Защо ми е да ходя на Църква, щом имам Бога в душата си? Не е ли най-важното да си добър човек? В наши дни това са често задавани въпроси. Има ли Църквата задължение да прави хората добри? В какво се състои истинският смисъл на църковния живот?" За „добрите хора" вътре в църквата и извън нея проведохме разговор с отец Сергий Фейзулин, свещеник в Троице-Сергиевата лавра на Московското подворие.

 

 

- Вашите думи ме връщат към един случай от моята свещеническа практика. Съпругата на един човек беше решила да го приобщи към Църквата. От доста време тя идваше на службите, беше се изповядала и причастила, но съпругът й отказваше да я последва. И ето, веднъж тя застана притеснена пред мен - мъжът й стоял отвън, до храма, но да влезе вътре не желае. Предложих й да изляза аз и да се запозная с него. Добродушен, приятен човек, който отказваше да влезе, защото за него „Бог е в душата му". Помолих се вътре в себе си, защото се почудих какво да му отговоря, и внезапно ми хрумна нещо. Веднага попитах: „Кажете ми, и закуската ли приемате в душата си?" Това го накара да се почувства някак объркан и той отвърна смутено: „Не". Тогава чуйте и се замислете - вярата е нещо, което трябва да бъде прилагано на дело, вярата не е нещо теоретическо, тя трябва да бъде жива, подплатена от самия наш живот, от конкретни дела.  

 

 

- Какво ще рече да бъдеш добър човек? Това е нещо толкова относително - хората всички са добри. Бог е направил цялото Си творение добро, а човекът е венецът на това творение, най-съвършената част от него. На човека е дадено да бъде подобен Богу, той е образ Божий - абсолютно всеки човек! Независимо дали съзнава той това, или не, и дали търси да открие този образ Божий у себе си, да го постигне, да се доближи до Бога, да стане подобен Нему, да стане част от Него. Този наш Господ очаква от нас да се уподобим на Него. В такъв смисъл всеки човек е добър, и не просто добър е всеки човек, ами превъзходен: човекът - това е съвършенство на творението.   

 

Но в традиционен смисъл добрият човек, или „порядъчният", както още го наричат, е нещо крайно относително, защото за едни сме добри, за други - не чак толкова. Да вземем, примерно, някой, който е изключително способен лекар, но лош съпруг, непоносим човек в личните си отношения. Или някой, който може да е готов на саможертва в името на своята родина, но в същото време е човек жесток, безпощаден, без капка милосърдие спрямо своя враг. Добър ли е такъв човек? И за кого е добър? Призивът на Църквата към нас е не да бъдем добри - още повече, че стремежът „да бъдем добри" е нещо доста опасно. Стремежът да бъдем за всекиго добри, това не е любов към човека, а човекоугодничество и лицемерие. За това ни е казал Сам Господ в Евангелието: „Горко вам, когато всички хора заговорят добро за вас". Човекът се пригажда към другите, за да създаде добро впечатление и добро мнение за себе си, но изразходва за това много душевна енергия, което пък е нещо опасно. В Евангелието Христос определя такива хора като жалки лицемерци.  

 

Не добри сме призвани да бъдем, а да бъдем свети - това е съвсем друго измерение на човешкия дух. Френският учен и философ Блез Паскал казва, че условно можем да разделим хората на праведници и грешници. Праведниците, обяснява Паскал, това са тези, които смятат себе си за грешници, а същинските грешници - това са тези, които считат себе си за праведници, имат се за добри хора. Именно поради това те не виждат своите недостатъци, не чувстват колко далеч са от Бога, от любовта. Сърце не се насища на любов - тя трябва да бъде жажда неутолима. Любов - там е, където и когато аз при всякакви обстоятелства търся да виждам собствената си вина в общуването ми с хората, в семейните и в професионалните ми отношения. Чувствам душата ми жадна за още и още любов. Ние имаме призвание: „Бъдете свети, защото Аз съм свет." И в този смисъл добър е този, който, условно казано, винаги чувства себе си лош, пълен с недостатъци, усеща у себе си всяка своя недостатъчност: недостатъчните вяра, надежда и, разбира се, любов, недостатъчните благочестие и молитвен дух. Като цяло това се отнася за всяко творческо дело - започне ли човек да се чувства удовлетворен, това ражда самодоволството, което пък ограничава творческия порив, и човек гасне, губи енергия, творческият плам престава да грее над целия му живот.

 

Тази мисъл е нещо много страшно, пък и крайно тесногръдо е да си представяш, че не ти трябва друго, освен да си добър човек. Само че, слава Богу, Господ ни помага да съзрем тази своя недостатъчност при едни или други обстоятелства в живота ни, при които откриваме, че в душите ни няма любов към хората, че не можем да устоим пред тези или онези съблазни и така стигаме до падение - всичко това също е милост Божия, тъй като по такъв начин ни се открива главният грях: самодоволството, себелюбието. То е противоположност на любовта. Любовта - тя е неудовлетвореност от самия себе си, тя е съзнание за собствената низост и нищожество, а светостта е у хора, които през целия си живот носят съзнание за собственото си нищожество и именно поради това за тях става явно величието Божие. Дълбоко заблуждение е, че призивът на Църквата към нас е да бъдем просто добри. Църквата на практика насърчава човека да почувства своята греховност, да осъзнае дълбоките недъзи на личността, нейната болезнена немощ. Но Църквата не само разкрива наличието на тази немощ, тя предоставя и изцеление. 

 

 

- Човек трябва най-напред да си изясни представата за Църква. Става дума за светския човек, тъй като за него Църквата е нещо непонятно, чуждо, абстрактно, откъснато от реалния му живот, поради което той не желае да бъде част от нея. Въпросът за същността на Църквата е получил най-великият си отговор от апостол Павел и до ден днешен няма по-точен отговор в човешката история: „Църквата е тяло Христово", а също така „стълб и крепило на истината". По-нататък той добавя, че всички ние сме „членове на това тяло", т.е. съставни части на този организъм, отделни късчета, миниатюрни негови клетки даже. И именно тук започва да ти се изяснява, че явно става дума за някаква предълбока тайна - че няма как това да бъде нещо отвлечено: налице е организъм, тяло, кръв, душа, цялостна организация на функциите на тялото, взаимодействие и взаимозависимост на всички негови клетки. Така стигаме до въпроса за отношението към вярата в Бога от страна на светския и на въцърковения човек. Църквата е не просто някаква юридическа институция, обществена организация, а първо и преди всичко тя е това, което ни описва св. ап. Павел: тайнство, човешко единение, Тяло Христово.    

 

Човек няма как да съществува сам за себе си. Той трябва да бъде част от някаква посока на развитие, философия, идея, мировъзрение, а когато се появи усещането за вътрешна свобода, за личен избор, то - особено в младите години - е нещо много вълнуващо за човека, само че практическият опит показва, че сам за себе си човек не е в състояние да постигне нищо в живота: потребно е наличието на някакво обкръжение, някаква социална среда. Смятам, че такъв чисто индивидуалистичен, светски подход към някакъв „личен" бог, или бог извън Църквата, е просто илюзия човешка, нещо неприложимо. Човек е член на човечеството. Огромна част от това човечество вярва, че Христос е възкръснал, и свидетелства за истината на Възкресението, и тази част от човечеството е Църквата. „Бъдете Мои свидетели, - казва Христос на апостолите. Даже до края на света." Православната Църква винаги е била вярна на това свое свидетелство - не само днес, но и във времена на гонения, и тази традиция е останала съхранена поколения наред независимо от историческите обстоятелства.

 

В Православието, в Църквата, имаме налице нещо много важно - имаме реалност, имаме трезвост. Човек не престава да се вглежда в собственото си естество, само че изследва себе си и окръжаващия го свят не чрез собствени сили, ами проси да има благодатта Божия и нейната помощ, защото тя влива светлина в целия му живот. И точно тук идва ролята и авторитета на преданието, хилядолетния опит на Църквата. Опит жив и действен, който открива своята сила в нас чрез благодатта на Светия Дух. А това ни дава друг вид плодове и друг тип резултати. 

 

 

- Да, случват се и такива неща, само че и в първия, и във втория случай, това са вид недоразумения. Тоест, имаме хора с недомислена представа за живота. „По плодовете им ще ги познаете." „Не всеки, който Ми казва: „Господи! Господи!" ще влезе в Царството Небесно, а само онези, които следват волята на Моя Отец Небесен", говори Христос. Случва се, когато реши да се въцъркови, човек да промени някак обвивката си: надява по-различни дрехи, променя външния си вид или прави нещо друго от този род, но същността му, вътрешното му съдържание си остава в някакво замразено състояние. Той съхранява себелюбието, съхранява своята отдалеченост от хората.

 

Ако човек гледа формално на себе си, той възприема повърхностно и своя вътрешен свят и не му отдава голямо значение (такива хора има много, за съжаление) - тогава за него и изповедта е формална: просто едно изброяване, назоваване на греховете. Той не си дава сметка къде точно е страшното: желанието му да бъде „добър". Да бъде добър в собствените си очи, да не бъде в конфликт със съвестта си, с останалите хора. За него е ужасно разочарование да се окажеш маловажен, недооценен, да те лишат от нещо важно и значимо. И вътрешно човек се съпротивлява на подобно страшно знание - той си изгражда психологическа бариера, мъчи се да се скрие от себе си, от Самия Бог, да се закъта някъде на сенчесто място. Ето защо на него му е по-лесно да изброява греховете си, наместо да се помъчи да разбере къде всъщност е вината му.

 

А ако човек е дошъл в църквата само защото е имал желание да чуе от някого наставление: нужна ти е повече увереност, болен си, продължавай напред и всичко в живота ти ще се оправи - това е в пълно противоречие с християнското отношение към живота въобще, именно този модел на възприемане на себе си и на своето място в живота. На такъв човек, за съжаление, това му е достатъчно. 

 

И атеистът, който на дело живее като християнин и на практика носи у себе си любов и радост, той също е едно недоразумение, т.е. объркано положение, вид неустановеност, недомислица. Атеизмът е илюзия, ако човек не разбира какво точно означава това. Започнеш ли да общуваш с подобен човек, бързо разбираш, че у него има вяра и че животът му фактически е църковен по своя характер, т.е. той е свързан с другите хора чрез любов. Само че не е стигнал до най-важната мисъл. Животът си той е подчинил не на ума, а на сърцето си, на интуицията си. Често такива хора страдат тежко в живота си, защото не са в състояние да приемат много неща, мъчат се да отделят светлината от тъмнината, зърната - от плявата, любовта - от лицемерието, но не успяват да го постигнат, и нерядко чувстват щетите от това свое дело в живота си. Само че те са чужди на богообщението и поради това в крайна сметка се лишават от пълнотата на битието. У тях любовта е вид делнична практика, но любовта като пълнота на живота остава непостижима.

 

 

- Най-първа църква - това са Адам и Ева, а в цялост първата Църква - това е Св. Троица. Щом става дума за любов, а Бог е Любов, казва Евангелието, значи любовта трябва да има обект, трябва да бъде отдавана на някого. Любовта - има я, когато съм готов за някого да отдам дори живота си, готов съм да умра за него. Ето защо няма как човек, живеещ в самота, уединен в себе си, да осъществи тази висша цел. Естествено, подвижниците-пустинници в случая представляват изключение. У тях има един особен Божий дар: да постигат най-висшата цел, живеейки в самота, или по-точно - в уединение. А най-висшата цел - това е любовта. Тя е неосъществима в състояние на самота. Човек трябва да излезе от своите рамки, от собствената си обвивка, за да разреши проблема с любовта. Любовта - за нея е нужен обект, на когото да я отдам. Ето защо Бог е Света Троица. Както казва един богослов, ако вникнем в смисъла на Троицата, ще прозрем и смисъла на любовта. И в обратна връзка, изпълним ли се с любов, ясно прозираме тайната на Светата Троица. Такава е любовта - има я, когато се стремиш да отдадеш на някого нещо. Да обичаш себе си, това не е любов, това само по себе си е вид късо съединение, нещо подобно на болест. Ето защо, според мен, в наши дни, когато много хора смятат, че могат да живеят без Църквата, ние виждаме такава пандемия от психически заболявания. Особено в страни, където религията е видимо отделена от държавата, където у хората е разрушена традицията на общежитийност, народният бит и хората са разпръснати на свои собствени островчета на индивидуално съществуване. Интересното е, че психологията се установила като самостоятелна наука много скоро след Реформацията, когато в протестантските храмове хората престанали да се изповядват, а психоанализата възникнала съответно като опит да се намери някакво изцеление. Възвърнала се езическата представа за човешкото - човека като мерило за всичко в творението. Възродил се антропоцентризмът - човекът започнал отново да се превръща в средоточие на цялата вселена и след известно време това довело до разновидни патологии в областта на душевния живот.

 

Човек трябва да носи отговорност и за себе си, и за другите. Да отговаряш за себе си единствено пред себе си, това е трагизъм, поради което рано или късно започваме да чувстваме своята ограниченост и недостатъчност, своята немощ и някакъв вид изчерпаност. Всеки чувства в себе си потребност от опрощение, защото така или иначе в тайните кътчета на душата на всекиго, колкото и прекрасен човек да е той, се раждат едни или други помисли, и никой не може да бъде безгрешен. А сме призвани към святост. „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен", казва Христос. Ето затова светостта задължително включва в себе си съзнаване на собствените ми пороци, нескрито знание за собствената ми греховност, но също така и вяра, че великият Бог, Вседържителя, въпреки всичко, ме обича такъв, какъвто съм. Това изпълва душата с мир. Не аз съм съдия на себе си, Бог е моят съдия. Бог, Разпнатият на кръста заради мен - това е съдът Божий. Взел върху Си моя грях, приел моята болка, отдал живота Си за мен. Когато чувстваш невинният Бог да поема върху Си нашата вина, какво друго можеш да изпиташ, освен благодарност? Любовта - има я, когато човек изпитва срам не само за себе си, но и за другите, и чувства злото, което те вършат, като свое собствено. Знам, че друг човек е сторил нещо, но това нещо засяга и мен, защото аз също съм човек. Това всъщност е пълнотата на църковността, това именно е животът в Църквата.

 

www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела ПЕТРОВА