5 Неделя след Неделя подир Въздвижение (3)
„Чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар - злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават" (Лука. 16:25-26)
Братя и сестри,
Има няколко дни в годината, в които св. Църква е наредила да си спомняме за покойниците. Това са задушниците и днешната неделя. Тези молитвени помени, както ги нарича народът, от една страна, облекчават съдбата на умрелите, от друга, ни умъдряват. Те ни отвеждат духом в друг мир да погледнем на отишлите си преди нас и да помислим дали са в лоното на Авраама при праведнците или жестоко се мъчат, както ни представя задгробния мир днешното св. Евангелие.
Мисълта за умрелите ни насочва към по-смислен живот.
Има учители и професори по много науки, но най-мъдър и водещ към висините учител е смъртта. Тя е професор, който говори на всички езици и има разрешение да поучава във всички страни. Край всеки човешки гроб се издига катедрата на този велик учител на живота - смъртта. Той резюмира своите поуки така: научете се: 1) колко е преходен животът; 2) каква скъпоценност е все пак животът; 3) каква отговорност е животът.
Колко преходно е всичко и как бързо отминава. Единствен само Бог е вечен. Да живееш и в мраморен палат, всеки ден бляскаво да пируваш като богаташа от евангелската притча, най-знаменит управник или учен да стане, ще ти дойде краят. Днес заплануваш, че ще отлетиш със самолет на морски курорт, а докато се приготвиш за път, може вече да летиш към вечността. Човекът е пръст, славата - дим, а краят - изгниване. Нека чуем този глас на мъртвите и се сепнем да не кроим планове и желания да живеем само за тая земя. Жалко е, че отбягваме да мислим за смъртта. А тя ни наставлява да не бъдем високомерни, защото животът тук е много кратък, и ни учи, че сме граждани на два свята, без да можем да останем завинаги в тукашния. За земния живот ние получаваме само транзитна виза, а само в отвъдния имаме постоянно живелище. Тук сме пътници, а там е нашата постоянна родина. Смъртта ни упреква: Как можете да живеете така лекомислено с мисъл само за ядене, наслади и забави? Защо ставате пленници на въздушни кули? Имате единствена ценност, която ще отнесете отвъд. Това са добрите ви дела. Сторете ги!
А каква ценност е животът! Той е кратък наистина, но въпреки това е най-скъпият дар от Бога. Човек се ражда с отворени ръце, с надежда и възможност да владее всички блага на тоя свят, а умира със скръстени ръце, в знак на това, че не е взел и не може да вземе от него ни прашинка отвъд. Бързо летящите ни дни отминават и стават минало, което не ни принадлежи. Не знаем бъдещето си, а днешният ден ни предлага възможност да се проявим. Вижте, като че казва смъртта, крайната цел, в която се влива вашият път и използвайте тоя живот, за да придобиете вечния. Днес все още можете да живеете с мисъл за Бога, можете да обичате своите ближни, можете да поправите миналото си, да проверите дали сте в ред със своята съвест. Направете тая проверка, защото утре може да бъде късно.
Каква отговорност е животът! Това е третата поука на смъртта. Животът е голяма отговорност. Когато удари последният ни час, за какво бихме съжалявали най-вече? Раздялата с домашните? - Но вярата ни учи, че ние пак ще се видим отвъд. Или ни е жал за неизпълнените планове и несвършена работа, за богато наредения дом, лека кола и пр.? - Всичко това ще остане да довършва друг и да се радва на оставеното. Страдаме още в сюблимния момент при раздялата на душата от тялото. Но не това е най-страшната болка. Най-много ни плаши равносметката на живота, която се прави веднага: нашата отговорност пред Бога за всяка дума и всяко дело. Какво ще стане с нас? Къде ще идем? Затова е предупреждението на Господа Иисуса: „Бъдете... готови, понеже в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий!" (Лука. 12:40).
Готови ли сме? Живеем ли съзнателно? В ред ли са делата ни? Готови ли сме за смъртта? Не ще ли открият пред погребалния ни ковчег нередности в нашите домакински или служебни задължения? Не ще ли рухне цялата фасада, зад която сме прикривали нашите скрити порочни мисли, чувства, желания? Бихме ли могли да се помирим с околните? Не виждаме ли безсмислието на кавгите ни често за дреболии? Колко жалко е, че често заговорваме за някой, че е добър, едва след като вече не е между нас. Поднеси цветя на обичания, докато е край теб, а не само на гроба му! Обичай хората! Идва час, когато ще стоиш край гроба им и ще плачеш. Всяка блага дума, всеки утешителен поглед и всяка проява на обич... Всичко това ще те съпътства зад гроба.
Братя и сестри,
Нашата вяра в Бога ни води към един друг живот. Смъртта не е край, а начало на истинския, вечния живот. Там - отвъд, ще видим неизказани неща, ще намерим Божия мир. Ще влезем в бащиния дом на Отца.
Ето, днес ни се напомня за богаташа и бедния Лазар: „Умря сиромахът и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар - злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към вас да не преминават" (Лука. 16:22-26).
Прочее, земният живот трябва да бъде подготовка за отвъдния, за вечния живот. Амин!
"Църковен вестник", брой 20, 2013 г.
Братя и сестри,
Има няколко дни в годината, в които св. Църква е наредила да си спомняме за покойниците. Това са задушниците и днешната неделя. Тези молитвени помени, както ги нарича народът, от една страна, облекчават съдбата на умрелите, от друга, ни умъдряват. Те ни отвеждат духом в друг мир да погледнем на отишлите си преди нас и да помислим дали са в лоното на Авраама при праведнците или жестоко се мъчат, както ни представя задгробния мир днешното св. Евангелие.
Мисълта за умрелите ни насочва към по-смислен живот.
Има учители и професори по много науки, но най-мъдър и водещ към висините учител е смъртта. Тя е професор, който говори на всички езици и има разрешение да поучава във всички страни. Край всеки човешки гроб се издига катедрата на този велик учител на живота - смъртта. Той резюмира своите поуки така: научете се: 1) колко е преходен животът; 2) каква скъпоценност е все пак животът; 3) каква отговорност е животът.
Колко преходно е всичко и как бързо отминава. Единствен само Бог е вечен. Да живееш и в мраморен палат, всеки ден бляскаво да пируваш като богаташа от евангелската притча, най-знаменит управник или учен да стане, ще ти дойде краят. Днес заплануваш, че ще отлетиш със самолет на морски курорт, а докато се приготвиш за път, може вече да летиш към вечността. Човекът е пръст, славата - дим, а краят - изгниване. Нека чуем този глас на мъртвите и се сепнем да не кроим планове и желания да живеем само за тая земя. Жалко е, че отбягваме да мислим за смъртта. А тя ни наставлява да не бъдем високомерни, защото животът тук е много кратък, и ни учи, че сме граждани на два свята, без да можем да останем завинаги в тукашния. За земния живот ние получаваме само транзитна виза, а само в отвъдния имаме постоянно живелище. Тук сме пътници, а там е нашата постоянна родина. Смъртта ни упреква: Как можете да живеете така лекомислено с мисъл само за ядене, наслади и забави? Защо ставате пленници на въздушни кули? Имате единствена ценност, която ще отнесете отвъд. Това са добрите ви дела. Сторете ги!
А каква ценност е животът! Той е кратък наистина, но въпреки това е най-скъпият дар от Бога. Човек се ражда с отворени ръце, с надежда и възможност да владее всички блага на тоя свят, а умира със скръстени ръце, в знак на това, че не е взел и не може да вземе от него ни прашинка отвъд. Бързо летящите ни дни отминават и стават минало, което не ни принадлежи. Не знаем бъдещето си, а днешният ден ни предлага възможност да се проявим. Вижте, като че казва смъртта, крайната цел, в която се влива вашият път и използвайте тоя живот, за да придобиете вечния. Днес все още можете да живеете с мисъл за Бога, можете да обичате своите ближни, можете да поправите миналото си, да проверите дали сте в ред със своята съвест. Направете тая проверка, защото утре може да бъде късно.
Каква отговорност е животът! Това е третата поука на смъртта. Животът е голяма отговорност. Когато удари последният ни час, за какво бихме съжалявали най-вече? Раздялата с домашните? - Но вярата ни учи, че ние пак ще се видим отвъд. Или ни е жал за неизпълнените планове и несвършена работа, за богато наредения дом, лека кола и пр.? - Всичко това ще остане да довършва друг и да се радва на оставеното. Страдаме още в сюблимния момент при раздялата на душата от тялото. Но не това е най-страшната болка. Най-много ни плаши равносметката на живота, която се прави веднага: нашата отговорност пред Бога за всяка дума и всяко дело. Какво ще стане с нас? Къде ще идем? Затова е предупреждението на Господа Иисуса: „Бъдете... готови, понеже в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий!" (Лука. 12:40).
Готови ли сме? Живеем ли съзнателно? В ред ли са делата ни? Готови ли сме за смъртта? Не ще ли открият пред погребалния ни ковчег нередности в нашите домакински или служебни задължения? Не ще ли рухне цялата фасада, зад която сме прикривали нашите скрити порочни мисли, чувства, желания? Бихме ли могли да се помирим с околните? Не виждаме ли безсмислието на кавгите ни често за дреболии? Колко жалко е, че често заговорваме за някой, че е добър, едва след като вече не е между нас. Поднеси цветя на обичания, докато е край теб, а не само на гроба му! Обичай хората! Идва час, когато ще стоиш край гроба им и ще плачеш. Всяка блага дума, всеки утешителен поглед и всяка проява на обич... Всичко това ще те съпътства зад гроба.
Братя и сестри,
Нашата вяра в Бога ни води към един друг живот. Смъртта не е край, а начало на истинския, вечния живот. Там - отвъд, ще видим неизказани неща, ще намерим Божия мир. Ще влезем в бащиния дом на Отца.
Ето, днес ни се напомня за богаташа и бедния Лазар: „Умря сиромахът и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе, а Лазар - злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към вас да не преминават" (Лука. 16:22-26).
Прочее, земният живот трябва да бъде подготовка за отвъдния, за вечния живот. Амин!
"Църковен вестник", брой 20, 2013 г.
