“Отвори ни дверите на покаянието, Жизнодавче”

Богослужението през периода на Великия пост има своите особености. То засилва покайното чувство и осъзнаването дълбините на собственото падение. Песнопенията през Светата Четиридесетница са умилителни и затрогващи,изпълнени със съзнание за човешката греховност и немощ. В един тропар, който се пее през сирната седмица се казва, че пагубен ще е труда на християните,ако постят само телесно, а не се въздържат от греха. Този пост се уподобява на поста на демоните,които никога нищо не ядат, но техния „пост” с нищо не ги ползва. „Като постиш с храна, душе моя, а от страстите не се очистваш, напразно се подвизаваш в лишения от ядене. Ако това не стане причина за поправяне, ще бъдеш възненавиден от Бога и ще се уподобиш на най-злите демони, които нищо не ядат”.Във всички песнопения от Светата Четиридесетница непрекъснато се набляга на задължението, което имат верните – да се стремят истински към своето обръщане и да изправят своите недостатъци по време на Великия пост.“Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче”, гласи едно от най-често изпълняваните през този период песнопения. То напомня, че със собствени сили не само че не можем да се освободим от греховния товар и да постигнем праведност, но дори да отворим дверите на покаянието, т.е. да престанем да живеем беззаконно. Грехът отнема силите и прави неспособен човека да върши добро. Превръща го в роб на страстите и злите навици и той трудно може дори да помисли да се върне на правия път. Истински каещият се човек вижда ужасната сила на греха и на страстите, немощта на волята и ума. Обхванат от безнадеждност вика към Господа: „изведи от тъмница душата ми”. Вече не се надява на ума и сърцето си, а на благодатта Божия.

Смирено изповядва, че ако Господ Сам не съзида дома на душата му, неговите усилия ще са напразни. Без помощ свише при всички негови подвизи домът ще остане вечно в развалини. Затова очите му постоянно са обърнати нагоре и той молитвено зове към Бога да изпрати благодатта на покаянието и сила да възненавиди греха,да разкъса връзките на страстите, да възлюби и съхрани чистотата на правдата. Моли за искрено покаяние, онова за което старците пишат, че е светлина, в която грешника се изкачва по пътя към вечните планини. В тази светлина той по чудесен начин изследва неземните неща, като или остава свързан с вещественото, с което първоначално е бил свързан, или е отделен от него – в зависимост от равнището, което е постигнал. Защото той не се възкачва на крилата на мисълта, тъй като мисълта винаги блуждае сякаш е сляпа. Той се изкачва в самата истина възкресен от неизречената сила на Духа и става вярно изображение на Божия образ.

Искреното покаяние отваря очите на грешника.Той отдавна е престанал да намира наслада в отровната чаша на греха и беззаконието и искрено желае да промени своя живот. Много пъти е събирал сили,за да разкъса връзките на престъпните навици и да се избави от мрежите на врага. Но какво излиза от тези усилия? С какво завършват често повтаряните обети за оставяне на греха и обръщане в пътя на заповедите Господни? Не успял да се умие със сълзите на покаянието той отново пада в блатото на нечистите помисли и злодеяния. Съкрушен, че не е извършил необходимото в покаяние, той вече не се надява на силите си. Не си въобразява, че ще спре да съгрешава, когато пожелае.След отчаяни опити вижда, че е роб на греха и страстите са по-силни от него. Така той разбира, че ако се осланя на собствените си сили, врагът ще го завлече в бездната адова. Осъзнал своята немощ грешникът възлага всичкото си упование на Господа, който Едничък е Всемогъщ и Милостив. Той може да преобрази злото му сърце. В молитвата си проси да погледне на бедния,немощен и желаещ спасение грешник, да му дари дух на покаяние. Покаянието, което се отдалечава като сянка от него, когато го търси. Той има сили само да въззове: „отвори ми дверите на покаянието”. И не само да отвори, но да умие греховната нечистота, да излекува язвите на съвестта, да изгони от душата всяко зло и в нея да остане само Божия Образ.

Така се молят искрено каещите се. Така трябва да се молим и ние, ако наистина желаем да се освободим от греховете и порочния навик да вършим беззакония.Никой не може да направи това сам, без помощта на Всемогъщия Бог. При промяната на живота и нравите ни трябва да стане чудо не по-малко от онова, което е станало при създаването ни от нищото. Бог трябва да победи и изкорени злото, да насочи свободата ни в посока на доброто, защото тя се противи на Божията благодат и клони към зло.“Всичко е възможно за Бога, пише св. Макарий Египетски, както е явено с разбойника. В един миг той бил променен от вярата и въведен в рая. Господ е дошъл, за да промени и възсъздаде душите ни, да ги направи както е писано, „участници в божественото естество” /Петр. 1:4/ и в нашата душа да вложи небесната душа, т.е. Божествения Дух, Който ни води към всяка добродетел, за да живеем живот вечен. Затова с цялото си сърце трябва да вярваме на Неговите неизповедими обещания, защото истинен е Обещалият. Ние трябва да възлюбим Господа, с всички сили да се стараем да преуспяваме в добродетелите, неуморно и непрестанно да молим всецяло и пълно да приемем обещанието на Неговия Дух, за да се оживотворят душите ни, докато още сме в плът. Защото, ако душата още в този свят не приеме в себе си светините на Духа заради голямата си вяра и многото молитви и ако тя не стане причастна на Божественото естество,съразтваряйки се с благодатта, със съдействието на която може непорочно и чисто да изпълни всяка заповед, тя е непригодна за Небесното царство. И доброто, което някой е придобил тук, в онзи ден за него ще бъде живот, по благодатта на Отца и Сина и Светия Дух.”