Свята, блажена, от Бога благословена нощ се спуснала над Витлеем, блажения Витлеем. Нощта изглеждала както всички други: жителите на Витлеем били потънали в мирен сън, както и всички хора, пристигнали за преброяването. Спели и витлеемските пастири при своите спящи стада, а звездите проблясвали с тиха светлина – както всеки друг път. Ала никога дотогава нямало такава нощ, и никога повече няма да има от създание мира, защото в тази нощ, в пещера, в яслите на домашните животни Пресветата Дева Мария родила Предвечното Слово, нашия Господ Иисус Христос.

Изведнъж нощният мрак се разпръснал и внезапно възсияла светлина, по-силна от всяко светило – Светлина, която разсякла нощната тъма. Неочаквано пред пастирите се явил ангел Господен и славя Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! (Лука 2:9-14).

Така Сам Господ белязал тази велика нощ, нощта на Рождество Христово.

А светът изобщо не разбрал, че се извършило най-великото от всички събития в историята на човешки род. Разбрали само пастирите и се завтекли натам, накъдето им посочил ангелът, и първи се поклонили на родилия се Спасител.

Минало известно време и над нещастния Витлеем се спуснала друга нощ – нощта на адския мрак, нощта на кървавата тъмнина, нощта на неописуемия ужас и мъка, каквито никога не бил изпитвал не само Витлеем, но и целият свят. Защото потекли потоци от кръвта на нещастните витлеемски младенци, убити от окаяните войници на проклетия Ирод, който искал сред убитите младенци да бъде погубен и нашият Спасител Иисус Христос.

О, какъв ужас, какъв мрак, какво неизказано ридание и вопли се издигали към небето от Витлеем! Вие, майки, знаете колко непоносимо ще е да видите смъртта на вашите младенци. Вие можете да си представите какво се  случвало в сърцата на нещастните майки, пред чиито очи войниците на Ирод избивали нещастните им рожби, прерязвали гърлата им, разбивали главичките в камъните. Майките пищели и ридаели с такъв страшен писък и плач, че той достигнал до самия Божий престол. Те скубели косите си, раздирали одеждите, удряли глави о камъните. Дори само като слушаме а този ужас, не можем да не плачем и няма как сълзи да не облеят нашите страни.

Това страшно събитие било предсказано няколкостотин години по-рано от пророк Иеремия „глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма“ (Мат. 2:18).

Рахил – дадената от Бога жена на патриарх Иаков, Авраамовия син, – родила близо до Витлеем втория син на Иаков, Вениамин, и тук издъхнала и била погребана, и до днес надгробният камък стои над гроба ѝ. Ако Рахил е плакала за своите деца, ако в задгробния свят е ридаела за своите потомци, какво ли е било в сърцата на онеи бедни майки, чиито вопли стотици години преди това бил чул светият пророк?

Как да приемем в сърцата си този ужас? Какво да кажем на окаяния Ирод, извърил това ужасно злодеяние? О, Ироде, окаяни и проклети, слуга на сатаната, какво извърши?! Защо проля кръвта на витлеемските младенци?!

О, Ироде, поради що извърши това страшно дело? Нима не разбра, че новороденият младенец не може да ти е съперник, не може да ти отнеме престола, защото младенците не седят на престол? Нима ти бяха малко онези дни, дълги дни, в които щеше спокойно да седиш на своя престол, ако не бе поискал да погубиш Спасителя?

Ало що е това? Защо Господ допусна да се извърши такова злодеяние? Бог го допусна, защото все още не била смазана главата на древната смия – дявола; той още бил в своята сила и устроил това страшно злодеяние – избиването на витлеемските младенци; той, проклетият!

И не от себе си казвал това, понеже в Апокалипсиса на свети Йоан намираме потвърждение на тези слова. Ето какво е написано в 12-ти стих: И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди.

След това се яви друга поличба на небето: ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, ан а главите му – седем корони…

Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та кога роди, да изяде детето ѝ. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл; и детето ѝ бе грабнато и занесено при Бога и престола Му. А жената побягна в пустинята, дето тя имаше приготвено място от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шейсет дена. И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха, иза тях се не намери вече място на небето…

А когато змеят видя, че е свален на земята, подгони жената, която бе родила мъжкото дете… И разлюти се змеят против жената и отиде да води война с останалите от семето ѝ, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа (Откр. 12:1-8, 13, 17).

Нима това не прилича на случилото се във Витлеем? Нима този червен дракон във Витлеем не искал да изяде родения младенец Христос? Това е негово дело – негово, на проклетника.

Ала обърнахте ли внимание на последните слова: че когато древният змей не успял да изяде младенеца, роден от жена, обърнал цялата си злоба против семето на жената – това сме всички ние, християните, възлюбили Христос и поели по тесния скръбен път.

Знай,те не забравяйте и помнете, че сатаната няма да остави в покой никого от вас: той ще ви преследва цял живот, ще ви терзае, ще ви праща беди и нещастия, ще ви изкушава с всякакви непосилни съблазни. Той постоянно и винаги ще се увърта около вас със своите бесове, та да оставите Христовия път, да го последвате, да вършите не Христовата воля, а неговата, сатанинската.

Помнете словата на Спасителя, казани на апостолите: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.

И даже да ви преследват, измъчват, покажете мъжество, защото Христос победи света. Да го победим и ние, защото Христос ни даде сила и крепост да се противим на всички изкушения, нашепвани от дявола. Той ни даде кръстния знак, даде ни Своето свято име, с което да отклоняваме нагорещените стрели на лукавия.

И тъй, не бойте се от сатаната, уповавайте се всякога на помощта на Този, Който сега се роди във витлеемска пещера, Който сега дойде на земята, за да смаже със Своя Кръст главата на древния змей – дявола. Уповавайте се на Него и се подвизавайте с твърдост в тесния път.

Ала помнете, че не бива да сте самонадеяни, не бива да предизвиквате самоволно на двубой дявола, защото в днешното евангелско четиво чухте, че когато предстояло избиването на витлеемските младенци, ангел Господен се явил насън на Йосиф, Обручик на Приснодева Мария, и им наредил да бягат с Младенеца и Майка му в Египет – заповядал им да се спасят с бягство от яростта на сатаната.

Ако това бе заповядано на Йосиф, ако самият новороден Христос трябвало да бъде отнесен по-далеч, да бъде спасен в Египет, не значи ли това, че и ние сме длъжни, когато е необходимо, да се спасяваме от яростта на сатаната.

Знаем от житията на светиите, знаем и от историята на жестоките гонение на християните, че нерядко епископи са бягали от своите градове, криели са се в гори и планини, укривали са се от гонения, за да имат възможност от своето тайно убеждище да пращат на паството си послания, укрепващи и вдъхновяващи за подвиг верните.

Те предприемали това не самоволно; така им внушавал Бог и в съновидения, и във виденията на светци, които им предавали как да постъпят.

Ако Самият Спасител се спасил от Ирод в далечния Египет, то нека и ние не дръзваме да сме самонадеяни, да предизвикваме на битка сатаната. Нека търпеливо да понасяме тежките изпитания, които Бог ни праща в житейския ни път. Длъжни сме да носим кръста, който ни дава Христос, без да измисляме свои кръстове, без да дръваме да прибавяме свои самоволни страдания.

Запомнете тези две нощи, спуснали се над Витлеем.

Блажената нощ на Христовото Рождество нека бъде за вас свят и светъл спомен, който да ви укрепва във всички изпитания и беди.

А страшната нощ на избиването на витлеемските младенци да ви бъде напомняне за това колко опасна за нас е яростта на сатаната.

Помнете това и се молете на нашия Господ и Бог Иисус Христос да ви укрепи в тази непрестанна бран с духовете на поднебесната злоба.

Амин.

8 януари 1952 г.

Източник: из „Проповеди за цялата година“, Св. Лука Симферополски