Тъй че не бързо и не леко достига християнинът истинска любов съм Бога. Ето какво казва за това свети Игнатий:

 

"Доста често ние пристъпваме да служим на Бога по начин, който е противен на Божието установление, който донася на душите ни  не полза, а вреда. Така някои, прочели в Свещеното Писание, че любовта е най-възвишената от добродетелите, че тя е Бог, започват  и се силят веднага да развиват в сърцето си чувството на любов, да разтварят с него молитвите си, богомислието, всички свои  действия. Бог се отвръща от тази нечиста жертва - той иска от човека любов, но любов истинска, духовна, свята, а не мечтателна,   плътска, осквернена от гордост и сладострастие. Бог не може да се обича по друг начин освен с очистено и осветено от Божествената  благодат сърце. Любовта към Бога е дар Божий: тя се излива в душите на истинските раби Божии чрез действието на Светия Дух.   Обратно, онази любов, която принадлежи към естествените ни свойства, се намира в греховната повреденост, която обхваща целия  човешки род, цялото същество на всеки един човек, всички свойства на всеки от човеците...

 

 

 

Преждевременният стремеж да се развие в себе си чувството на любов към Бога е вече самопрелъстяване. То незабавно отстранява  от правилното служение на Бога, веднага въвежда в различни заблуждения, завършва с повреждане и гибел на душата...

 

 

 

Старият Завет разказва за страшното наказание, с което били наказани Надав и Авиуд, двамата сина Ааронови, жреци на израилския  народ. Всеки от тях, е казано в Книгата Левит, взел своя кадилница, сложил в нея свое кадиво, принесъл пред Господа чужд огън, за  който Господ не е заповядал. Само свещеният огън, пазещ се в Скинията на събранието, можел да бъде употребяван при  свещенослужението на израилтяните. И излязъл огън от Господа, и ги изгорил, и те умрели пред лицето Господне (Лев. 10:1-2).   Чуждият огън в кадилницата на израилския жрец изобразява любовта на падналото естество, отчуждило се от Бога във всичките си  свойства. С наказанието на дръзкия жрец се изобразява умъртвяването на душата, безразсъдно и престъпно принасяща в жертва на Бога  нечисто въжделение. Такава душа се поразява от смърт, погива в самопрелъстяването си, в огъня на страстите си. Обратно, свещеният  огън, който единствен се употребява за свещенодействие, означава благодатната любов. Огънят за богослужение се взема не от  падналото естество, а от Скинията Божия...

 

 

 

Разкаянието за греховния живот, мъката за греховете волни или неволни, борбата с греховните навици, усилието да бъдат победени  те и тъгата за насилственото побеждаване от тях, самопринуждаването към изпълнение на всички евангелски заповеди - ето нашата  участ. Ние трябва да изпросим прощение от Бога, да се примирим с Него, чрез верността си към Него да изгладим неверността, дружбата с греха да заменим с ненавист към него. На примирените е свойствена свята любов...

 

 

 

Усещането за любов, което си приписва грешникът, непреставащ да е потопен в греховете, усещането, което той си приписва  неестествено и гордо, не е нищо друго освен една измамна, принудена игра на чувствата, безсъзнателно създание на мечтателността и  самомнението. "Всякой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал" (1 Иоан. 3:6), Него, който е любов.

 

 

 

"Премъдрият Господ - казва великият наставник на монасите Исаак Сирин - благоволи с пот да ядем духовния хляб. Той е установил  това не от злоба, а за да не би да не го смелим и да умрем. Всяка добродетел е майка на следващата след нея. Ако оставиш майката,   раждаща добродетели, и се устремиш да търсиш дъщерите, преди да си намерил майката, тези добродетели стават ехидни за душата. Ако  не ги отхвърлиш от себе си, скоро ще умреш" (сл. 72). "Духовният разум естествено следва създаването на добродетели. И едното, и  другото се предшестват от  страха и любовта. Страхът пък предшества любовта. Всеки, който безсрамно твърди, че може да  придобие последващото, без да се упражнява предварително в предшестващото, без съмнение е положил първия камък в основата на  гибелта на своята душа. От Господ е установен такъв път, че последното се ражда от първото" (сл. 5).

 

 

 

Всеки казва, че желае  да обича Бога; казват го не само християните, но и неправилно покланящите се Богу. Това обикновено се казва от всеки. Но при  такива думи се движи само езикът, докато душата ни не усеща това, което се говори. Много от болните дори не знаят от какво са  болни. Злобата е болест на душата, а прелестта - загуба на истината. Мнозина, заразени от тези недъзи, твърдят, че са здрави и  биват похвалени от другите. Ако душата не се лекува от злобата и не придобие естественото здраве, в което е създадена, ако не се  възроди в здраве с Духа, невъзможно е човек да пожелае нещо свръхестествено, свойствено на Духа, защото, докато душата е болна от  страстите си, тя не е способна да чувства духовното и не умее да го желае, а го желае само от слушането и четенето на Писанията.  (9, т. 2, с. 52-59).

 

 

 

"Когато човек се сподоби да усети нещо духовно, т. е. усещане от Бога, тогава той ще разбере, че всички собствени негови  духовни усещания са нищожни, съпроводени със самопрелъстяване. Пътят към обетованата земя лежи през пустинята. Като вървим през  тази пустиня, трябва да знаем, че тя е пустиня, а не обетованата земя, за да не сметнем някой пустинен оазис с разкошна и богата  природа за обетованата земя и по тази причина да не се лишим от нея..." (12, ч. 2, с. 218, писмо 196).

 

 

 

"Съвършенството на любовта се състои в съединението с Бога, преуспяването в любовта се съпровожда с неизяснимо духовно  утешение, наслаждение и просветление. Но в началото на подвига ученикът на любовта трябва да издържи жестока борба със самия себе  си, с дълбоко повреденото си естество: злото, природило се чрез грехопадението към естеството, е станало закон за него, воюващ и  възмущаващ се против закона Божи, против закона на святата любов" (9, т. 1, с. 28).

 

 

 

"Много подвижници, като приели естествената любов за Божествена, разгорещили кръвта си, разпалили и мечтателността си.   Състоянието на разпалване лесно преминава и в състояние на изстъпление. Онези, които се намирали в разпалване и изстъпление,   мнозина други сметнали за изпълнени с благодат и святост, а те, нещастните, били жертва на самопрелъстяването" (9, т. 1, с. 129).

 

 

 

"Божествената ревност е  огън, но той не разпалва кръвта! Той угасява разпалването в нея, довежда я до спокойно  състояние. Ревността на плътското мъдруване винаги е съпроводена с разгорещяване на кръвта, с нахлуването на многобройни помисли  и мечтания" (9, т. 5, с. 212).

 

 

 

"Има действие на кръвта, изглеждащо на неопитните благо, духовно действие, а то не е благо и не е духовно - то е от падналото  ни естество и се познава по това, че е поривисто, горещо, нарушава мира в нас и ближните. Духовното действие се ражда от мира и  ражда мир... Внимавай твоите води (сърдечните чувства) да текат тихо, както е казал пророкът за водите силоамски: "Водите  Силоамски текат тихо." Всяко разгорещено чувство е порождение на кръвта! Не го смятай за усърдие, ревност поради благочестие,   любов към Бога и ближните. Не, това е движение на душата, получено в нея от нервите, кръвта. А кръвта се задвижва от душевните  страсти, които са оръдия и вериги на княза на света, негов скиптър, негово владение. Пази себе си в дълбок мир и отхвърляй  всичко, макар то и да изглежда на вид правилно и праведно" (10, с. 84-85, писмо 59).

 

 

 

"Желаещият да пристъпи към Бога, за да Му служи, трябва да се предаде на ръководството на страха Божи... Страхът очиства  човека, подготвя го за любовта: ние ставаме роби /"Трояко - казва св. Василий Велики - ние благоугаждаме на Бога: поради страха  от мъките - като роби; търсейки наградата заради собствена полза - като наемници; или поради любов към Бога да творим добро  заради самото добро - като синове" (авва Доротей, поуч. 4)./, за да станем законни чада. Според очистването от покаянието  започваме да усещаме присъствието Божие; от усещането за присъствието Божие се появява святото усещане за страх...

 

 

 

Ако желаем да придобием любов към Бога, нека да възлюбим евангелските заповеди; да продадем нашите похоти и пристрастия, за да  купим с цената на отричането от себе си, от нашето жилище - сърцето ни, което без да го заплатим, не може да ни принадлежи; да го  обработим със заповедите и да намерим скритото в него небесно съкровище - любовта".