Според Преданието на отците на Църквата, което св. Максим Изповедник обобщено изразява, грехът е преди всичко „отчуждение на човека от Бога, от другите хора и от самия себе си”218. Според тези думи последиците от прародителския грях са отделянето на човека и света от Бога, взаимната борба и враждебност между разумните и неразумните (безсловесните) същества, както и вътрешното разделение на разумните същества. С падението на прародителите в греха целият сътворен свят изведнъж се е оказал заобиколен от небитието, а природата е останала извън богоуста- новения начин на съществуване, който Бог е определил за света при сътворението.

 

Отчуждението от Бога — причина на всяко отчуждение

 

Най-голямата опасност за човешкото съществуване е отчуждението от Бога, защото то е причина на всеки друг вид отчуждение. Св. Ириней Лионски казва, че „общението с Бога е живот и любов и наследяване на Неговите блага, и както отделянето от светлината е мрак, така и отделянето от Бога е смърт”219.

 

Поради прародителския грях е променено не само първона­чалното отношение между човека и Бога, но е нарушено и отноше­нието на човека и творението, което го обкръжава. След падението се е установила враждебността между човека и природата — човекът се оказал чужденец в света, а светът станал негостоприемен и земята раждала тръне и бодили (Бит. 3:18). За да оцелее, човекът е трябвало да се бори с природата. В борбата той е бил по-често победен, отколкото победител, и с времето започнал да обожествява природата и да абсолютизира нейните сили. Така се появило идолопоклонсгвото (= идиолатрията) и в своето безочие човеците са заменили Твореца с творението, за което говори апостол Павел (срв. Рим. 1:23).

 

С прародителския грях едната единна човешка природа се разделила „на много части”220, а в човека се появило раздвоение, така че душата и тялото, които до дотогава били хармонични части на неговото битие, стигнали до несъгласие. Като говори за последиците от падението св. Максим Изповедник подчертава, че то е довело до подчиняване духа на тялото, точно както е забелязал божественият апостол: Нещастен яз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт ? (Рим. 7:24). Цялото човечество се разделило на две групи: едни, които служат на плътските желания, и други, които вървят по духовния път: Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух — за духовно. Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване — живот и мир [Рим. 8:5-6).

 

Последиците от прародителския грях се откриват и във връзка с раждането, т. е. размножаването на човешката природа. След престъплението вече не съществува свобода от тленния начин на раждане, тъй като раждането се предхожда от страстното желание. Доколкото страстното желание е волеви акт, то е грях и като такова не принадлежи към непорочните страсти 221 — глад, жажда, умора и др. Съгрешавайки, нашите прародители са се озовали в омагьосания кръг на страха от смъртта, на страстта за удоволствие и на смъртта. Всеки човек, който следва Адам, се стреми да поддържа живота, като търси убежище в страстта на удоволствието. Притиснат от страха от смъртта, той все повече и повече остава в подчинение на закона на тази страст222.

 

Поробеност от тлението и смъртта

 

След прародителския грях всички хора се „заченати в беззаконие, попадайки под осъждането на праотеца (Адам)”223. С думите, отправени към Ева, с болки ще раждат (Бит. 3:16), Бог е посочил последиците от нейния погрешен избор — настъпилото „беззаконие”, т. е. че е започнал да действа „законът на тлението”224, така че всички хора се зачеват в беззаконие и се раждат в грях. Това обаче не означава, че „прародителският грях се наследява като лична вина, а като трагично състояние на поробеност от смъртта и нейните после-дици”225. С други думи — не се наследява прародителският грях, а неговите последици. Никой не е и не може да бъде отговорен за грях, който е вече извършен и за последиците от чужд грях. И в Библията, в книга Второзаконие е записано: Бащите да не бъдат наказвани със смърт за децата, и децата да не бъдат наказвани със смърт за бащите; всеки да бъде наказван със смърт за своя грях (Втор. 24:16).

 

Потомците на Адам наследяват същата тленна и смъртна природа на Адам и Ева, а не тяхната вина, както е вярвал западният богослов Августин. Тежестта и отговорността за греха „пада винаги върху греха на волята, т. е. върху онова действие, което човекът извършва свободно”226, защото поробеността от страстите се намира „в неестественото (пара фиоп/) настройване на нашата воля”227. Според учението на св. Максим „грехът е личен акт и наследствената вина е невъзможна”228. Това означава, че според библейското и светоотеческото учение грехът винаги е свързан с личността, а не с природата. Св. Фотий отива по-далече, като казва, че вярата в греха на природата е ерес229.

 

Загуба на представата за истината

 

От всичко, казано досега, е ясно, че прародителският грях е довел до това, че човекът е изгубил представата за истината и за истинския живот. Той е нарекъл това, което е смъртно и преходно, живот и нетленно. Човекът е влязъл в кръга на лъжливия живот, заменяйки живота със смъртта. Излизането от лабиринта на тлението и смъртта е възможно чрез връщането към живия Бог. Христовото Евангелие благовести, че коренът на истинския живот е Господ Иисус Христос, Новият Адам, „Отец на бъдещия век и Началник на бъдещия живот”230, а събитието, от което извира този живот, е Христовото Възкресение, чрез което смъртта е победена.

 

Често пъти погрешно се смята, че падението на Адам е причинило смъртта, т. е. че и човекът, и природата са наказани със смърт. По този начин тълкува греха западният богослов Августин231. Приемането на тази позиция обаче води до заключението, че светът преди престъплението е бил безсмъртен. Православните отци тълкуват греха на първите хора по различен начин, защото е различен и подходът към проблема за смъртта и спасението. Те подчертават, че поради прародителския грях природата не е станала, а е останала смъртна. Св. Максим казва, че смъртта не е нещо, което е дошло отвън, а е съществувала в самата природа и преди прегрешението на Адам и Ева, като с падението само се е проявила232. С престъпничеството на Адам в човешката природа е влязъл грехът, а не смъртта, тъй като природата е смъртна, защото е сътворена от нищо. Като тварна природата на първите хора е била смъртна, но смъртта в тях никога нямаше да бъде действена, т. е. те никога не биха умрели, ако не бяха съгрешили. Последицата от греха на първите хора е невъзможността да се преодолее смъртта като биологичен факт. Природата в самото начало е изгубила възможността да бъде безсмъртна по благодат и вместо склонността към битието и вечното съществуване е проявила склонност към тлението, смъртта и небитието.

 

Грехът — личен акт

 

Първият Адам е съгрешил, а Вторият е дошъл да изкупи греховете; първият е смъртен, а Вторият—безсмъртен. Първият е човек от пръст, земен; а вторият човек е Господ от небето (1 Кор. 15:47). Между Адам и неговите потомци съществува единство в смъртта233 – така, както съществува общение в живота между Възкръсналия Христос и онези, които са кръстени (срв. 1 Кор. 15:22). Кръщението като сьбитие на обновеното единство на човека с Христос не е ограничено само до опрощаването на греховете и ако неговият смисъл би бил само в това, то би бил оправдан въпросът на Теодорит Кирски: „Защо кръщаваме младенците, когато още не са вкусили грях”234?* Църквата кръщава децата не заради опрощаването на техните неизвършени грехове, а за да им даде нов и безсмъртен живот, който техните смъртни родители не могат да им дадат, заключава отец Йоан Майендорф235“.

 

Причини за присъствието на смъртта в света

 

Но откъде и защо смъртта все още действа в човешкия род? Бог допуска действието на смъртта, която, макар да има вид на зло, става благотворна за човешкия род236. Той допуска смъртта да унищожи този безблагодатен живот, за да не стане неговото болестно състояние вечно, като, по думите на св. Григорий Богослов, в подходящо време би се осъществило неговото ново сътворяване237. Апостол Павел пише за това ново сътворяване като говори на ко- ринтяните за бъдещото възкресение на мъртвите: Сее се в тление—възкръсва в нетление; сее се в безчестие — възкръсва в слава; сее се в немощ — възкръсва в сила; сее се тяло душевно — възкръсва тяло духовно (1 Кор. 15:42-44).