Ако избере неверен път на вътрешния живот, основан не на истинското покаяние, а на някаква тайна гордост и заедно с нея и на други страсти, християнинът далеч невинаги може да забележи това сам. Всички признаци на тази болест могат да бъдат толкова дълбоко скрити, че само опитен духовник ще съумее да я открие. Трябва да отбележим, че в такъв случай околните винаги отбелязват в действията на прелъстения човек нещо нездраво по-рано, отколкото той самият; така че когато ни изобличават, винаги трябва да се замислим и много пъти да преценим, да потърсим причините за това изобличение в себе си - напълно възможно е то да не е случайно.

 

Колко често в духовната борба врагът се опитва да ни излъже! Светите отци казват, че злите духове прилагат и такъв похват: прибират оръдията, с които са разпалвали нашите страсти, и като че се отстраняват от човека. Така битката стихва и душевните недъзи изобщо не се забелязват. Но когато човек се отпусне и сметне, че е в безопасност, именно тогава врагът забива отровната си стрела в някоя най-уязвима част на душата, запалва в нея най-изгарящата стаена страст, натрупала нови сили и жадуваща да бъде наситена. И тогава нещастният човек не издържа внезапното въставане на такава тъмна сила в себе си и лесно пада.

 

Но и друго коварство знаят злите духове: те могат да ни напуснат задълго, дори да оставят след себе си наглед най-спасителни и благодатни настроения на душата; дори сякаш ревност за добри дела, за свети подвизи, гореща ревност към молитвата, поста и бдението; трепетно желание да се вършат делата на милосърдието, да се обичат всички хора, да се помага на бедните и да се спасяват нещастните; сила на търпението, за да се понасят понякога хулите и оплюванията, желание да се говори за себе си унизено и да се извършват някои трудове на покаянието и др. Всичко това не само действа в човека без противодействието на бесовете, но те дори незабележимо разгарят и поощряват такива движения и настроения на душата - само че при това злите духове тънко се докосват до нашето тщеславие и в дълбините на сърцето продължават да кадят тамяна си пред идола на нашата гордост. Демоните сякаш са се оттеглили, но те внимателно следят да не загасне това горделиво огънче в нашата душа. И ето че човек външно живее прекрасно - той е ревностен, скромен, правдив, милосърден, нестяжателен, като че ли е изпълнителен във всичко; той дори понякога скърби за прегрешенията си, понякога много болезнено преживява някоя своя малка грешка, жадува чистота и съвършенство, понася оскърбление, придобива много наглед напълно достойни добродетели, но при това тамянът за другия бог - за идола "аз" - не престава да кади в дълбините на сърцето, с всеки подвиг все повече се сгъстява, с всяко "добро" дело все повече подхранва нашата гордост.

 

Как да се избегне това зло? Под всяко неразумно, макар и добро на вид наше начинание демонът на гордостта се старае да постави своята кадилница; неопитният християнин невинаги умее добре да прецени на какво се опира в самото начало на своето дело, от какъв източник смучат сокове корените на дървото на неговото подвижничество, кой всъщност поощрява и си присвоява тези негови трудове. Работата е там, че истинското добро в нас трябва да се основава само на евангелските заповеди, да се извършва поради страх или послушание или пък поради любов към Бога (в зависимост от духовната извисеност на нашия живот), но в никакъв случай поради нещо друго: не заради самото подвижничество, или "духовността", или отделено от Евангелието "добро" или "нравственост", или "святост", или дори "съвършенство" и други гръмки добродетели, разбирани отвлечено; а трябва да се стремим да вършим делата си така, че да изпълним волята Божия, като имаме една цел - да угодим на Бога. Каквото и добро да върши човек, той не може да се надява на нищо вследствие на това, трябва винаги да казва: "Аз съм слуга негоден, защото извърших, що бях длъжен да извърша (Лука 17:10), и то слабо и нерадиво." Заповедите Божии са така безкрайно дълбоки, че да ги изпълни изцяло не може никой от нас. Дори колкото повече се старае някой да ги изпълни, толкова по-ясно ще вижда своята немощ, своето несъвършенство, греховната повреденост и отдалеченост от Бога: като съзнава това, ще му остане само безкрайно да се смирява, да укорява себе си, докато не каже подобно на апостол Павел: "Из грешниците пръв съм аз" (1 Тим. 1:15), остава му само да се уповава на милостта Божия, като не вижда никакви достойнства в себе си.

 

Но не така става, когато човек за мяра на делата си има не безкрайното, а ограниченото, земното; тогава и на делата си той определя цена, измерва тежестта и значението им. Именно тогава се поражда болезнената ревност, неутешимата скръб дори за малките ни попълзновения - от страх да не изгубим нещо от богатството си. При такова упование на своите трудове човек в собствените си очи става богаташ, прилежно трупащ и умножаващ доброто; всеки свой подвиг, дори и най-малкото добро дело, той веднага претегля и внася в хранилището си, наместо заповяданата ни нищета (за да се признаваме напълно нищи духовно)!

 

Такива самодоволни дела, разбира се, нямат онази дълбочина, която се изисква от делата, наистина посветени на Бога; те са като че посадени в плитка почва, нямат корени в дълбочината на истинската вяра, а корените им се простират по повърхността, пият нечистите сокове на различни страсти. И така, за да разберем върху какво се основава такова подвижничество, трябва да разглеждаме не външните му подвизи, а вътрешното самонаблюдение: смята ли човек себе си наистина за грешен, немощен, недостоен - не само на думи, дори не в ума си и не на повърхността на чувството, а в дълбочината на сърцето си, въздиша ли там за себе си, окайва ли себе си, или там ликува тържеството на победителя и радостното признаване на своята значимост и богоугодност? От това добре се вижда дали такъв човек смята себе си за загиващ, напълно достоен за ада и застрашен от реална опасност да бъде осъден на вечни мъки, че той само по Божията милост може да бъде спасен, а не с някакви свои добродетели; че има нужда от молитвите на мнозина, а собствените му дела и молитви съвсем не са достатъчни за спасението му. Ако пък такъв "ревностен" християнин, наричайки себе си грешник, все пак твърдо е убеден, че не може да попадне в тъмниците на ада, понеже има толкова много добри дела, такова разположение на сърцето е беда! Съвсем друг пример ни дават Светите отци, които и на земята вече са достигали ангелското състояние, можели са да извършват дивни чудеса и са притежавали дара на прозрението, имали са видения и откровения от Бога, а когато умирали, неутешимо са ридаели за себе си и искрено са смятали, че са осъдени на ада.

 

Когато наближила кончината на свети авва Агатон, братята, като забелязали на лицето му страх, казали: "Отче! Нима и ти се боиш?" Той отговорил: "Макар че се стараех с всички сили да изпълнявам заповедите Божии, ала аз съм човек и не зная угодни ли са делата ми Богу." Братята казали: "Нима не си уверен, бе делата ти са благоугодни на Бога?" Старецът рекъл: "Невъзможно ми е да се уверя в това, преди да застана пред Бога: защото един е съдът Божи, а друг - съдът човешки" (11, с. 49, ст. 25).

 

Когато настанало време за кончината на авва Арсений, братята, които били при него, видели, че той плаче. Казали му: "Отче! Нима и ти се страхуваш?" Той отвърнал: "Страхувам се! Страхът, който изпитвам в този час, пребиваваше в мене откакто съм станал монах" (11, с. 42, ст. 16).

 

Пимен Велики казвал на братята си: "Уверявам ви: дето хвърлят сатаната, там ще хвърлят и мене" (11, с. 302, ст. 21).

 

Много години старецът Силуан посветил на високи подвижнически трудове, претърпял много мъчителни борби с бесовете. Така една нощ по време на молитвата на стареца злите духове усилено го притеснявали и не му давали чисто да се моли. В скръб и болка в сърцето той викнал към Господа, просейки да го научи как да се моли и какво да стори, за да не му пречат бесовете. И чул в душата си отговор: "Гордите винаги така страдат от бесовете." - "Господи - казал старецът, - научи ме какво да правя, за да се смири душата ми?" И отново в сърцето чул отговор от Бога: "Дръж ума си в ада и не се отчайвай." След това старецът Силуан разбрал, че целият подвиг трябва да бъде насочен към придобиване на смирение. От този ден негова "любима песен", както сам казвал, станали думите: "Скоро ще умра и окаяната ми душа ще слезе в тесния черен ад, и там самотен ще се измъчвам в мрачния пламък и ще плача за Господа: "Къде Си, Светлина на душата ми? Защо Си ме оставил? Не мога да живея без Теб" (Архимандрит Софроний (Сахаров). Старец Силуан, Жизнь и поучения. М. - Минск, 1991, с. 40-41).

 

Иоан Лествичник разказва, че един монах подвижник често поради помислите си за смъртта изпадал в изстъпление - сякаш припадал или бивал поразен от епилепсия, и намиращите се при него братя го изнасяли почти безжизнен (4, сл. 6, 17).

 

За утвърждаване в мисълта, че трябва винаги да се намираме в покаяние и съкрушение, същият отец разказва такава страшна повест: в онези места живял някой си Стефан, който обичал пустинния и безмълвен живот и много години прекарал в монашески подвизи и просиял с различни добродетели, особено бил украсен с пост и сълзи. Този отец се оттеглял в местата на отшелниците за най-строг подвиг и покаяние, там живял няколко години в безлюдната пустиня. Преди кончината си се върнал в килията си. Тук ден преди да умре, изпаднал в изстъпление, с отворени очи се озъртал ту наляво, ту надясно около постелята си и като че изтезаван от някого  на глас пред всички присъстващи говорел от време на време така: "Да, наистина, това е така; но аз постех заради това преди еди-колко си години", а понякога: "Не, не съм правил това, вие лъжете"; после пак казвал: "Вярно, наистина е така, но аз плаках и служех на братята"; понякога възразявал: "Не, вие ме клеветите." На друго пък отвръщал: "Така е, наистина е така и не зная що да кажа за това; но Бог има милост." Наистина страшна и трепетна гледка било това невидимо и безмилостно изтезание, казва св. Иоан и най-ужасното било, че го обвинявали за неща, които не е сторил. Уви! Безмълвникът и отшелникът казвал за някои свои прегрешения: "Не зная дори какво да кажа за това", макар че около четиридесет години живял в монашество и имал дара на сълзите. Уви! Къде бе тогава словото Иезекилево, за да каже на изтезателите: "Според твоите пътища и според твоите дела ще те съдя, казва Господ Бог." Нищо такова той не можел да каже. Защо? Слава на Единия Знаещ. Някои пък казвали, че той и леопард хранел от ръцете си в пустинята. Докато траело това изтезание, душата му се разделила с тялото: и неизвестно е какво е било решението и краят на този съд и каква е била присъдата (4, сл. 7, ст. 50).

 

Отците разказват и следната повест: един прозорлив отец отишъл в някакъв град, когато там умирал някой си почитан от всички монах. Всички жители на града го почитали като свят старец и много го прославяли, ридаели за смъртта му, смятали я за голяма загуба за себе си, чрез молитвите му мнозина се надявали да се избавят от всякакви изкушения. Пътешестващият прозорлив монах присъствал при това събитие и му се открило ужасно видение: видял как се явили страшни етиопци с тризъбци, раздал се глас отвисоко: "Не му давайте покой, защото и той не Ми даде покой ни за час." Етиопците пронизали душата на умиращия с тризъбците си, извлекли я и я отмъкнали със себе си. Петър Дамаскин, свети отец от осми век, така обяснява този случай: причина за това било превъзнасянето на монаха, понеже ако имал други грехове, не би могъл да ги скрива от хората, още повече пък да ги върши ежечасно. Но само високомъдрието може поради самоугодие да се скрие почти от всички и дори от онзи, който го притежава, ако не бъде допуснато да изпадне в изкушения, чрез които душата се изобличава и познава своята немощ и неразумие. Духът Свети не е имал и час покой в жалката душа, понеже тя винаги имала този помисъл и се радвала за него като за някакво добро дело и затова се е помрачила тя като демоните. Като не се виждал съгрешаващ, може би този човек е имал в себе си една страст наместо други, и само тя била достатъчна на демоните като заместваща напълно другите пороци (Творения ... Петра Дамаскина. М., 1874. Кн. 2, Сл. 24).

 

Също така свети Петър Дамаскин казва: "Никой не ще получи полза от другите добродетели, дори и да живее на небето, ако има гордост, от която са паднали дяволът, Адам и много други. Затова никой не бива да отхвърля страха, докато не достигне пристанището на съвършената любов и не бъде извън света и тялото си" (пак там).

 

Когато авва Макарий Велики дошъл в скита на Нитрийската планина, около него се събрало безчислено братство. Старците го молили да каже назидателни думи на братята. Той се просълзил и казал: "Братя! Очите ви да изпускат сълзи преди да идете там, дето сълзите ни ще горят нашите тела". Всички заплакали и като паднали на земята, казали: "Отче, моли се за нас" (11, с. 284, ст. 6).

 

"Днес, във времето на земния живот, често слизай с ума си в ада, за да не слезеш там во веки с душата и тялото си" - поучавал Тихон Задонски.

 

Само този път: на самоосъждане и недоверие към себе си, на считане себе си за най-лош от грешниците и достоен за всякакви мъки Светите отци признавали за спасителен и безопасен. Когато изберем правилния път на духовния живот, не е възможно да не преминем по пътеката на страха и трепета за душата си - всички, които са се спасявали, са вървели по нея.