Автор: Йеромонах Патнелеймон (Шушня)

Източник: www.pravoslavie.ru

Превод от румънски: Зинаида Пейкова

Превод от руски: Татяна Филева

Въпросите към йеромонах Панталеймон (Шушня) зададе Диа Раду.

 

Той е оставил света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радост от пребиваването със своите братя в Христос. Възпитаник на Художествената академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито думи, наситени с благодат, се извели от душевна криза хиляди млади хора. Аз отидох да търся неговото утешаващо присъствие през Великия пост, за да намеря отговор на онези страдания, които ние често подценяваме и които заплашват да станат болест на века. И намерих средството, необходимо за изцелението и възраждането на душата.

 

Никой не може да се реализира извън любовта

 

 

-Светът, поразен от депресия – това е свят, лишен от радост и любов. Това е свят, отчужден и самотен, свят на омраза, свят, останал без ориентири, свят, в който е изгубено вертикалното измерение и човекът се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и празно разнообразие. Това е свят, на който повече няма какво да се каже. Свят, лишен от Бога, където често смесват радостта с удоволствието. Между другото, истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя е твоята пълна реализация като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не осъзнават своето предназначение, смисъла на своето съществуване на земята.

 

 

-Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често мислят, че спасението е нещо, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме извършили някои добри дела. А спасението е блаженство, то е рай. Раят не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношенията с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да обикнем някоя идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че можем да обичаме Него, обичайки онези, които са близо до нас.

 

Спасението е динамиката на тези взаимоотношения на любов, с всичките й полети и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакви взаимоотношения. Хората забравят, че Бог не е сам, че Бог – това е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не може да се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

 

-Вие също така сте свещеник и духовник. Страдащите от депресия търсят ли утешение в манастира? 

 

-Мнозина идват, за да намерят покой в манастира, но това не значи, че те лесно разкриват душата си. Можете да ги познаете по вида им. Нещастният човек – това е човек без блясък в погледа. Той е потиснат, прегърбен, мрачен и често агресивен. Когато човек е недоволен от самия себе си, става агресивен. Той е като ранен звяр, който страда, опасен е и не позволява да му се помогне. Но в повечето случаи зад насилието се крие не злоба, а страдание.

 

Бог никога не предава

 

-Животът никога не е бил толкова лесен, колкото е сега. И въпреки това, страданията в света стават все повече. Откъде идват те? 

 

-Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир със себе си, с Бога или с хората. Това е състояние на конфликт, на вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресията означава, на първо място, липса на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят място в сърцата на другите около себе си. Когато хората не могат да намерят безкористна подкрепа от страна на себеподобните, те се обезсърчават и в отношенията си с Бога, за тях вече е трудно да си представят Бога като любещ Бог. Но дори хората да ни предават, тъй като са немощни, Бог е единственият, Който никога не предава.

 

И въпреки това е много трудно да достигнем мярката на отношения с Бога, нямайки взаимоотношения с хората. Ние имаме нужда от потвърждение и от страна на себеподобните, за да не бъдем безполезни в този свят. Затова не можем да се избавим от депресията без тази безусловна любов, която не иска нищо в замяна, която не те съди и не те обвинява, а те приема и успокоява.

 

 

-Ние самите би трябвало да бъдем приятели на Бога, да ги успокояваме, да ги обнадеждаваме, да ги приютяваме като убежище в планините по време на буря. Да ги покровителстваме и да им бъдем като дом. Когато храниш другия, ти в действителност храниш Бога; когато го прегръщаш, той сякаш се облича в теб и вече не му е студено. Когато му говориш, той се сгрява от твоите думи.

 

Любовта е единственото спасение. Срещал съм хора, които са преодолели в себе си състояния, близки до патологичното. Те не бяха спокойни, защото не можеха да простят, а това състояние на непрощаване ги смазваше, разрушаваше ги отвътре. А когато успяха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си онези, които са сгрешили пред тях, тогава те удивително се измениха.

 

Само трябва да имаме търпение. Само влизането във взаимоотношения на любов с другите може да утоли жаждата на човека. Когато човек намира покой в някакви взаимоотношения, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебеността от собственото Аз.

 

 

-Егоизмът, собствената воля – това са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, ако преди това не сме отхвърлили себе си. Ако аз не се отричам от себе си, то изисквам от другия да се равнява по мен, тоест, да подражава на мен в мислите и чувствата, да вижда света точно така, както аз го виждам. Това значи да го поробя, да го лиша от свобода. И тогава свеждам до нула неговото същество, и той повече не може да се развива.

 

Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че аз се стремя да го изпразня от съдържание, дори ако, може би, компенсирам това с нещо външно. Овъзмездявам го с подаръци, но фактически го завладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който да мога да се украсявам. И в крайна сметка се чувствам също толкова самотен.

 

Когато си свободен от обсебеността от себе си и от служенето на своето Аз, ти започваш да мислиш за другия истински, да мислиш какво да направиш за него, не очаквайки той да те помоли за това. Да го очакваш вкъщи с нещо вкусно за ядене? Да му поднесеш чаша вода? Да му отстъпиш място? Има ли нещо по-прекрасно от това да се приближиш и да го завиеш с одеялото, за да не му духа, когато заспи?

 

Парадоксът е в това, че едва когато се отречеш от себе си, ти ще намериш и себе си, и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш от това да го покоряваш. Колкото по-силно искаш да подчиняваш и контролираш, толкова по-самотен биваш; колкото по-силно се отдаваш на подкрепата на другия, толкова повече ще бъдеш заобиколен от хора. Хората би трябвало да приличат на свещи, които, сами изгаряйки, светят наоколо и сгряват другите.

 

Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

 

 

-Зад многото търсения на човека в действителност се крие неговата потребност от Божественост. Хората тъгуват по състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече, отколкото са. Но това нещо повече те пренасят извън себе си, вместо да го акумулират вътре. Стремят се да имат, вместо да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват.

 

Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази тъга започва да се смесва с фрустрация, тъй като преходните, земни неща не могат да удовлетворят душата.

 

 

-Тези хора имат вещите, които са искали, купили са ги за себе си и за близките си, но са изпуснали от погледа си взаимоотношенията с другите. Те са зависими от материалните неща именно поради своята неувереност в съществуването на друга реалност. Ако ти си сигурен, че има вечност, то с лекота ще се откъснеш от материалните грижи. Вече няма да събираш отчаяно. Няма да се страхуваш за утрешния ден, ще придобиеш увереност, а значи, ще придобиеш вяра.

 

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, както не може да донесе щастие славата в областта на изкуството и науката. Ти ставаш щастлив не когато събираш, а когато даряваш. Ценностите – без значение какви са: материални, духовни или интелектуални – трябва да се събират, за да бъдат дарени. Материята трябва да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите щедри и добри постъпки.

 

Човекът, когато се мъчи да натрупа материални блага с егоистична цел, да събере имущество, тогава просто го изземва от естествения му оборот – да служи във взаимоотношенията между хората. Но материята винаги е една и съща, тя не се умножава. Удивително е, когато си помислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, в каквото е била и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Същият е дарът за всеки от нас.

 

 

-Съществува едно извратено, меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – „да се наслаждаваш” на страданията само защото те докосват в нас някакви тъмни инстинкти, дават на човека да почувства душата си жива и вибрираща. Неспособни да тръгнат по спасителния път на радостта (което предполага вършене на добри дела), те избират удобния път на неспасителното страдание, което ги обрича на това никога да не излязат от това състояние.

 

Да изпитваш удоволствие от болката е аномалия на душевното развитие. И това е удоволствие, а не радост!

 

Наслаждението от страданието също се оказва начин на самоутвърждаване на слабите хора. Много по-лесно е да се самоутвърдиш разрушително! Това е форма на изход от анонимността, това е потребност от съчувствие, това е несъзнателно изпросване на внимание.

 

Не трябва да бъдем щастливи всяка минута

 

 

-Предположението, че уж трябва да бъдем щастливи всяка минута от живота си, в корените си е погрешно и поражда много фрустрации, защото хората влизат в състезание с един нереален, утопичен модел. Животът не е постоянно щастие, така както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане на страдания и радости, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълнението на някакъв дълг, задължение, от това, че ти работиш с онези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а в седмия си е починал.

 

Обсебеността от щастието „на всяка цена” е пагубна. Това значи, че твоите желания са изпреварили живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш нещо, което е невъзможно, да се радваш на това, което имаш: и добро, и лошо, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

 

Ако премахнем житейските скърби и усилия, ще премахнем и радостта. Безметежният живот, прекаран в удоволствие – това е живот, в който пропускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, заплатени с дискомфорт и жертва, оставят следа в съществото на човека.

 

Мислейки за ползата, която ще получиш, ти вече не гледаш със страх на житейските трудности и страдания. Ако погледнем нещата от позицията на вечността, то от този свят ще излезем само с това, което сме станали.

 

 

-Едва ли ще можеш да постигнеш добро състояние без духовно дело. Радостта не идва по друг начин, освен от Източника на радостта, който е Бог, тя не идва иначе, освен от преживяването на любов. А за това трябва да очистим очите си и да видим Божия образ в другия. Да отместим поглед от неговите негативи (защото негативите не се отнасят до дълбочината на човешката същност, а са нещо случайно в него) и да погледнем по-надълбоко.

 

Когато истински обичаш някого, казваше отец Юстин, игумен на манастира Оаша, ти си като в скафандър, с който проникват в дълбочините на океана и изнасят съкровища на повърхността. Когато обичаш някого, ти го вдъхновяваш, активизираш в него сили, за които той не си е и помислял, че притежава. Сили, които стоят скрити на дъното на океана.

 

Нашето изграждане като човешки същества е невъзможно без любовта на другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв друг начин да съществуваме в света. Ние можем да бъдем много различни в зависимост от това доколко дълбоки взаимоотношения активираме в себе си. Само чрез преживяването на взаимоотношенията разкриваме самите себе си и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е Бог в нас. Но, за съжаление, ние разкриваме един у друг едва 1 % от това, което бихме могли да разкрием. Ние живеем в една силно умалена форма на себе си. Ние сме големи скъперници със самите себе си, не си даваме право на живот, на бъдене. Не обичаме себе си в достатъчна степен.

 

 

-Това, което прави живота на някои хора много тежък е, не че животът е тежък сам по себе си, а че те не са настроени да виждат и светлата страна на житейските трудности. Затова главното е да намериш смисъл във всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш. Ако го изпълниш със смисъл, то ще намериш сила и самообладание, за да продължиш с вдигната глава. А ако не намериш смисъл в него, ще се стигне до това то да те сломи.

 

Ако човек не се срещаше със страданието, той би бил крайно повърхностен. Само житейските изкушения го карат да се замисля по-дълбоко. Когато при него всичко е добре от всяка гледна точка, човекът стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество.

 

Не бива да се страхуваме от страданието. Христос ни е научил как да се освобождаваме от него. Той го е изгонил[1] от Своя земен живот, преминавайки през страха от глад, недоспиване, болка, дори през страха от смъртта, държаща всички в робство. И, стоейки над страха, Той е бил свободен.

 

Страхът от тежки житейски изкушения ни спира и ни пречи да бъдем нещо по-голямо от това, което сме. Трябва да имаме мъжеството да замислим за себе си един по-величествен живот. Трябва да имаме мъжеството да мечтаем и да виждаме себе си по-високо от нашите страхове и немощи.

 

Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи

 

 

-Истинският свят е този, който е създал Бог, а не изкуственият, който е създаден от човека. Монасите, казват, са оставили света. А ние предпочитаме да казваме, че ние сме влезли в света, докато светските хора са излезли от света. Какво щастие е да усещаш ритмите на природата, да усещаш пролетното пробуждане на меката, влажна земя, да виждаш как се разпукват пъпките!

 

В града, зад толкова комуникационни интерфейси, се е изгубила красотата на живота, тази обредна красота на поведението, жестовете и думите, с които ти си отдавал чест на намиращите се близо до теб. Тя е заменена с голяма наглост и голяма дързост. Селянинът е умеел да изпълни с красота и смисъл всичко, дори и дрехите, които обличал. Всяка бродерия имала значение. Инструментът му също бил украсен. А ако отивал на нивата, пеел, за да направи труда си по-приятен.

 

Днес човек вече не се радва на труда си, защото той е станал за него само средство за получаване на пари. Този утилитаризъм, толкова очевиден в града, е довел до изгубването на духовното измерение на живота. От творението е изчезнало тайнството, във взаимоотношенията вече не виждаме тайната на другия, гледаме на него само от гледна точка на производителността и експлоатацията. Ние се експлоатираме един друг и сме готови да експлоатираме дори Бога.

 

-Какво бихме могли да направим, за да преодолеем тези недостатъци, да се изцелим душевно? 

 

-Всеки от нас може да се издигне над живота, ако изпълни със смисъл всичко, което прави, ако чрез всичко, което прави, се приближава към Бога. Ти се освещаваш не само с молитвата и ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това как стоиш до това как работиш, от това как си приготвяш храна до това как садиш цвете, от това как говориш с човека до това как лягаш да спиш – всички наши ежедневни дела трябва да бъдат преобразени чрез един особен начин на съществуване. Чрез любовта, която носим. Трябва да ги изпълним с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.

 

 

-Не бива да гледаме на радостта като на наркотик, който да ни даде да забравим за страданията на този свят, не бива да я търсим като бягство. Изобщо не бива да я търсим! Хората, които наистина са щастливи, не знаят, че са щастливи, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само. И идва като дар за онези, които умеят да търсят другия и Бога.

 

Всички тези възвисяващи ни моменти на щастие, открояващи се в течението на живота, са междинни степени. Това е почивка, това е награда за всяка премината степен, след която не бива да се спираме. Под тяхната сянка обаче Христос, ни дава мир, който никой няма да ни отнеме[2]. Той ни дарява мир и постоянна радост, която ни освобождава от оковите и ни прави свободни.

 

[1]Тук отец Пантелеймон е използвал глагола „екзорцирал” – тоест изгонил, както изгонват нечистата сила. – Бел. прев.

 

[2]Вж.: Йоан. 16:22.

 

Източник: www.bogonosci.bg