покаянието в св. тайнство Изповед,което ни дава прошка на греховете, ние можем да възстановим пак общението си с Небето. От искрата на това доброволно помиряване с Бога отново може да се запали огънят на угасналата ревност по Бога! Колкото и слаби да ни се струват поривите на греха явяващи се в нас, понякога в незначителен вид, ние трябва да им се противопоставяме като на най - големи и силни изкушения. Допуснем ли ги свободно да се проявяват у нас, те бързо ще се разраснат, ще се засилят и ще станат наши жестоки господари. Не изскубнем ли плевела, докато е още малък, той бързо ще се развие и ще се разпростре нашироко, и много по-трудно ще го унищожим. Когато пием вода, ние изваждаме и най-малкото нещо, попаднало в чашата. Когато дори и мъничко трънче попадне в кожата ни, ние употребяваме големи усилия да се освободим от него. Когато в окото ни влезе дори прашинка, ние не се успокояваме, докато не я извадим. По този начин трябва да постъпва и духовният човек по отношение на страстите си.Ние трябва да не допускаме в душите си дори и най-невинния грях, защото малките страсти прерастват в големи пороци.
Светите отци ни учат, че гневът, затова ни е даден, за да се въоръжаваме с него против греховните движения на сърцето си и така да ги прогонваме.“Гневете се против страстите, и няма да съгрешите, - съветва епископ Теофан - понеже щом страстта е прогонена от гнева, всеки повод за грях се пресича с това”. Духовният опит показва, че не винаги греховната мисъл може да изчезне при гневното ù отхвърляне. Често пъти тя остава и настойчиво иска своето.“Това е така - обяснява епископ Теофан - защото във възбуждането на помислите често участвуват бесовете, а те са безсрамни. Колкото и да им се гневиш, те все стоят със своя помисъл. Очевидно е,че след разгневяването трябва да се прибягва още и към друго средство” То е молитвеното обръщане към Бога за помощ : “Побързай, Господи да ми помогнеш!” (Псал. 69:2).
Враговете, посрамени от името Господне, ще побягнат. “С името на Господ Иисус Христос бий противниците (т.е. демоните)” - казва Св.Исихий Иерусалимски. Човекът е слаб, но с Божията подкрепа става могъщ - “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. “ (Фил. 4:13).Обяснявайки на учениците си, как се бори с бесовете,преподобни Иоан Скитски казва: “Аз постъпвам като човек, който седи под дърво и внимателно се озърта настрани. Този човек, щом само забележи, че зверове се приближават към него, за да го разкъсат, веднага се качва на дървото, и дошлите зверове пообиколят-пообиколят, па си отидат. Тъй и аз, щом забележа духовните зверове да се приближават към мене чрез страстните помисли, веднага се издигам с ума си към Господа”. Епископ Теофан оприличава подвластната на страстите човешка душа на блудница-красавица, която управителят на страната харесал и си я взел за съпруга. Нейните бивши приятели започнали да я търсят и, като узнали, че е в дома на управителя,започнали да я викат. Но тя, като чувала познатите гласове, влизала във вътрешните стаи и заставала пред лицето на своя благодетел - управителя, докато се успокоявала. Тъй и душата трябва да постъпва със страстите и греховете, от които се е отрекла. Когато сатаната ни изкушава, ние трябва да прибягваме молитвено към Спасителя и там ще намерим покой.
Всеподателя Бога ни е дал много ефективни средства за борба против демоните и страстите и това са светото таинство изповед и приемането на Тялото и Кръвта Христови в Светото Причастие.Истинската изповед е скъсване със сатаната и тръгване по нов добродетелен път. Нашите грехове са богатството на сатаната, които ние му събираме в душите си и пазим като негови съкровища. “От когото някой бъде победен, - ни говори св. ап. Петър - от него бива и поробен.” (2 Петр. 2:19)
Ако грешникът обаче в откровена изповед изхвърли всички грехове от душата си, ако се покае за беззаконията си и тръгне по нов, спасителен път, водещ към богоподобие, той се освобождава от властта на сатаната. И когато лукавия дух предяви правата си над своята някогашна жертва, когато надникне в душата и види, че там няма вече нищо от неговото бесовско съкровище, то той посрамен я напуска.
С такива очистени от страсти и грехове души се съединява Господ Иисус Христос най-вече чрез тайнство на Светата Евхаристия(причастие). Чрез него се прелива Божествената Кръв в нашите болни и слаби души, и ние ставаме отново жизнени и готови за духовен живот! Съединената със Спасителя душа придобива необходимата сила, за да може с успех да се противи на бесовете и посетите от тях страсти. Църквата ни съветва да подсилваме спасителното покайно чувство с четене на Петдесетия покаен псалом, както и многократно да си казваме Господнята молитва и особено Иисусовата молитва – “Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене,грешния”. Всяка вечер православния християнин, останал сам със себе си, трябва да си направи равносметка, как е прекарал изтеклия ден, и какво е извършил. Ако има будна съвест да отдели доброто от злото, и като осъзнае греховете, които е направил да си постави за цел да ги избегне в утрешния ден.
При първия пък удобен случай той трябва да отиде при изповедника си, за да изложи пред Бога своите скверни постъпки, и така, умит в благодатта на св. тайнство Покаяние, всеки ден да полага ново начало. След всяко пропадане в клопката на сатаната, ние трябва да намерим сили, и веднага да се вдигнем, за да започнем отново борбата с греха, която продължава до края на земния ни живот. Чрез постоянното очистване на сърцето си ние незабелязано за себе си ще достигнем до онова духовно спокойствие, за който св. Серафим Саровски ни говори: “Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе!” Амин.
“Живейте духом и не ще изпълнявате
прищевките на плътта!” (Гал. 5:16)
В началото Бог сътвори човека от тяло и душа (Бит. 1:26-27), и като сътворени по Божий образ и подобие хората са призвани да водят не само плътски, но и духовен живот. Чрез св. тайнство Кръщение ние по непостижим начин се раждаме свише от Небесата, за да се удостоим с Царството на правдата. “Ако някой не се роди свише, не може да види Царството Божие” (Ин. 3:3).
Спасението на човека се постига, когато плътта се покорява на Божиите пориви на човешката душа, а това се постига с водене на духовен живот чрез помощта на Православната Църква.
Живеещите духом, следват съвета на св. ап. Павел: “Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5:25).За разлика от смъртта, животът е динамичен, а духовният живот е стремеж за развитие и непрестанен сблъсък със силите на злото.
Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Водата която е в движение има много по - добри качества от застоялата.Борбата в духовния живот е невидима, както и духът, който я води. Тя не трябва да е насочена против хората, с които, без да знаем влизаме във враждебни отношения, а против страстите у нас и против бесовете извън нас. “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.”(Еф. 6:12)
Подобно на ангелите, поднебесните духове на злобата са невидими, безтелесни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и по този начин те са поставили начало на злото.Ако вярваме в Бога, Когото не виждаме, трябва да вярваме и в невидимия свят, а в него има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват. Вярата, вложена в нас, ги долавя по непонятен начин.Господ Иисус Христос,Който дойде, за да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той недвусмислено ни учи да се молим: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.
Именно за това нашата борба трябва да бъде насочена против невидимите демони. Ако воюваме с ближните си, правим голяма грешка, понеже изместваме обекта на борбата и вредим на душата си.Ние не можем да се хвалим с това как сме уязвили ближния си. Как сме си отмъстили или как сме вкарали някого в клопка. Ние подобно на пчелата, забивайки с яд жилото си в някого, причиняваме на себе си по-голямо зло, защото както пчелата умира, тъй и този, който е ужилил някого,повече от ужиления е пострадал духовно. Той вече е мъртъв за любовта и за спасението.
По този начин човек попада в по-страшен капан.Влиза в клопката, която сатаната е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.Такава борба не ражда победители, а победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. Светото Евангелие ни говори, да не бъдем брутални и отмъстителни, а да бъдем незлобиви и търпеливи. Ако сме обиждани и сме изтърпели – това е невидима победа! Ако са ни навредили и сме се помолили за извършителите – това е духовно величие! Така спазваме Христовия закон: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).
Някой ще попитат къде да намерим духовете на злобата, за да се борим с тях? Отговора е - преди всичко в нас самите. Защото ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, се крие сатанински замисъл и съответно грах. В нас живеят бесовете на сребролюбието, на гордостта, на завистта, на враждата, на чревоугодието, на гнева, на блудството, на пиянството и много други. Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тези тъмни духове.
Следователно, трябва от нас да започнем тази духовна, невидима и единствено спасителна битка. Ние трябва да я водим с Божията помощ без лукаво самосъжаление, ако искаме да излезем победители, за да придобием духовен мир, чрез който ще можем да помагаме на хората около нас, да влязат и те в Царството Божие.
Ние сме длъжни да се вслушваме в словата на св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като жертва на сатаната и да подходим с любов към него. Всеки се възмущава от робството, защото то е жестоко обществено явление. Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. Но в нравствената сфера правим фатална грешка като ненавиждаме грешниците, които са поробени от сатаната. От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които развалят отношенията между хората и довеждат до тържество на греха и злобата. За да престанем да се спречкваме с ближните си, трябва да насочим стрелите на гнева към себе си, и тогава няма да остане какво да насочваме към ближните си. Това е правилната борба, за която Бог ще ни награди, защото нашето собствено сърце е арената на борбата и нашата душа е бойното поле.
Всички ние малко или много сме затънали в грехове, а духовният живот не е нещо самопонятно и леко. Който иска да придобие духа на спасението, за да помага и на други в пътя им към Бога, трябва да постави своя собствен духовен живот върху здрава основа. Духовният живот започва от вярата в Бога, Който е дух (Ин. 4:24). Той е вложил в нас духовното начало и духовния стремеж да Го търсим, и иска от нас по дух да постъпваме (Гал. 5:25). С вярата в Бога неразривно са свързани надеждата и любовта към Него. “Без вяра не е възможно да се у годи Богу, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва,че Той съществува и награждава ония, които Го търсят” (Евр. 11:6). Излизайки от тези предпоставки на духовния живот - вярата, надеждата и любовта, православният християнин трябва да изгражда духовния си живот.
Основата на духовния живот е смирението. Силата на сатаната се крие в гордостта. Чрез гордостта той прелъстява. Ако искаме да го победим, трябва да се защитаваме като сме облечени и в смирение.Господ Иисус Христос “разруши делата на дявола” (I Иоан 3:8) и показа чрез Своето смирение най-силното оръжие против поднебесните духове на злобата. Но това смирение на Спасителя ни задължава да Му подражаваме. “Пример ви дадох да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Ин. 13:15) — казал Той на учениците Си, след като им измил нозете.
Който се смирява, поставя единствено правилната основа на духовно-нравствения си живот. Ако човек се впусне в пътя на разните духовни подвизи, но без смирение, а подтикван от гордост, той ще се провали. В гордостта е могъществото на дявола, но там е и неговото поражение. С гордостта си той е силен само пред горделивите,защото само над тях има власт. Пред смирението гордостта му се оказва безсилна както здравия замръзнал лед пред слънчевата топлина. Св. Антоний Велики виждайки всички примки на лукавия, тревожно извикал: “Кой ли може да ги избегне?”, но Господ му казал: “Смиреномъдрието”. Спасителят не случайно започва своята проповед на планината с думите: “Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат.5:3). В тази добродетел на смирените т.е. бедните по дух е скрит духовният мир, към който постоянно ни подтиква Спасителят, като ни говори: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29).
Второто стъпало на духовния живот е истинската самокритика.Гордият човек никога не се самоосъжда. Той винаги се има за прав. Докато смиреният е готов да признае пред себе си, пред ближните и пред Бога своите грешни постъпки. Осъзнаването на греховете намира израз в изповядването им при тайнството Покаяние. За да може човек искрено да се изповяда, трябва най-напред да види греха в себе си, да се погнуси от него и да се самоосъди. Който измисля “думи лукави за извиняване грешни дела” (Псал. 140:4), той не е в състояние да поправи дори отделни свои грешки, камо ли пък да тръгне по пътя на системния и постоянен духовен живот.
Следващата стъпка е решимостта да не се повтарят греховете.Ние трябва да запретим на лошите наклонности у нас да размътват кладенеца на нашето сърце с поривите на греха, и то ще се избистри чрез благодатта на Светия Дух. Тогава ще разберем на дело Христовите слова: “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Друга стъпка за духовен живот е усърдно да се стремим към спазването на Божиите повели. Няма ли у нас ревност за Богоугождение, няма и духовен живот. Недостатъчната ревност у нас е като слабия огън,който дори слабия вятър на живота лесно угася. А силната ревност е като мощен огнен стълб, които се разпалва дори от бурните ветрове.Вярващия християнин не се смущава от нищо. Чрез ревността си той прогонва далеч от себе си всеки страх и маловерие, и смело изповядва вярата си в Бога. Той знае, че неговият Помощник и Покровител е Бог Всемогъщ. Неговата вяра се крепи в думите на св. цар Давид: “Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене” (Псал.3:6).
“На Бога се уповавам, не се боя, какво ще ми стори човек?” (Псал.55:12). Той не се бои от нищо друго освен от това - да не го завари смъртта духовно угаснал. Святите хора – мъченици, светители, преподобни и всички други Божии угодници се отличават именно с такава ревност по Господните повели в духовния си живот. Благодарение на това те извършиха чудните си подвизи, които и до днес будят удивление. Следващата крачка в духовния живот е молитвата. Ревността и молитвата са тясно свързани помежду си. Има ли ревност и усърдие - има и молитва. Гори ли в сърцето молитвено настроение, от него ще пламне непременно и гореща ревност. Ако пък молитвата угасне, ще угасне и усърдието за водене на Богоугоден живот.
Извода, до който трябва да достигнем и ясен.Ако искаме да горим с усърдие и ревност по Бога,трябва често да се молим! Праведния Мойсей след срещата с Бога на планината Синай слезе оттам цял сияещ в светлината на Божията благодат. Ако и ние по често се изкачваме на духовния Синай чрез молитвеното общение с Вседържителя, тогава ще горим в ревност и ще спасяваме себе си и другите около нас.Молитвеният подвиг е духовното мерило, което показва какво е състоянието на душата ни. Гори ли пламъка на молитва у нас - това е добър признак. Тогава душата ни е жива и жадна за Бога. Изчезне ли този пламък за молитвен разговор с Бога, това е признак, че грехът е изпълнил с мрак душата ни и че сме близо до онова незавидно състояние на духовна смърт. От такава духовна смърт може да ни възкреси само Бог чрез чудото на нашето лично покаяние. То ни връща отново към молитвата и към ревността.
От искрената молитва се ражда топло чувство към Господа, което се появява отначало рядко, после по-често и по-често, докато в укрепналите по вяра, то се превръща в непрекъснато чувство за Бога. Това чувство е сладостно и блажено и с първото си появяване носи въодушевление да го търсиш и желаеш,така че да не напуска сърцето ти, защото така се усеща божественото. Когато се молим, трябва да усетим в сърцето чувства към Господ Бог, чувства като благоговение, послушание, благодарност, смирение или упование.
Колкото по често и дълго стоим под лъчите на съзнателното общуване с Бога, толкова повече и сърцето ни ще се затопля от неземната топлина на благодатта, и ревността и усърдието ни ще се възпламеняват. Истинският духовен живот започва, когато човек получи тази топлина от Божествения пламък. По думите на епископ Теофан Затворник трябва да се пазим от охладняване на молитвата защото “Бедствено е охлаждането вследствие на произволното отклоняване от Божията воля. То убива духа и пресича духовния живот”. От това трябва да се боим като от смърт. То се явява като последица от небрежността в духовния живот. Тази немара е свързана със скверни увлечения и със затъване в греховния свят, и най вече с неизповядването им. Всеки грях скъсва връзката ни с Бога.
Единствено чрез покаянието в св. тайнство Изповед,което ни дава прошка на греховете, ние можем да възстановим пак общението си с Небето. От искрата на това доброволно помиряване с Бога отново може да се запали огънят на угасналата ревност по Бога! Колкото и слаби да ни се струват поривите на греха явяващи се в нас, понякога в незначителен вид, ние трябва да им се противопоставяме като на най - големи и силни изкушения. Допуснем ли ги свободно да се проявяват у нас, те бързо ще се разраснат, ще се засилят и ще станат наши жестоки господари. Не изскубнем ли плевела, докато е още малък, той бързо ще се развие и ще се разпростре нашироко, и много по-трудно ще го унищожим. Когато пием вода, ние изваждаме и най-малкото нещо, попаднало в чашата. Когато дори и мъничко трънче попадне в кожата ни, ние употребяваме големи усилия да се освободим от него. Когато в окото ни влезе дори прашинка, ние не се успокояваме, докато не я извадим. По този начин трябва да постъпва и духовният човек по отношение на страстите си.Ние трябва да не допускаме в душите си дори и най-невинния грях, защото малките страсти прерастват в големи пороци.
Светите отци ни учат, че гневът, затова ни е даден, за да се въоръжаваме с него против греховните движения на сърцето си и така да ги прогонваме.“Гневете се против страстите, и няма да съгрешите, - съветва епископ Теофан - понеже щом страстта е прогонена от гнева, всеки повод за грях се пресича с това”. Духовният опит показва, че не винаги греховната мисъл може да изчезне при гневното ù отхвърляне. Често пъти тя остава и настойчиво иска своето.“Това е така - обяснява епископ Теофан - защото във възбуждането на помислите често участвуват бесовете, а те са безсрамни. Колкото и да им се гневиш, те все стоят със своя помисъл. Очевидно е,че след разгневяването трябва да се прибягва още и към друго средство” То е молитвеното обръщане към Бога за помощ : “Побързай, Господи да ми помогнеш!” (Псал. 69:2).
Враговете, посрамени от името Господне, ще побягнат. “С името на Господ Иисус Христос бий противниците (т.е. демоните)” - казва Св.Исихий Иерусалимски. Човекът е слаб, но с Божията подкрепа става могъщ - “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. “ (Фил. 4:13).Обяснявайки на учениците си, как се бори с бесовете,преподобни Иоан Скитски казва: “Аз постъпвам като човек, който седи под дърво и внимателно се озърта настрани. Този човек, щом само забележи, че зверове се приближават към него, за да го разкъсат, веднага се качва на дървото, и дошлите зверове пообиколят-пообиколят, па си отидат. Тъй и аз, щом забележа духовните зверове да се приближават към мене чрез страстните помисли, веднага се издигам с ума си към Господа”. Епископ Теофан оприличава подвластната на страстите човешка душа на блудница-красавица, която управителят на страната харесал и си я взел за съпруга. Нейните бивши приятели започнали да я търсят и, като узнали, че е в дома на управителя,започнали да я викат. Но тя, като чувала познатите гласове, влизала във вътрешните стаи и заставала пред лицето на своя благодетел - управителя, докато се успокоявала. Тъй и душата трябва да постъпва със страстите и греховете, от които се е отрекла. Когато сатаната ни изкушава, ние трябва да прибягваме молитвено към Спасителя и там ще намерим покой.
Всеподателя Бога ни е дал много ефективни средства за борба против демоните и страстите и това са светото таинство изповед и приемането на Тялото и Кръвта Христови в Светото Причастие.Истинската изповед е скъсване със сатаната и тръгване по нов добродетелен път. Нашите грехове са богатството на сатаната, които ние му събираме в душите си и пазим като негови съкровища. “От когото някой бъде победен, - ни говори св. ап. Петър - от него бива и поробен.” (2 Петр. 2:19)
Ако грешникът обаче в откровена изповед изхвърли всички грехове от душата си, ако се покае за беззаконията си и тръгне по нов, спасителен път, водещ към богоподобие, той се освобождава от властта на сатаната. И когато лукавия дух предяви правата си над своята някогашна жертва, когато надникне в душата и види, че там няма вече нищо от неговото бесовско съкровище, то той посрамен я напуска.
С такива очистени от страсти и грехове души се съединява Господ Иисус Христос най-вече чрез тайнство на Светата Евхаристия(причастие). Чрез него се прелива Божествената Кръв в нашите болни и слаби души, и ние ставаме отново жизнени и готови за духовен живот! Съединената със Спасителя душа придобива необходимата сила, за да може с успех да се противи на бесовете и посетите от тях страсти. Църквата ни съветва да подсилваме спасителното покайно чувство с четене на Петдесетия покаен псалом, както и многократно да си казваме Господнята молитва и особено Иисусовата молитва – “Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене,грешния”. Всяка вечер православния християнин, останал сам със себе си, трябва да си направи равносметка, как е прекарал изтеклия ден, и какво е извършил. Ако има будна съвест да отдели доброто от злото, и като осъзнае греховете, които е направил да си постави за цел да ги избегне в утрешния ден.
При първия пък удобен случай той трябва да отиде при изповедника си, за да изложи пред Бога своите скверни постъпки, и така, умит в благодатта на св. тайнство Покаяние, всеки ден да полага ново начало. След всяко пропадане в клопката на сатаната, ние трябва да намерим сили, и веднага да се вдигнем, за да започнем отново борбата с греха, която продължава до края на земния ни живот. Чрез постоянното очистване на сърцето си ние незабелязано за себе си ще достигнем до онова духовно спокойствие, за който св. Серафим Саровски ни говори: “Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе!” Амин.
