Благоверният български цар Петър (927-969) бил син на цар Симеон Велики и внук на свети цар Борис-Михаил, който покръстил българския народ (865).

След като се оттеглил от царството, приел монашество и ревностно се подвизавал в някакъв манастир на столицата Преслав, където и мощите му лежали нетленни след смъртта му. По време на царуването му, воден от благочестива жажда той, като “боголюбив и благочестив”, бил в Средец (София) и оттам тръгнал по стръмните и непристъпни ридове на планината Рила, за да търси прочутия по онова време рилски пустинножител Иоан. Поради непристъпността на местожителството му не могъл лично да се срещне с него, а само отдалеч видял дима на неговия огън, както преподобният пък видял неговата шатра, и си разменили взаимно писма. Известна е и неговата преписка с прочутия по онова време византийски подвижник свети Павел Латърски.

Навярно той съставил известен брой прекрасни поучения с нравоучителен характер, чийто автор именува себе си “Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. До наше време се запазили две служби, съставени в негова чест, навярно към края на Х век: едната е собственост на българския атонски Зографски манастир и съдържа непълен канон и светилния на утрината, а другата е собственост на Белградската народна библиотека и съдържа няколко стихири на вечернята и утрината. За светите мощи и за гроба на благоверния свети цар Петър засега нищо не ни е известно. Но него го наричат светец от много древни времена: в българския летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографските 26 преподобномъченици от същия век и др. Най-силно доказателство за неговото ранно канонизиране за светец представлява написаното в негова чест богослужебно последование.

 

 

Събрали се днес, преподобни царю, радостно славим твоята светла памет, като очакваме чрез тебе милост от Бога и прошка за нашите грехове. Затова, моли Христа Бога, Петре свети, за твоя народ.