1. Искрено любещият Бога се моли без да се разсейва, както и молещият се без никак да се разсейва, искрено обича Бога. Но този, чийто ум е закован към каквото и да е земно, не може да се моли без да се разсейва. И тъй, този, чийто ум е привързан към нещо земно, не люби Бога.

 

2. Умът, който дълго мисли за нещо материално, разбира се, че се пристрастява към него, а именно - това е или пожелание, или тъга, или гняв, или злопаметство и ако не счете тази вещ за нещо, но може да се освободи от тази страст.

 

3. Страстите, които обладават ума, го привързват към веществените предмети и след като го отлъчат от Бога, карат го да се занимава с тях; напротив, обладалата го Божия любов развързва неговите вериги, убеждавайки ума да не се скъпи не само за веществените предмети, но и за временния живот.

 

4. Делото на заповедите е, да се опростяват помислите за нещата, а пък четенето и съзерцанието - да пренастроят ума към невидимото. В резултат на това се постига неразсеяната молитва.

 

5. За съвършеното освобождение на ума от страстите така, че да може той да се моли без да се разсейва, не е достатъчно само упражняването в добродетелите, ако не го съпровождат различни духовни съзерцания. Първите освобождават ума от невъздържание и ненавист, а последните - от забравата и незнанието, и по този начин умът получава способността да се моли както трябва.

 

6. Две са висшите състояния на чистата молитва. Едното се случва с хора на дейния живот, а другото - на съзерцателния. Едното става в душата, породено от страха Божий и благата надежда. Другото пък - от Божествената любов и пределната чистота. Признак на първата мярка е този, когато умът, отстранен от всички светски помисли, върши молитва без да се развлича и смущава, като че ли само Бог стои пред него, както е и в действителност. Признакът на второто състояние е, когато при самото устремявате на молитвата умът бива грабнат от Божествената и безкрайна светлина и съвсем не чувствува нито себе си, нито каквото и да е друго, освен Единия, Който чрез любовта го изпълва с такова озарение. В това състояние, подбуждан към разбирането на словата за Бога, той получава чисти и светли познания за Него.

 

7. Всеки каквото обича, всячески го желае, и всичко, което възпрепятствува за това, го отстранява, за да не бъде лишен от желанието си. Така и любещият Бога се грижи за чистата молитва и отстранява всяка страст, която му възпрепятствува за това.

 

8. Който отстрани майката на всички страсти - самолюбието, такъв с Божията помощ лесно ще се освободи от всички други страсти, каквито са: гневът, скръбта, тъгата, злопаметството и т. н. Който пък е обхванат от първото, макар и без да иска, бива уязвяван от гореказаните страсти. Самолюбието пък е страстна любов към тялото.

 

9. Пет са причините, поради които хората се обичат помежду си, за тяхна похвала или осъждане; - или заради Бога, - добродетелният човек обича всички, а добродетелният е обичан, дори от неправедния. Или по естеството, - както родителите обичат децата, и обратно, или поради тщеславие, - както този, който е хвален, обича тези, които го хвалят. Или от корист, - както богатия обичаме за това, което получаваме от него; или поради сластолюбие, - например чревоугодникът обича тези, които, като негови съмишленици, го канят често на пиршества. Първата любов е похвална, втората - двустранна, а останалите - греховни.

 

10. Ако едни ненавиждаш, а други - нито обичаш, нито ненавиждаш; едни обичаш, но посредствено, а други обичаш много силно, тава неравенство е показателно, че ти си още далече от съвършената любов, която внушава да обичаме еднакво всеки човек.

 

11. „Изгубвай злото и върши добро, и ще живееш вечно” (Пс. 36:27), т.е. бори се с враговете, за да намалиш страстите, а след това бодърствувай, за да не се умножат. И пак се бори, да придобиеш добродетели, а след това бодърствувай, за да ги запазиш. Това би било „да работиш и да пазиш” (Бит. 2:15).

 

12. По Божие допущение изкушаващите ни демони или разпалват желателната част на душата, или разтревожват дразнителната, или помрачават мислената, или натоварват тялото със страдания и болести, или похищават телесните потребности.

 

13. Демоните или сами ни изкушават, или въоръжават срещу нас други. Сами ни изкушават, когато се отдалечаваме от хората, както е бил изкушаван Господ в пустинята. А ни изкушават чрез хората, когато се движим сред тях, както е бил изкушаван Господ чрез фарисеите. Но ние, гледайки на нашия образец, който е Господ ще ги отблъснем в единия и в другия случай.

 

14. Когато умът започне да преуспява в божествената любов, тогава започва да го изкушава хулният дух и да му внушава такива помисли, каквито не може да измисли нито един човек, а само техният баща - дяволът. Това той прави, защото завижда на боголюбеца, та като измисля такива помисли, да го доведе до отчаяние и да не дръзва повече да възнася обикновената си молитва към Бога. Лукавият не придобива нищо от това, тъй като ни прави още по твърди, понеже, като се борим и противоборствуваме, ние ставаме по-искрени и по-опитни в любовта към Бога. „Мечът им ще се забие в тяхното сърце, и лъковете им ще се пречупят” (Пс 36:15).

 

15. Умът, обръщайки се към видимото, естествено разбира нещата посредством усещанията. Нито умът, нито естественото възприятие на нещата, нито чувствата са зло защото това са все Божии създания. Какво е тук злото? Очевидно, страстта, която се прилепва към естественото възприятие на нещата. И ако умът бодърствува, то страстта може да бъде изгонена при употребата на безстрастните понятия за нещата.

 

16. Страстта е неестествено движение на душата, възбудено или поради неразумна любов, или по безразсъдна ненавист към нещо материално, или заради нещо чувствено. Поради неразумна любов - или към храната, или към жените, или към имота, или към преходната слава, или към нещо друго материално. Безразсъдната ненавист се възбужда, когато неразумно, без разсъждение ненавиждат някого поради някоя от гореказаните причини.

 

17. Злото е погрешно съждение за известните ни неща, което е съпроводено с неправилната им употреба. Така по отношение на вещите, правилното съждение за брака е да се постави за негова цел раждането на деца. Който обаче, има при това предвид само сластното усещане, греши в съждението си, считайки недоброто за добро. И такъв злоупотребява с това. По подобен начин трябва да се разсъждава и за разбирането и употребата на другите предмети.

 

18. Когато демоните, след като откъснат твоя ум от целомъдрието, го омотаят с блудни помисли, извикай със сълзи към Господа: „Пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила от лицето на нечестивците, които ме нападат, - от враговете на душата ми, които ме окръжават” (Пс. 16:8-9). Така ще се избавиш.

 

19. Тежък е демонът на блуда и силно напада подвизаващите се против тази страст, най-силно при небрежно отнасяне към умереността в храната, срещите и беседите с другия пол. Отначало той незабелязано улавя чрез попълзновенията на пехотната страст, а след това през дверите на паметта влиза при безмълвния, разгаря тялото и представя на ума различни нечисти образи. С това го кани към съизволение да съгреши. Ако не искаш това да продължава в тебе, започни да постиш, да се трудиш, да бдиш, и добре да безмълствуваш с прилежна молитва.

 

20. Тези, които непрестанно душа, я намират чрез страстните помисли и я хвърлят в мислен или действителен грях, но когато срещнат ума, който не ги приема, те ще потънат в срам и свян, защото умът е зает с духовно съзерцание, и ще се върнат назад (Пс. 34:4, 6, 11).

 

21. Дяконската служба върши този, който подбужда ума си за свещени подвизи и прогонва от него страстните помисли. Делото на презвитера е да просвещава ума с познанието на съществуващото и да унищожава лъжливото знание. Делото на епископа е да извършва усъвършенствуването на ума чрез миропомазването на светото познание на достойната за поклонение Света Троица.

 

22. Демоните изнемогват, когато чрез изпълнението на заповедите намалеят страстите у нас, а погиват, когато поради силата на безстрастието на душата съвършено изчезват в нея, без да намерят там това, чрез което са се подхранвали и чрез което са воювали против нея. Това значи: „ще се препънат и ще погинат пред Твоето лице” (Пс. 9:4).

 

23. Едни от хората се въздържат от страстите поради човешки страх, други - поради тщеславие, а трети - от въздържание. Има и други, които се освобождават от страстите си по Божий промисъл.

 

24. Всичките Господни слова съдържат средните четири теми: заповеди, догмати, заплахи и обещания. Заради тях ние изтърпяваме и всички подвизи на духовния живот, като пост, бдение, спане на гола земя, лишения и трудове на послушанието, обиди, безчестие, та дори мъчение и смърт. „В човешките дела, по думата на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя” (Пс. 16:4).

 

25. Наградата за въздържанието е безстрастие, наградата за вярата - познанието. Безстрастието ражда разсъдителност, а познанието - любов към Бога.

 

26. Умът, който ръководи правилно добродетелния живот, преуспява в благоразумието, а приемайки правилно съзерцателния, преуспява в познанието. Първият довежда подвизаващия се до различаване на добродетелта от порока. Вторият въвежда имащия дял в него - в познанието на свойствата на телесните н духовните същества. Умът се сподобива с богословски дар тогава, когато прелети на крилата на любовта всичко горе казано и достигне пребиваване в Бога, като съзерцава духом Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум.

 

27. Ако желаеш да богословствуващ, не търси, какво е Бог по същност, защото това няма да постигне човешкият ум. Но разглеждай по възможност Неговите свойства като: безпределност, неописуемост, благост, премъдрост, всетворяща сила, всепромисляща истина, всички виждаща и навсякъде пребиваваща и справедливо съдеща всичко съществуващо. Защото между човеците този е голям богослов, който макар и малко разкрие тези Божии свойства.

 

28. Силен е мъжът, който е съединил познанието с дейността; защото тогава чрез нея изсушава похотта и укротява раздразнението, а чрез това окриля ума и се пренася при Бога.

 

29. Когато Господ говори: „Аз и Отец сме едно”, Той с това посочва единството ла естеството. Когато пък говори: „Аз съм в Отца и Отец в Мене”, тогава се посочва неразделността на Ипостасите. И тъй, еретиците, разделяйки Сина от Отца, падат в пропаст от двете страни: или, признавайки Сина за съприсносъщен на Отца, но разделяйки Го от Отца, са принудени да говорят, че Той не е роден от Отца, и по този начин падат в ерес, която признава трима богове и три начала; или признавайки Сина, роден от Отца, но разделяйки Го от Него, по необходимост трябва да допуснат, че Той не е съприсносъщен с Отца и да подчинят Господаря на времената на времето. Необходимо е съгласно учението на великия Григорий да запазим единия Бог и да изповядаме трите Ипостаси, всяка със собствените й свойства. Защото, също по неговото учение, Троицата се разделя, но не разделно, и се съединява, но разделно. Чудно разделение и единение! Но какво би било, ако Отец и Син също така се съединяват и разделят, както се съединяват и разделят човек с човека и нищо повече?

 

30. Съвършеният в любовта и достигналият върха на безстрастието не прави разлика между своя и чуждия, между -верния или неверния, или дори между мъжкия и женския пол. Но, застанал по-високо от тиранията на страстите, такъв, виждайки само единното човешко естество, гледа на всички еднакво и е еднакво разположен към всички. „У него няма нито иудеин, нито елин, няма нито мъжки, нито женски пол, нито роб, нито свободен; защото всички са едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28).

 

31. Демоните вземат повод от всичките страсти, които лежат в душата ни, и създават в нас страстни помисли. След това, нападайки чрез тях ума, принуждават го да изпадне в съгласие за грях. След като го победят в това, въвеждат го в мислен грях, а след извършването му, като пленник го водят към самото дело. Най-сетне, като опустошат душата чрез помислите, те се отдалечават заедно с тях.. В ума остава само идолът, т.е. мисленият образ на греха, за който Господ казва: „И тъй, като видите да стои на свято място „мерзостта на запустението” (Мат. 24:15). Читателят да разбира, че това свято място и храм Божий е човешкият ум, в който демоните, след като опустошат душата със страстните помисли, са поставили греховния идол. Казаното от Господа се е сбъднало и исторически, както го е описал Йосиф Флавий. Някои впрочем казват, че същото ще бъде и при Антихриста.

 

32. Три начала ни подбуждат към доброто: семената на доброто, вложени в нас от природата, светите сили и доброто желание. Семената на природата - когато например постъпваме с хората така, както желаем и хората да постъпват с нас. Или когато видим човек в затруднение и нужда и естествено го съжаляваме. Светите сили - когато, чувствувайки подбуждане за добро дело, получаваме благото съдействие и успяваме. Най-сетне доброто желание - когато, различавайки доброто от злото, избираме доброто.

 

33. Съответно има три начала, които ни подбуждат към зло. Страстите, когато безразсъдно желаем нещо, като например храна не на време и без нужда, или жена без намерение да роди деца и незаконно. Също когато безпричинно се гневим или огорчаваме някого, който ни ругае или пък ни причинява вреда. Демоните, когато при нашето нехайство издебнат сгодно време, внезапно ни връхлитат и с голяма сила възбуждат гореспоменатите страсти и подобни на тях. Последно от тези начала е злото желание - когато, знаейки доброто, избираме злото.

 

34. Отплатата за подвизите в добродетелта са безстрастието и познанието, защото те са предстоятели за нас в царството небесно, както страстите и незнанието - във вечната мъка. И затова търсещият ги заради човешка слава, а не заради това, че те са добро, чува от Писанието: „Проси­те и не получавате, защото зле просите” (Иак. 4:3).

 

35. Между човешките действия много са добри сами по себе си, но стават недобри поради някаква причина. Така постът и бдението, молитвата и псалмопението, милостинята и гостоприемството сами по себе си са добри дела, но когато се вършат от тщеславие, вече не са добри.

 

36. Във всичките ни дела Бог гледа намерението ни, за Него ли вършим, или поради друга причина.

 

37. Когато чуеш словото на Писанието: „Който ще въздаде всекиму според делата му” (Рим. 2:6), помни, че Бог отвръща с добро не за това, което се върши без добро намерение, макар и да изглежда добро, но единствено за вършеното с добро намерение. Защото Божият съд гледа не само на това, което се върши, но и на намерението, с което се върши.

 

38. Демонът на гордостта ни мами по два начина: или убеждава монаха да приписва добрите си дела на себе си, а не на Бога, - даващия доброто и помощника в ревността, или, когато той не се съгласява на това, подучва го да унижава по-несъвършените братя. Но той не знае, че при такова въздействие върху него демонът го подучва да се откаже от Божията помощ. Защото, унижавайки тези които не са могли подобно нему да се покажат ревностни, той сам себе си изтъква, като проявил особена ревност със собствените си сили. Обаче това е невъзможно, както е казал Господ: „Защото без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Нашата немощ е такава, че и да пожелаем доброто, тя не може да го доведе докрай без Подателя на всяко добро.

 

39. Който е познал немощта на човешкото естество, е придобил опитно познание за Божията сила, която му помага. И такъв, извършил с нейна помощ нещо, и друго стараейки се да извърши, никога няма да унижи никого между човеците. Защото знае, че както тази сила му е помогнала и го е избавила от много страсти и беди, също така е властна да помогне на всички, когато поиска. Тя помага най-вече на подвизаващите се заради Бога, макар и по различни съдбини да не освобождава всички изведнъж от страстите, но като благ и човеколюбив лекар изцерява, които идват при Него в благоприятно за това време.

 

40. Понякога демоните коварно се отстраняват или се скриват проявите им тъй, че при бездействието на страстите да се промъкне и гордостта.

 

41. Почти всеки грях се върши поради услаждането от себеугаждане и се изкоренява или чрез страдания и скърби - волни или неволни, - въздействие на покаянието, или под въздействието на някаква беда, идваща при нас по Божия промисъл. „Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света” (1 Кор. 11:31, 32).

 

42. Ако дойде при тебе неочаквано изкушение, не обвинявай този, чрез когото е дошло, а търси защо е дошло, и ще се поправиш. Защото чрез него или чрез някой друг, трябвало е да изпиеш горчивината от чашата на Божиите съдбини.

 

43. Колкото си по-злонравен, толкова по-малко се отдалечавай от страданията, та като се смириш чрез тях, да победиш гордостта.

 

44. Изкушенията донасят на човеците понякога удоволствия, понякога скърби, а понякога телесни страдания. Защото Лекарят на душите по Своите съдбини дава лекарства, с оглед причината на страстите, залегнали в душата.

 

45. Изкушенията се изпращат на един за изглаждане на предишните грехове, на други - за прекратяване на вършените сега, а на трети пък за предотвратяване на бъдещите, освен тези, които идват за изпитанието на човека, както е било с Иов.

 

46. Благоразумният, мислейки за целебността на Божиите съдби, с благодарност понася сполетяващите го бедствия, несчитайки никого другиго за виновен в тях, освен самия себе си поради греховете си. А неразумният, когато греши, бидейки наказван за това, счита за виновник на своите злини или Бога, или хората, без да схваща в това премъдрия Божи промисъл.

 

47. Има средства, които възпират движението на страстите и не им дават да прораснат; има и други, които ги намаляват и довеждат до изтощаване. Така постът, трудът и бдението не дават на похотта да расте. А уединението, съзерцанието, молитвата и любовта към Бога и човеколюбието я намаляват и довеждат до пълно изчезване. Така също, ако разсъждаваме за раздразнителността, великодушието, кротостта и незлобивостта я спират и не допускат тя да расте, а любовта, милостинята и човеколюбието я намаляват постепенно.

 

48. Чийто ум е непрестанно устремен към Бога, нему възраства желанието да бъде по-близо до Бога, и раздразнителността му се превръща в Божествена любов. Защото чрез продължителното приобщаване на ума към Божественото озарение, той става целият светлозрачен и, потиснал желанията в себе си, ги превръща, както казахме, в непрестанно желание за близост .към Бога и неотслабваща любов към Него - всецяло пренасяйки я от земното към Божественото.

 

49. Не всеки ненавиждащ, негневящ се, незлопаметен спрямо оскърбилия го, има вече и любов към него; защото той може и без да го обича, да не му отвръща на злото със зло, според заповедите. Но не така леко е да отвръщаш с добро на злото, без да се принуждаваш за това. Защото готовността да правиш добро на ненавиждащите, е свойствено само на съвършената духовна любов.

 

50. Необичащият другия не е вече ненавиждащ го. Както и ненавиждащият не е вече любящ. Но той може да бъде по средата спрямо него, т.е. нито да го обича, нито да го ненавижда. Защото подбудите за любов в душата обикновено се причиняват от показаните в 9-та точка на втората стотица пет подбуди. Едната е похвална, другата е двояка, а трите са укорни.

 

51. Когато забележиш, че умът ти с наслада се занимава с веществени предмети и с удоволствие продължава да мисли за тях, то знай, че ти ги обичаш повече отколкото Бога, защото: „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21).

 

52. Умът, прилепящ се към Бога и пребиваващ в Него с молитва и любов, бива мъдър, благ, силен, човеколюбив, милостив, великодушен и, казано просто, носи почти всички божествени свойства в себе си. А отдалечаващият се от Него и сдружилият се с величествените предмети, предал се на сластолюбие, бива скотски или зверски воюващ с хората поради това.

 

53. Писанието нарича „свят" чувствените вещи и занимаващите с тях своя ум „мирски” лица, на които то говори, за да ги посрами още повече: „Не обичайте света, нито моето е в света; ако някой обича света, той няма любовта на Отца” (1 Йоан 2:15), защото всичко, което е в света - „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят” (1 Йоан 2:16).

 

54. Монах е този, който е отдалечил ума си от чувствените вещи и чрез въздържание, любов, псалмопение и молитва непрестанно предстои пред Бога.

 

55. „Скотовъдец”, в духовен смисъл на думата, се нарича дейният мъж, защото нравствените правдиво извършени дела в духовния живот са като работни животни. Затова и Иаков казва: „Ние, Твоите раби, сме скотовъдци”. Пастирът на овците е мъж на съзерцанието, защото помислите имат значение на овци, които биват водени на паша по планините на съзерцанието на ума (Бит. 46:34).

 

56. Когато тялото бива възбуждано от влеченията към собствените му похоти и сласти, порочният ум го следва и се съгласява с неговите мечтания и стремежи. Но добродетелният ум се въздържа и се отстранява от страстните мечтания и се старае благоразумно да насочи и направи подобри мислите си.

 

57. От добродетелите едни са телесни, а други - душевни. Телесните са: пост, бдение, спане на гола земя, служба, ръчен труд, за да не бъдеш в тягост на другите или за подаяния, и п.р. А душевните са: любовта, великодушието, кротостта, въздържанието, молитвата и пр. И тъй, ако се случи, че поради някаква необходимост или по телесно състояние, например поради болест или поради друга подобна причина, ние не можем да усвоим горепосочените телесни добродетели, то имаме снизходителната прошка от Господа, знаещ и причините за това; неизпълнявайки обаче душевните добродетели, няма да имаме ми какво извинение, защото те не се затрудняват от такива препятствия.

 

58. Любовта към Бога предразполага притежаващият я да презира всяка приходяща сласт, всяко телесно страдание и печал. Нека те уверят в това всички светци, толкова много пострадали за Христа.

 

59. Пази се от майката на злините - себелюбието, което е неразумна любов към тялото. Защото от това привидно благоразположение се раждат първите три вида страстни и яростни помисли, а именно: чревоугодието, сребролюбието и тщеславието, заимствувайки поводи от необходимата потребност на тялото. А от тях се ражда цялото племе на страстите. Ето защо трябва, както е казано, много да се пазим от себелюбието и да се борим срещу него с голяма бдителност. Защото с неговото унищожение се изтребват и всичките му рожби.

 

60. Страстта на себелюбието внушава на монаха да щади тялото си и да бъде снизходителен към него в храната за запазване уж на здравето и на разумното му управление, на малко по малко, отклонявайки се на неговата страна, да падне в бездната на сластолюбието; а мирянина - със самото това, че той е мирянин, подучва „и грижите за плътта да превръща в похоти” (Рим. 13:14).

 

61. Най-високото състояние на молитвата е това, когато умът във време на молитва бива извън плътта и света и стане съвършено невеществен и невидим. Който запазва такова състояние ненарушимо, наистина непрестанно се моли.

 

62. Както тялото, умирайки напълно, се отделя от всички житейски вещи, така и умът, умирайки в действието на съвършената молитва, се откъсва от всички светски помишления. И ако той не умира с такава смърт, то той не може да бъде с Бога и да живее с Него.

 

63. Никой да не те измами, смирени монахо с такава мисъл че ти можеш да се спасиш като работиш за сластолюбието и тщеславието.

 

64. Както тялото греши с дела и има за своя охрана телесните добродетели, за да бъде целомъдрено, така и умът греши със страстни помисли и за свой наставник има душевните добродетели, за да може, чисто и безстрастно гледайки вещите, да пребъдва целомъдрен.

 

65. Както дните се редуват с нощите и летата - със зи­мите, така и тщеславието и сластолюбието - със скръбните и болезнени страдания или в сегашния век, или в бъдещия.

 

66. Съгрешилият не може да избегне бъдещия век без доброволни болезнени трудове или без страдания и неволни беди в този живот.

 

67. Казват, че Бог допуска да бъдем нападани от демоните по пет причини. Първата причина е, че ние, бидейки нападани и борейки се, сме стигнали до познанието да различаваме добродетелта от греха. Второто е, че веднъж, след като сме придобили с борба и труд добродетелта, я опазваме винаги неизменна. Третата е, че сме се научили на смиреномъдрие, вместо да мислим високо за себе си. Четвъртата - за да изпитаме на дело колко е зъл грехът и да го възненавидим със съвършена ненавист. И накрая петата и най-важната е да не забравим своята немощ, когато станем безстрастни, и силата на Бога Който ни помага.

 

68. Както умът на гладния мечтае за хляб, а на жадния - за вода, така и умът на чревоугодника - за разнообразни ястия, на блудника - за женски лица, на тщеславния - за хорски почести, на сребролюбивия - за доходи, на злопаметния - за отмъщение на оскърбилия го, на завистливия - за влошаваме положението на този, комуто завижда. Същото става и с останалите страсти. Защото обсажданият от страстите ум приема страстните помисли и през време, когато тялото е бодро и когато спи.

 

69. Когато похотта се усилва, а умът мечтае в съня си неща, които донасят ту наслаждение, ту раздразнение - тогава умът вижда неща, внушаващи страх. Нечистите духове усилват страстите, като вземат за свои помощници нашето нерадение, което те подстрекават. Само светите ангели ги намаляват, подбуждайки ни към извършване на добродетели.

 

70. Честото възбуждане на пожелаващата сила на нашата душа създава в нея непреодолим навик към делата на сластолюбието, а честото възбуждане на раздразнителността прави ума плах и го лишава от мъжество. Първата се изцелява от продължителния подвиг на поста, бдението и молитвата. Втората - благостта, човеколюбието и милосърдието.

 

71. Злите духове воюват против нас или чрез вещите или чрез страстните помисли за вещите; чрез вещите - срещу тези, които се движат между тях, а чрез помислите - против отдалечилите се от тях.

 

72. Колкото е по-лесно да грешиш с мисълта, отколкото с дела, толкова е по-тежка борбата срещу помислите.

 

73. Вещите са извън ума, а помислите за тях са в него. Поради това в негова власт е да се ползува от тях добре или зле. Защото след погрешните мисли следва злоупотреба с вещите.

 

74. Умът получава страстни помисли по следните три пътя: чрез чувствата, чрез състоянието на тялото и чрез спомените. Чрез чувствата, когато въздействуващите върху тях вещи, като такива, към които имаме влечение, възбуждат ума към страстни помисли. Чрез състоянието на тялото, когато поради несъблюдаване на въздържание в храната или поради въздействието на демоните, или чрез някаква болест изменилото се състояние на тялото го подбужда към страстни помисли, или към опълчване срещу Промисъла. Чрез спомените, когато паметта възобновява помислите за вещите, към които сме пристрастни, и по този начин възбужда в ума страстни помисли.

 

75. От дадените ни от Бога за употреба неща едни се намират в душата, други - в тялото, а трети - около тялото. В душата са нейните сили, в тялото - чувствата и останалото. Извън тялото - храната, имотът, парите и пр. Доброто или лошото използуване на тези неща ни правят или добродетелни, или порочни.

 

76. От казаните вещи едните се намират в това, което е в душата, други - в това, което е в тялото, а трети - около тялото. В душата е познанието и незнанието, помненото и забравата, любовта и ненавистта, страхът от дръзновението, радостта и скръбта и пр. В тялото - наслаждението и умората, чувствителността и притъпяването на чувствата, здраве и болест, живот и смърт, и тем подобни. В това, което е около тялото - многото деца и бездетството, богатството и бедността, славата и позорът и пр. От тези едно се смята от хората за добро, а друго за лошо, докато в собствения смисъл нищо от това не е зло, а бива зло или добро според употребата му.

 

77. По естество знанието е добро, подобно на него е и здравето. Но на мнозина противното е донесло по-голяма полза. Защото за злите знанието не е добро, макар само по себе си, както казахме да е добро. Също не е полезно за тях и здравето, и богатството, и радостта, защото не ги употребяват за своя полза За такива е полезно противното на това, а следователно и то (противното) не е зло в собствения смисъл на думата, макар и да изглежда зло.

 

78. Не злоупотребявай с мислите, за да не злоупотребиш по необходимост и с вещите, защото ако по-рано не съгрешиш мислено, то никога няма да съгрешиш и делом.

 

79. Образ на „земния Адам” са главните пороци: неразумност, малодущие невъздържание, неправда. „Образ на небесния” са главните добродетели: благоразумие, мъжество, целомъдрие, справедливост. Но както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на небесния (1 Кор. 15:49).

 

80. Ако искаш да намериш пътя, който води към живота, то търси го при Този Който е казал: „Аз съм пътят, истината и животът” (Йоан 14:6). И там ще го намериш. Но търси прилежно, защото малцина са тези, които го намират (Мат. 7:14). Та да Не би, оставен от тези малцина, да се окажеш, всред мнозината.

 

81. Душата престава да греши по следните пет съображения: или поради човешки страх, или поради страх от съд, или заради бъдещите награди, или от любов към Бога, или, най-сетне, от угризение на съвестта.

 

82. Някои говорят че не би имало зло в тварите, ако не би имало някаква странична сила, която ни увлича към не­го. Но тази сила не е нищо друго, освен нашето безгрижие към естествената дейност на нашия ум. Затова тези, които се грижат за него, винаги вършат добро и никога зло. И тъй, ако ти искаш това - отстрани безгрижието и с това заедно и злото, което е погрешно насочване на мислите, съпроводени със злоупотреба с вещите.

 

83. По естеството на разумния дял в нас трябва да се покоряваме на божественото слово, да началствуваме над неразумното в нас. Нека съблюдаваме във всичко този ред и няма да има нито зло в тварите, нито пък това, което ни влече към него.

 

84. Едни от помислите са прости, а други сложни. Простите са безстрастни, а сложните страстни. Те са съчетани от страсти и помисли. При това. може да се види, че много от простите помисли следват сложните, когато започваме да се приближаваме към съгрешаване с мислите. Да вземем за пример златото. В паметта на някого идва страстният помисъл за златото и той мислено се устремява да го открадне; и ето, че той вече извършва в ума си грях. След подсещането за златото е последвал помисълът за кесията, сандъка, килера и пр. Тук помисълът за златото е бил сложен, защото е бил съединен със страстта. А за кесията и сандъка или нещо друго - прост, защото умът не е имал страст към тях. Същото става и с всеки друг помисъл: с помисъла на тщеславието, с помисъла за жена и т.н., защото не всички помисли, които следват след страстния, са също страстни, както посочихме в примера. От това можем да разберем кои помисли са страстни, и кои не.

 

85. Някои казват, че демоните, докосвайки се във време на сън до нашите срамни части, възбуждат блудната страст. След това възбудената страст чрез паметта довежда в ума образа на жена. Други мислят, че самите демони се представят на ума в образа на жена; после, докосвайки се до срамните удове на тялото, възбуждат пожелание на жена, и тогава имаме мечтание от този род. Други мислят, че страстта, преобладаваща в приближаващия се демон, възбужда същата в човека и по този начин душата се възпламенява към помисли и привнася образи посредством паметта. Така и за другите страстни мечтания едни казват, че при тях нещата стават така, а други - другояче. Впрочем, чрез нито един от горепосочените начини демоните не са в състояние да възбудят каквато и да е страст, нито в будно състояние, нито във време на сън, ако на душата са присъщи любов и въздържание.

 

86. Едни от заповедите трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно, а пък други - само духовно. Например: „Не прелюбодействувай, не убивай, не кради” и подобни на тях трябва да съблюдаваме и телесно, и духовно. Духовно - по три начина. Обаче да се обрязваме, да пазим съботата, да заколим курбан, да ядем „маца" (пресен хляб) с горчива трева, и тем подобни трябва да спазваме само духовно.

 

87. У монасите биват три главни нравствени състояния. Първо, когато някой не греши делом в нищо. Второ, когато някой не позволява да се задържат в душата му страстни помисли. Трето, когато някой безстрастно вижда в мислите си образите на жените и на обиждащите го.

 

88. Безкористен е този, който се е отрекъл от всяка собственост и няма на земята ми що освен тялото си, а и спрямо него е оттеглил всяко свое разположение, поверявайки та Бога и на благочестивите хора всички грижи за себе си.

 

89. От придобиващите имот някои го придобиват безстрастно и поради това и когато се лишат от него, не скърбят, както някои в древност с радост са посрещали разграбването на имота им (Евр. 10:34). Други пък го придобиват със страст; затова, когато им се наложи да го загубят, както споменатият в Евангелието богаташ - „отиде си натъжен” (Мат. 19:22). Ако ли пък наистина се лишат от него, то скърбят до смърт. По този начин лишаването от имане прави явно различното разположение на безстрастния и страстния притежател.

 

90. Демоните нападат високите молитвеници, като влагат в ума им прости помисли за материални вещи и с това ги отвличат от молитвата. Също залягащите за познания - като най-дълго задържат в тях страстните помисли. А така и подвизаващите се с подвижнически подвизи са съблазнявани да грешат на дело. Окаяните се борят по всички начини, за да отдалечат хората от Бога.

 

91. Упражняващите се в благочестие биват изпитвани по Божи промисъл със следните три изкушения: или като им се дава приятното, като например здраве, красота, много деца, богатство, слава и т.н., или чрез изпращане на скърби, като лишение от деца, имот, почести, или пък с причиняване на страдания на тялото, като болест, мъки и пр. На първите Господ казва: „Тъй прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:33) а на вторите и третите: „С търпение спасявайте душите си” (Лук. 21:19).

 

92. Казват, че състоянието на тялото променят следните четири причини, чрез които се влагат в ума страстни или безстрастни помисли: ангелите, демоните, въздухът и храната. Казват, че ангелите променят състоянието чрез думи. Демоните - чрез прикосновение. Въздухът - чрез своите промени, храната - с качеството на своите ястия. Освен казаното, изменения биват причинявани още и чрез паметта, слуха и зрението, когато душата по-напред бива подложена на скръбни или радостни обстоятелства. Веднъж пострадала от тях, душата предизвиква промяна и в телесното състояние, а измененото състояние на тялото според гореспоменатото, поражда в ума и съответните помисли.

 

93. Смъртта е собствено отдалечаване от Бога. Жилото на смъртта е грехът. То е ужилило Адам а и той бил едновременно изгонен и от дървото на живота, от рая и от Бога, след което по необходимост е последвала и телесната смърт. Живот собствено е Този, Който е казал: „Аз съм животът” (Йоан 14:6). Той, бидейки в смъртта, отново е възкресил за живот мъртвия.

 

94. Когато нещо се пише, то е или за запомняне от нас, или за полза на другите, или и за едното, и за другото, или за вреда на някои, или за показ, или поради нужда.

 

95. „Злачни пасбища” е нейната добродетел; „тихи во­ди” (Пс. 22:2) е познанието на сътвореното.

 

96. „Смъртна сянка” е човешкия живот. И този, който е с Бога и с когото е Бог, може смело да каже: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен” (Пс. 22:4).

 

97. Чистият ум гледа и преценява правилно нещата. Създаденото чрез упражнение красноречиво слово излага видяното, като че ли пред очите на другите. А откритият слух го приема, но лишеният от тези три неща порицава говорещия.

 

98. С Бога е този, който познава Светата Троица, Нейните творения и промисъл, и който пази страстната област на душата безстрастна.

 

99. Казват, че „жезълът” означава съда Божий, а „палица” Промисъла. Който е приел познание за това, може да каже: „Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” (Пс. 22:4).

 

100. Когато умът се очисти от страстите и се просвети чрез съзерцанието на съществуващото, тогава може да бъде с Бога и да се моли, както подобава.

 

Източник : www.globalorthodoxy.com (Всемирното православие)