БОЖИЯТА ПРАВДА И ЧОВЕШКАТА ПРЕДСТАВА ЗА НЕЯ

“Аврам пък рече: чедо, спомни си,
че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото;
сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш.”/Лук.16:25/


Много голяма е жаждата у човека за щастлив и дълъг живот. Затова представата за края на този живот винаги я отбягваме. Този край, обаче, е неизбежен. Няма значение какъв си бил и как си живял, краят, рано или по-късно, винаги идва и това е началото на нов път, пътя на вечността. Този път се определя от вечния закон на Божията справедливост и отива в две посоки, посоката на вечното блаженство и посоката на вечната мъка и страдание. За този закон ни говори Господ Иисус Христос в притчата за богаташа и бедния Лазар.

Някой си човек, разказва Спасителят, беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво”. /лук.16:19/ И тоя човек, както всички други, е трябвало да се приготви през временния си живот за пътя към вечността. Изглежда, че той не бил отявлен престъпник, убиец, насилник и грабител. Все пак бил голям грешник. Имал неутолима жажда към плътски и временни удоволствия, към чувствени наслади. Обличал се с великолепни дрехи кичил се със скъпоценни накити. Низ от излишен лукс и разточителни пиршество бил животът му. Всичките му съкровища били свързани със земята, с материалното. Към това го теглело сърцето му. Всичко, което имал той сложил пред олтара на плътта. Забравил, че освен плът има и дух и, че този дух жадува извисяване в добродетели, които водят до нравствено съвършенство. Този копнеж на духът, към светлото и безсмъртното, бил извън неговия живот. Затова богаташът нямал желание да извърши нещо добро за другите. Милосърдието за него било чуждо и неприемливо. “Имаше тъй също, продължава Иисус, един сиромах на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен бе да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпеите му”. /Лук.16:20-21/ 

Каква контрастна картина. От една страна – разкошна трапеза, скъпи ястия и питиета, песни, танци, веселба. От друга страна – слабо, измъчено, покрито с рани, простряно на земята тяло на човек, петимен да уталожи мъчещия го глад с трохите от трапезата на господаря, но и те често не стигали до него, защото и псетата искали да ядат. Никаква милост, никакво състрадание. Мъка, само мъка и глад. При все това беднякът не роптаел, не свивал юмруци, не таил злоба и мъст в душата си. Тази душа живеела само с едно богатство: чиста съвест, търпение и надежда в Божието милосърдие.Това е първият акт на великата драма.

Вторият започва от гроба. “Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха”./Лук.16:22/ Свършил се земният живот. За бедния никой не се сетил. Никой не проронил сълза за неговата смърт. Светлите ангели, които Бог изпраща “да служат на ония, които ще наследят спасение” /Евр.1:14/, отнесли душата му в лоното Авраамово, в Царството небесно. Богаташът бил погребан тържествено. Много народ го изпратил по пътя към вечността. Много надгробни слова били произнесени. Голям шум се вдигнал. Душата му, обаче, била отнесена в ада, място за плач и скърцане със зъби. Едва сега, всред големите мъки, настъпило страшното пробуждане. Едва сега богаташът разбрал, колко празен е бил живота му и колко измамни са материалните блага и удоволствия. В задгробните предели той не отнесъл нищо от онова, което имал. Веселбата, богатството, почестите – всичко било химера. Както Лазар в Небесното царство, така и богаташът в ада, трябвало да се представят само с вечното, само с непреходното в себе си. Единият и другият заели определени места, според ценностите с които разполагали, оценявани от безпристрастния и справедлив Божи съд. Между тях зеела страшна пропаст издълбана от освободената от предразсъдъци и човешка слабост съвест.

Нещата били кристално ясни. Богаташът повдигнал очите си, видял Авраам от далече и Лазар в лоното му и извикал с висок глас: “Отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръстите си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък”. /Лук.16:24/ Богаташът през земния си живот непрестанно задоволявал плътската си жажда за наслади и удоволствия. Поради това зад гроба със страшна сила почувствал нужда да уталожи тази жажда, която го измъчвала като огнен пламък. Най напред езикът му който бил изпитал толкова наслада, пресъхнал. Такава е вечната правда: след смъртта човек ще живее постоянен стремеж по това, което е било негов земен идеал. Пламъците на мъката ще бъдат силни, защото той никога не може да задоволи тази своя жажда. На друга основа, на други начала е поставен живота отвъд. Във вечния мир се задоволява само духовната жажда, жаждата в постигането Божествената хармония и пълнота. С тази жажда е живял на земята бедния Лазар. Затова той блаженствал в Царството небесно. “Чедо, обърнал се Авраам към богаташа, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш”. /Лук.16:25/ Ти напълно задоволи своята жажда: яде, пи, весели се.Сега остава на Лазаря да получи своето.

Ако ти наистина си извършил някое добро дело, заради което трябва да получиш награда, знай, че ти вече си получил тази награда, когато бе на земята, като живя в веселие и богатство наслаждавайки се на благоденствие и благополучие. И Лазар, ако е направил нещо лошо, е изкупил всичко, като страда от бедност, глад и болести. Той там беше страдалец и заради тебе. И ето сега, всеки от вас е пристигнал тук в пълна голота, свободен – той от греховете, а ти от дела на оправданието. Затова тук се наслаждава на заслужено утешение, а ти търпиш справедлива мъка. “Па освен това межда нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също от там към нас да не преминават”. /Лук.16:26/ Ти никога не си имал жажда по духовното и вечното, затова твоето идване при нас е невъзможно, а и Лазар не може без волята Божия да дойде при тебе и да ти помогне. “Моля те тогава, отче, прати го в Бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката”. / Лук16:27-28/ Едва в този момент малка частица от човещина заговорила във великия грешник. Последния почувствувал силата на греха и съзнал, че и неговите братя са големи грешници, които в своя разгулен живот, никога не мислят, дори не вярват в съществуването на задгробен живот, ад и възмездие. И милост поискал той за тях. “Имат Мойсей и пророците, отговорим Авраам, нека ги слушат”. /Лук.16:29/ 

Те притежават безценно съкровище - Божието откровение, дадено в Свещеното писание. Нека от него да се научат да осмислят живота си и да помнят, че ще има възмездие, където всеки ще трябва да отговаря за своите дела. “Не отче Аврааме, казал богаташът, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят”. /Лек.16:30/ Те наистина имат свещени книги, Божественото откровение, но не вярват в него. На тях им трябва нещо извънредно, трябва им знамение, но ако някой от мъртвите се върне и им свидетелства за истината, те ще се вразумят. Нали и аз бях като тях? “Ако Мойсей и пророците не слушат, завършил разговора Авраам, то и да възкръсне някой от мъртвите няма да се убедят”./лук.16:30/ Нима сънародниците на богатия не са виждали мъртви да възкръсват? Нима Христос не вършеше такива чудеса? Нали първосвещениците в своята духовна слепота поискаха да убият възкръсналия Лазар, който носеше в новия си живот печата на вечната истина? Нравственият възход на човека се крепи на вярата, която не се нуждае от знамения. Там, където сърцето е загубило своята чистота и умът е помрачен от стихията на плътта, и най-голямото чудо, не би послужило като свидетелство за истината. На първо време чудото ще предизвика страх, а като се позабрави вестта за него ще се приема с насмешка.

Разказът на Господ Иисус Христос за богаташа и бедния Лазар има непреходна стойност. Ако миналото време преведем в сегашно и единственото число в множествено, в разказът от притчата ще открием широката картина на нашето съвремие. Богати, които се обличат във “багреници и висон” и живеят в разточителен и ненужен лукс и бедни, които ровят по кофите за боклук и се движат по улиците протягайки ръка за милостиня, без надежда за утрешния ден. Да се огледаме. Какво ще видим? От една страна се виждат палати, виждат се осветени търговски центрове пълни с народ, множество клубове и увеселителни заведения, говори се за тлъсти сметки и хонорари, върти се неясен бизнес за лесно обогатяване. Човешкият ламтеж за материалното се наблюдава навсякъде. Погледнем ли на другата страна какво ще видим? Изплува картината на обезлюдени села с порутени къщи, където малкото останали възрастни хора живеят ден за ден. Виждаме бордей в големите градове обитавани от хора при нечовешки условия на живот. Наблюдаваме, как различни болести опропастяват съдби и отнемат живот и спънатата медицина не е в състояние да помогне. Безпросветност, особено в духовната сфера, обгръща част от младежта и отнема надеждата за по-светло бъдеще.

Ето я пропастта. Пропаст която отива и в отвъдното и раздела царството на светлината от печалното царство на мрака. Земните пируващи един след друг прииждат. Все същата картина. Все същата мъка. Все същия сподавен стон над пропастта: Отче Аврааме, прати Лазар…и все същия отговор: Чедо, спомни си че ти получи своето… И над всичко това се носи Божият глас: “Безумнико, нощес ще ти поискам душата; а това що си приготвил, кому ще остане?” /Лук.12:20/ Нека никога не забравяме този съдбовен глас. Амин.