Старецът Порфирий се родил на 7 февруари 1906 г. в село Св. Йоан Каристис Евбейски. Родителите му били бедни, но благочестиви земеделци. Баща му се казвал Леонид Байрактар, а майка му Елена. На млади години баща му имал желание да стане монах, но така и не успял да приеме монашество. Затова пък дълги години бил псалт в местната църква, бил съратник на св. Нектарий Егински и често го придружавал в обиколките му из страната. Светското име на стареца Порфирий било Евангелос. Той бил четвъртото дете в семейството, което имало пет деца (по-голямата му сестричка Василики починала на 1 година).

 

 

 

Евангелос учел в селското училище само две години. Учителят бил болен човек и нямал възможност да се занимава много с учениците. Детето разбирало това и, виждайки бедността на близките си, напуснало училище и започнало да работи на полето и да се грижи за малкото животни на семейството. Тогава бил на осем години. За по-големи доходи започнал да работи и в каменовъглените мини в областта, а после на пазара в Халкида и Пирея. Детето се развивало учудващо бързо. Било сериозно, работливо, прилежно във всичко, което вършело и изглеждало по-голямо за годините си.

 

 

Като четял житието на св. Йоан Колибар, Евангелос чувствал силен копнеж да му подражава. Неведнъж тръгвал за Св. Гора, но по различни причини се завръщал обратно. Накрая, на възраст между 12 и 14 години, той тръгнал отново натам, но вече с твърдото намерение да достигне целта си. Този път Господ благословил решението му.

 

Вседържителят и Промислител на нашия живот Господ Бог направил така, че на кораба от Солун към Света Гора Евангелос срещнал своя бъдещ духовен стареца Пантелеймон. Последният взел детето под свое покровителство, представил го за свой племенник и така го вкарал на Света Гора, където тогава достъпът на деца бил забранен.

 

 

Старецът Пантелеймон завел юношата в Кавсокаливия, в скита на св. Георги, където се подвизавал заедно с брат си отец Йоаникий. По-рано в същия скит се подвизавал преподобният хаджи Георги.

 

Така Евангелос се сдобил с двама духовни старци, на които оказвал с радост пълно и безпрекословно послушание. Ревностно се включил в ритъма на аскетичния им живот и дори съжалявал, че поради неговата младост те го щадели и не му разрешавали по-големи подвизи. Не знаем в какво точно са се изразявали аскетичните им усилия, защото старецът Порфирий никога не разказвал за това. От малкото, което е споделял с някои от духовните си чеда, знаем само, че се е подвизавал с упоритост, дисциплина и радост. Ходел бос в снега и по каменнистите пътеки. Спял на пода, наметнат с едно одеало и при отворен прозорец дори през най-суровата зима. Правел множество покайни поклони, за да не заспива. Работел в дърводелницата или на полето, събирал дърва, берял фасул или носел на гръб големи чували с пръст за малката камениста градина на скита "Св. Георги". Стриктно спазвал последованията и учел наизуст тропарите. Знаел наизуст Св. Евангелие, което повтарял наум по време на работа, за да не допуска празна дума или лоша мисъл да проникне в ума му. Бил, както старецът сам се изразявал по-късно за онези години, “вечно бодърствуващ”.

 

Най-важната черта на аскетичния му живот, обаче, били не телесните подвизи, а пълното послушание на стареца, пълното разтваряне на личната му воля във волята на духовния отец, пълната любов, доверие и привързаност към него. Ставайки едно с духовния си наставник, той слял своя живот с живота на стареца си. Това била тайната, това бил ключът, същността и основата.

 

Така необразованото дете, като следвало с любов словата на Христа и използвайки, по думите му, Свещ. Писание вместо речник, за да обясни непознатото с познато, за кратко време научило онова, което ние учим с години в училища и университети, с книги, учители и удобства, но без пламъка на ревността не успяваме да усвоим.

 

Не знаем кога точно, но по всяка вероятност скоро след пристигането си на Св. Гора, Евангелос бил постриган за монах и приел името Никита.

 

 

Не било чудно, че този изпълнен с жар млад монах, който жертвал всичко заради любовта Христова и никога не щадял усилията си, скоро познал сладостта на Божията благодат.

 

Било на зазоряване. Главният храм на Кавсокаливия бил все още затворен, но монахът Никита чакал в един ъгъл на предверието да забият камбаните и да отключат църквата. След него дошъл 90-годишният старец Дима, бивш руски високопоставен служител, светец, и като мислел, че е сам, започнал да прави поклони пред затворената църковна порта. Благодатта, която заструила от стареца Дима, докоснала и обгърнала младия Никита. Състоянието, което изпитал, не можело да бъде описано с човешки думи. След като се причастил на св. Литургия младият монах тръгнал към скита, но обхванат от неописуемо чувство на радост и блаженство, спрял, протегнал нагоре ръце и възкликнал: "Слава Тебе, Господи! Слава Тебе, Господи! Слава Тебе, Господи!"

 

 

Посещението на Божествената благодат било последвано от дълбока промяна на психофизическите качества на младия монах. Това била промяна, дошла от Божия Син, Седящ отдясно на Отца. Никита придобил сила от небесата и свръхестествени дарования.

 

Първият белег бил, че успял да "види" от голямо разстояние двамата си старци, които се прибирали в колибата си. "Видял ги", въпреки че за човешкото око били все още невидими. Изповядал това на стареца Пантелеймон, който го посъветвал да се моли и мълчи. Съвети, които той неотклонно следвал, докато не получил друго наставление.

 

След това последвали и други чудни събития. Сетивата му се изострили необикновено много и човешките му възможности се развили до безкрай.

 

Чувал и разпознавал гласовете на птиците и животните, като разбирал както произхода им, така и техния смисъл. Усещал миризмите от голямо разстояние и познавал състава им. След смирена молитва се случвало да изпадне в състояние, което му позволявало да "вижда" и в земните дълбини, и в хаоса на небесата. Виждал водите, камъните и нефта, подземни извори, разломи в земната кора, заровени съкровища, скрити гробове, загубени икони, сцени, разиграли се векове по-рано, светлите ангели и лукавите демони, прозирал в душата на човека, виждал всичко. Вкусвал вода от земните недра и преброявал невидимото. Питал скалите и те му разказвали за подвизите на древни аскети. Поглеждал, и с поглед лекувал. Докосвал и изцерявал. Молил се и се изпълнявало. Но никога не помислил да използва Божествените дарувания за своя полза. Никога не молел да се излекува негово заболяване. Никога не се опитал да спечели от знанието, което му давала Божията благодат.

 

Чрез своята прозорливост, когато тя действала, той разкривал тайните на човешките помисли. С помощта на благодатта можел едновременно да вижда миналото, настоящето и бъдещето. Твърдял, че Бог е всезнаещ и всемогъщ. Наблюдавал и осезавал творението от краищата на Вселената до дълбините на човешката душа. За него важели думите: "І Кор. 12:15". Разбира се, той бил човек, и способностите му били дарове на Божията благодат. Понякога Господ, по известни само Нему причини, не разкривал на Своя светия всичко.

 

Животът в благодатта, обаче, е неизвестна за нас мистерия. Затова всяко тълкувание е дръзко навлизане в област, която ни е непозната. Това старецът повтарял на всички, които приписвали способностите му на други причини, а не на Божията благодат. Многократно казвал и подчертавал: "Не е наука, нито е изкуство, това е БЛАГОДАТ".

 

 

Този Свой ученик, който и след придобиването на благодатта продължил с ревност и смирение аскетичните си усилия, Господ пожелал да направи учител и пастир на словесното Си паство. Защото го изпитал, оценил и намерил достоен.

 

Монахът Никита никога не бил мислил да напуска Св. Гора и да се завръща в света. Изгарящата любов към Спасителя Христос го карала да желае и търси абсолютното уединение в пустинята, сам с Възжелания Христос.

 

Но тежка форма на плеврит, който Никита получил, принудил отците в манастира да му наредят да напусне Св. Гора и да се устрои във външен манастир, за да се излекува. Той се подчинил и отишъл, но веднага щом се оправил, се завърнал в колибата си. Скоро обаче пак се разболял, и отците с голямо съжаление го изпратили отново в света.

 

Така го виждаме на 19-годишна възраст да се подвизава в манастира "Св. Хараламби", близо до родното му място. И тук той продължил да живее според светогорския устав, като бил принуден да облекчи само поста, докато се подобри здравето му.

 

 

Скоро след това на посещение в този манастир дошъл Синайският архиепископ Порфирий ІV. Архиепископът толкова се впечатлил от добродетелите и благодатните дарове на младия монах, че на 26 юли 1927, на празника на св. Параскева, ръкоположил Никита за дякон, а през следващата неделя го ръкоположил за синайски свещеник и му дал името Порфирий. Хиротониите се извършили в параклиса на епископията Кими към св. митрополия Каристия, с участието и на местния митрополит Пантелеймон. Тогава Порфирий бил само на 21 години.

 

 

Митрополитът на Каристия Пантелеймон възложил на младия духовник служението на изповедник. В стремеж да нe похаби поверения му талант, отец Порфирий изучил старателно Ексомологитария*. Но когато се опитал да приложи дословно описаните там епитимии*, установил, че те са много тежки за вярващите и това силно притеснило младия духовник. Но намерил решението у св. Василий Велики, който казва за епитимиите: "Всичко това е написано, за да се придобият плодовете на покаянието. Не съди винаги по продължителността (на епитимията), а внимавай за начина на покаяние." (Писма, 217, ст. 84) Отец Порфирий се вслушал в този съвет, и го изпълнил. Тези думи той повтарял до края на живота си на по-младите духовници.

 

Така, придобил духовна зрялост, младият йеромонах изпълнявал с Божията помощ служението на изповедник и духовен наставник в Евбея до 1940 г. Изповядвал ежедневно множество хора, често пъти без да прекъсва дълги часове. Защото славата му на духовник, познаващ душата, и на сигурен ръководител много скоро се разпространила в областта и хората се стичали като поток в манастира Левкон, където била изповедалнята му. Неведнъж отец Порфирий прекарвал не само деня, но и нощта, изпълнявайки свещеното си служение. Той помагал на дошлите и с пророческия си дар, чрез който ги довеждал до самопознание, искрена изповед и живот в Христа. С този дар той разгадавал и много от клопките на лукавия и спасявал душите от неговите мрежи.

 

 

През 1938 г. старецът Порфирий бил удостоен с архимандритски сан, отново от митрополита на Каристия. В официалното писмо-документ за въвеждането му в този сан с прот. номер 92/10-2-1938 митрополитът казва следното: "като награда за служението му на Църквата като духовен отец. Дано чрез надеждата в Христа да продължи да храни паството на светата ни Църква." И наистина, с помощта на Божията благодат тези надежди се оправдали.

 

 

За няколко месеца отец Порфирий бил назначен от местния митрополит за ефимерий в малкото село Цакеи, където споменът за краткото му присъствие все още се пази от по-възрастните жители. Около 1938 г. се установил в тогава запустелия манастир "Св. Николай" в Халкидска митрополия, защото неговият манастир "Св. Хараламби" междувременно бил преобразуван в женски.

 

 

Когато ужасът на Втората световна война докоснал Гърция, Господ призовал Своя верен раб Порфирий на друго служение, по-близко до поставения на изпитание народ. От 12 октомври 1940 г. той поел службата на временен ефимерий в параклиса "Св. Герасим" в Атинската поликлиника, близо до Омония. Той самият пожелал да бъде въдворен там, защото любовта към страдащия събрат го задължавала да бъде близо до него в най-трудните мигове от живота - когато болката, болестта и близката смърт обезсмисляли всички надежди освен надеждата в Христос.

 

За това място имало още един кандидат с големи качества, но Господ внушил на директора на поликлиниката да предпочете неграмотния според света, но мъдрия според Бога, смирен, но и лъчезарен Порфирий. По-късно, удовлетворен от избора си, директорът често казвал: "Намерих съвършения свещеник, такъв, какъвто го иска Христос."

 

В тази поликлиника той работел като редовен ефимерий в продължение на 30 години, а след това още 3 години идвал, макар и по-рядко и за кратко, да изповядва търсещите го там духовни чеда. Както той сам се изразявал, 33 години се подвизавал в пустинята на Омония, вместо в пустинята на Св. Гора, както копнеела душата му.

 

Освен че изпълнявал със съвършено благочестие и смирение делото на ефимерий, като извършвал с благоговение всички Божествени служби, изповядвайки, напътствайки и лекувайки душевно, а често и телесно болните, той бил духовен отец на всички, които отивали при него.

 

Поради ниското си образование заплатата, която получавал отец Порфирий в поликлиниката, била много малка и не стигала дори да покрие неговите нужди, а още по-малко стигала за разходите на родителите му и на някои други близки роднини, чиято издръжка бил поел. Затова бил принуден да започне заедно с тях паралелно и някаква друга производствена дейност. Така те създали птицевъдна ферма и плетачница. Освен това старецът Порфирий се занимавал и с производството на благоуханни съставки, подходящи за производството на църковен тамян, като постигнал в това свое начинание забележителни успехи. През 70-те години успял да обедини миризмата на тамяна със самия въглен, така че само при запалването му, без добавянето на тамян или други вещества, въгленчето изпускало мистично благоухание. За съжаление, подробностите в рецептата за производство не били запазени.

 

От 1955 г. отец Порфирий бил наел от св. митрополия Пентели скита "Св. Николай", който се намирал в Стария Пентели, заедно с принадлежащата му земя. Систематично и с любов обработвал земите, като мечтата му била да основе там манастир, което в крайна сметка създал на друго място. Построил напоителна система, посадил дървета, подобрил изворите и сам с трактор обработвал земята. И всичко това вършел успоредно с денонощното му служение на ефимерий и изповедник в параклиса на поликлиниката.

 

Уважавал много труда и не си позволявал никаква почивка, знаейки от опит, а не от книги това, което казва св. Исаак Сирин: "Бог и Неговите ангели срещаш в труда, а дявола и служителите му - в почивката."

 

 

На 16 март 1970 г. старецът Порфирий взел малка пенсия от Осигурителното бюро на клириците в Гърция, като навършил 35 години трудов стаж и формално се отказал от задълженията си в поликлиниката.

 

Всъщност той останал още малко време, докато бъде намерен негов заместник. Но и след това продължил да ходи там, защото многобройните му духовни чеда го търсели за изповед. Накрая, към 1973 г., ограничил до минимум посещенията си в Атина и започнал да изповядва всички в скита "Св. Николай" в Пентели.

 

 

Освен от болестта, заради която напуснал Св. Гора, старецът Порфирий страдал от много други болести. Към края на служението си в поликлиниката се разболял от бъбреци и се наложила операция, макар и с голямо закъснение. Това станало, защото работел неуморно, въпреки всичките си заболявания. Проявил "послушание до смърт" на директора на поликлиниката, който го помолил да отложи операцията, за да може да служи на Страстната седмица. Резултатът от това отлагане бил обаче драстично влошаване на състоянието му и старецът Порфирий изпаднал в кома. Лекарите дори уведомили близките да се подготвят за погребението. Но въпреки лекарските очаквания и прогнози, старецът се завърнал към живота в плът, за да продължи да служи на Църквата.

 

Разказва се и за чудо на св. Герасим, който излекувал счупения крак на стареца, докато той служел в параклиса му в поликлиниката. До края на живота си отец Порфирий страдал и от херния, която придобил, докато носел тежки товари до къщата си в Турковунио, където дълги години живеел.

 

През 1978 г. получил инфаркт и спешно бил откаран в болницата "Здраве", където бил на легло 20 дена. След изписването му продължил лечението си в домовете на някои свои духовни чеда в Атина, за да бъде под постоянен лекарски контрол.

 

По-късно, когато се установил в Милеси, в метоха на основаното от него исихастирио, се наложила операция на катаракта на окото. Но поради лекарска грешка лявото му око се развалило и малко по-късно старецът ослепял съвсем. По време на операцията лекарят му сложил инжекция с кортизон, без да попита пациента си към кои лекарства е алергичен. А старецът Порфирий имал алергична непоносимост към много вещества. В резултат на тази небрежност той развил и гастрит в тежка форма, който на всеки три месеца се проявявал и изострял. Стомахът му непрекъснато кървял и се стигнало дотам, че не можел да поема никаква храна освен вода и мляко. Силите му го напуснали и дори седенето на стол било непосилно трудно за него. Около 12 пъти му преливали кръв и най-накрая старецът оздравял. Макар и на прага на смъртта, Божията благодат отново го върнала към живот.

 

Оттогава старецът Порфирий никога не успял да се възстанови напълно, но не прекъснал служението си на изповедник и духовен наставник. Доколкото можел стеснил кръга на изповядващите се при него, но не се отказал до края на живота си. Често пъти изповядвал, изпитвайки големи болки и с влошено здраве. Лека-полека зрението му отслабвало, докато през 1987 г. не ослепял съвсем.

 

Когато силите му го напускали, ограничавал словесните напътствия към чедата си и засилвал молитвите си към Бога за тях. Молел се мълчаливо, с много любов и смирение за всички, които търсели молитвите и помощта му и с духовна радост гледал как Божията благодат действала върху тях. Така старецът бил жив пример на този, за когото апостолът на народите Павел пише: "Силата Ми в немощ се проявява".

 

 

 

Светият старец се престави в Господа на 2 декември 1991 г., погребан е в скита Кавсокаливия на Света Гора.

 

На 27 ноември 2013 г. Вселенската патриаршия взе решение да причисли стареца Порфирий към лика на почитаните светии, като паметта му се чества на датата на неговата кончина - 2 декември.

 

 

източник: sveticarboris.net