Преподобният Харитон живял в град Икония, Ликаонска епархия. Той бил благочестив християнин, отличавал се с добродетелите си и при царуването на нечестивия цар Аврелиан се проявил като изповедник на Христовото име. Защото, когато по всички земи била разпространена безбожната заповед на императора да се принуждават християните да принасят жертви на идолите, а тези, които не се подчиняват, да бъдат убивани, тогава, в изпълнение на това предписание, в Икония бил задържан под стража от управителя на тази страна Харитон, който се отличавал най-много сред християните с благочестието си и сияел с добродетели. Той бил вързан и доведен пред съда на нечестивите, където управителят го попитал:

- Защо не се покланяш на великите богове, пред които императорът и всички народи прекланят главите си?

Свети Харитон отговорил:

- Всички богове на езичниците са демони, които някога са поискали да се сравнят с Вишния Бог и заради гордостта си са били низвергнати от небето в дълбината на преизподнята; а сега те се стремят към това, да бъдат почитани от безумни и прелъстени хора като богове. Впрочем и те, и тези, които им се кланят, скоро ще загинат и като дим бързо ще изчезнат; затова не им се покланям; а вярвам в истинския Бог, на Него служа и се покланям, защото Той е Създателят на всичко, Спасителят на света, Който пребъдва във вековете.

- Още с този първи дързък отговор - казал управителят - ти се показа достоен за смърт, защото дръзна да похулиш безсмъртните богове, а нас, които им се покланяме, се осмели да наречеш безумни и прелъстени; само заради това би трябвало да отсека с меч злословещата ти глава. Но тъй като нашите богове са дълготърпеливи и не бързат да отмъстят за причиненото им безчестие, аз ще проявя снизходителност към теб и няма да те погубя веднага. Може би, като дойдеш на себе си, ще разсъдиш трезво и ще принесеш с нас жертва на тези, които сега хулиш и ще измолиш от тях прошка за извършения от теб грях; а те, понеже са незлобиви, са готови да те приемат и да ти простят безчестието ти.

Светият отвърнал:

- Ако вашите идоли наистина са богове, то ти, управителю, постъпваш лошо, като ми прощаваш оскърбленията, с които ги безчестя, защото всеки е длъжен да държи на честта на своя бог и да показва ревността си по отношение на него. А ако те не са богове, тогава напразно заповядваш да им се покланят. Знай, че никакво мъчение не ще ме откъсне от Живия Бог и не ще ме склони към почитане на скверните идоли; защото аз съм ученик на блажената първомъченица Текла, възсияла в нашата Икония със светлата заря на мъченичеството. А тя била наставена за този подвиг от великия учител - свети Павел, с когото сега и аз казвам: “Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч”?

А управителят казал:

- Ако нашите богове не бяха богове, както казваш ти, то не биха ни изпратили благополучен живот, богатство, слава и здраве.

Свети Харитон отговорил:

- Грешиш, управителю, като предполагаш, че си получил всичко това от лъжливите си богове, защото самите те са бедни и нямат нищо, освен своята гибел; защото бесовете нямат власт дори и над свинете без Божие допущение; а могат ли идолите да дадат някому нещо, след като самите те нямат нищо? Те не ще протегнат ръцете си, не ще тръгнат с нозете си, не ще проговорят с езика си, не ще прогледнат с очите си, не ще чуят с ушите си, тъй като в тях няма душа. Ако искаш да узнаеш истината, изпитай на дело и ще видиш тяхното нищожество: допри запалена свещ до устата на идола и го обгори - ще го заболи ли? Вземи секира и отсечи нозете му - ще закрещи ли? Донеси чук и счупи ребрата му - ще застене ли? Наистина, нищо няма да чуеш, защото той няма нито живот, нито дихание.

Като чул това, управителят се разгневил и закрещял от ярост като пиян, не позволявайки на светеца да продължи да говори. Той веднага заповядал да хванат светеца, да го съблекат и като го разпънат кръстообразно, да го бият безпощадно с бичове; а светецът доблестно търпял, като решил, че е по-добре да умре за Христа Господа, отколкото да живее в беззаконие, отричайки се от своя Създател.

Докато биели светеца, мъчителят го попитал:

- Харитоне, ще принесеш ли жертва на безсмъртните богове, или искаш да получиш още по-големи рани?

- Ако бих могъл - отвърнал мъченикът - хиляди пъти да умра за моя Спасител, то по-скоро бих се съгласил на това, отколкото да живея и да се кланям на бесовете.

И така изранили цялото тяло на светеца, че се виждали и вътрешностите му; защото плътта се отделила от костите, кръвта се леела като река и цялото тяло станало като една голяма рана. Като забелязали накрая, че той е едва жив, престанали да го бият, и като мислели, че скоро ще умре, го взели на раменете си и го отнесли в затвора. Той не само, че не можел да върви сам, но нямал сили и да произнесе дори една дума, а само едва дишал: толкова силно бил наранен. Като го оставили в тъмницата, мъчителите си заминали.

Виждайки търпението на Своя страдалец, Бог го подкрепил със Своята помощ, скоро изцерил раните му и направил жив и здрав този, когото нечестивите се надявали да видят мъртъв, така че той можел да каже заедно с Давид: “Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни”. Тогава той отново бил доведен на съд, при което, показвайки още по-голямо дръзновение, отколкото първия път, възбудил още по-голяма ярост в мъчителя. Управителят заповядал да обгорят тялото на светеца със свещи, така че цялото му тяло се изпекло като месо, приготвено за храна. А той, търпейки такива мъки заради Христос, своя Господ, се радвал и отново бил хвърлен в същата тъмница.

В това време император Аврелиан умрял, наказан от Божия гняв заради проливането на християнска кръв. Намирайки се на път между Византия и Ираклия, отначало той бил заплашен от небесата със силен гръм, който предсказал близката му смърт, а после, по време на същото пътуване, бил убит от своите домашни и по такъв жалък начин завършил земния си живот. След смъртта му гонението срещу християните се прекратило и Христовите затворници били освободени от заточения, окови и тъмници; понеже император Тацит, който приел царския скиптър след смъртта на Аврелиан, като се вразумил от смъртното наказание на царувалия преди него, изпратил заповед до всички подвластни страни да се освободят всички християни. Той се боял, че ако бъде жесток с християните, ще пострада като Аврелиан. И тогава настъпила велика радост за вярващите: затворниците били пуснати, изгнаниците се върнали от заточение, от пустините и пещерите излезли епископи, свещеници и миряни, които дотогава се криели поради страх от мъчителите, и като се поздравявали един друг, се радвали на спокойствието на Църквата. Тогава бил пуснат от затвора и преподобният Харитон изповедник. Но той не се радвал на това, че не му се наложило да пострада докрай, защото той по-скоро желаел да завърши мъченическия си венец със страдание, отколкото да остане между живите; по-приятно му било да умре за Христа, отколкото да бъде пуснат на свобода. Впрочем Божественият Промисъл продължил живота му за полза на мнозина, за да се яви пред Бога в небесните обители не сам, а с лика на доброволните мъченици като пастир с овцете си и като баща с децата си.

От този момент свети Харитон, украсеният с рани Христов воин, се отрекъл от света и от всичко, което е в света; като взел кръста си, той умрял за света, но бил жив за Бога. Понеже, носейки “на тялото си раните на Господа Иисуса”, той всецяло Му се предал и се разпнал с Него; и за да има винаги пред очите си Неговите Божествени страдания, той заминал за Иерусалим, където нашият Господ изпуснал на кръста Своя Дух. Когато вървял натам и бил близо до Иерусалим, той попаднал в ръцете на разбойници, които, като не намерили нищо ценно в него, го хванали и го отвели в пещерата си, за да го предадат на жестока смърт. Впрочем те не го убили, защото бързо тръгнали да търсят пътници, за да ги ограбят; а свети Харитон оставили да лежи вързан в пещерата. А той, както и по-рано, когато се намирал в окови и мъчения, благодарил на Бога, като бил готов да приеме всякаква смърт, каквато го постигне, по Божие допущение. В този момент той с дръзновение казал на беса:

- Зная, дяволе, че ти, боейки се да се срещнеш с мен, изпрати срещу мен разбойници и желаейки да поставиш препятствие пред моето намерение, постави мрежа на пътя ми. Но знай, проклети, че не ти над мен, а аз над теб ще тържествувам с помощта на моя Бог; защото дори и разбойниците да ме убият, аз се уповавам на Божията милост, че ще получа в наследство светия Божий покой, а ти ще наследиш геената. Аз ще възкръсна за вечен живот, а ти вече си умрял с вечна смърт и твоето мъчение няма да има край. А освен това моят Владика може и тук да ме освободи жив от ръцете на разбойниците и да ме избави от смъртта, както е избавил Исаак от заколение, момците от пещта, Даниил от лъвовете, света Текла от огъня и зверовете.

Когато светецът изрекъл тези думи, в пещерата пропълзяла змия и като намерила там съд с вино, започнала да пие от него. Като се опила, змията повърнала обратно виното заедно със своята отрова в съда и после изпълзяла навън. Разбойниците се върнали в пещерата и измъчвани от жажда, всички един след друг се напили от този съд, отровили се и умрели в страшни мъки. Така те приели достойно смъртно наказание за греховете си и завършили по ужасен начин живота си.

Като се избавил от смъртта, свети Харитон се освободил с Божията помощ от оковите и намерил в пещерата огромно количество злато, което разбойниците събирали в продължение на много години при своите нападения. Светият похарчил за полезни неща това богатство, придобито от разбойниците с недобри средства, като част от него раздал на бедните, църквите и манастирите, а с останалата част построил на това място обител, която нарекъл Фаре, и като превърнал разбойническата пещера в църква, събрал тук братство. Славата за него се разнесла по цялата страна и мнозина идвали при него заради добродетелния му живот; като приемали от него пострижение, те водели тих живот в тази обител, получавайки полза от своя учител и наставник. Защото той бил съвършен в добродетелите и в монашеските подвизи, обичайки като сладка храна поста и въздържанието, считайки труда за покой и опазвайки нищетата като богатство; при това той бил милостив и страннолюбив, милосърден, братолюбив, кротък, мълчалив и достъпен за всички. Имал в устата си и слово, подправено със солта на премъдростта, с което винаги наставлявал братята на пътя на спасението. Той установил в манастира му да се приема храна един път на ден, и то вечер, и не специално приготвени ястия или питиета, а само хляб и вода, и при това с мярка, за да не бъдат лениви братята за ставане от сън в полунощ и за молитва, обременявайки стомаха си с излишък от храна и питиета. Той установил също след молитва братята да се занимават с ръкоделие, предпазвайки ги от прекарване и един час в безделие, за да не би дяволът, като завари монаха бездеен, да го улови лесно в греховната мрежа, тъй като леността и безделието са начало на грехопаденията. Светецът заповядал също братята да си стоят в своите килии и да безмълвстват, без да обикалят от място на място, и да не се събират за празни беседи, защото много съблазни произлизат от празните разговори, както свидетелства Писанието: “лоши беседи развалят добрите нрави”. Преподобният ги учел също да пазят чистотата на съвестта си като зеницата на окото си, да обичат нищетата повече от златото и от среброто и да имат послушанието за помощник към спасението; а смирението, любовта, търпението, незлобието и всички други монашески добродетели да придобиват като скъпоценно съкровище и да се обогатяват с тях.

Като научил така братята и като привел обителта в подобаващ ред, преподобният наредил на всички да се съберат и като избрал от братята този, който бил най-известен със своята добродетелност, го поставил вместо себе си за техен пастир, а самият той решил да замине в най-дълбоката пустиня, обичайки безмълвието и отдалечавайки се от хората; защото той имал благодат да изцерява недъзи и да прогонва бесове, поради което отвсякъде към него се стичали хора, носейки със себе си своите недъгави. Идвали също и знатни велможи, за да получат от него благословение, така че той не можел да има пълно монашеско безмълвие. Обременен от това безпокойство, той решил да се оттегли в уединение, избягвайки светската слава. А братята усилено го молели да не ги оставя, и когато тези молби останали без успех, те плакали за него като сирачета за баща си. Впрочем угодната на Бога молитва на добрия отец не оставяла чедата му, защото по неговите молитви всички преуспявали в изпълнението на Господните заповеди и процъфтявали със святост като кринове, насадени в пустинята. И така, като се простил с братята, като ги благословил и ги връчил на Бога, преподобният тръгнал към далечни пустини и непроходими дебри.

Като изминал един ден път, преподобният намерил друга пещера, недалеч от Иерихонските предели, и като се поселил в нея, живеел за Бога, славословейки Го ден и нощ като ангел. За храна му служели тревите, които растели около онова място, а повече от всичко той се хранел с Божието слово, с непрестанни молитви и с топли, изтичащи от сърдечна любов към Бога, сълзи, казвайки със словата на псалома: “Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем”. Тъй като мнозина скърбяли за неговото заминаване и се оплаквали от лишаването от добрия отец, някои от братята, като се съгласили помежду си, тръгнали из пустинята да търсят своя пастир. Сам Бог пожелал опитният наставник и добрият управник да направлява мнозина и да води към Царството Небесно не само себе си, но и другите. От това време мястото на уединението му било узнато и при него започнали да прииждат монаси и миряни, желаейки да живеят с него, да видят ангелоподобното му лице и да се наситят от полезната му беседа. Скоро се събрало немалко стадо словесни овце и бил устроен друг манастир със същия чин и устав, както първия. Така славата Божия растяла и се разпространявала повече в пустинните и непроходими места, отколкото в многолюдните градове, в които живеят беззаконието и препирнята. Но отецът не живял дълго заедно със своите чеда; защото, като устроил целия манастирски ред, както подобава, той отново отишъл в най-дълбоката пустиня, отстояща на четиринадесет или повече стадия от Текуитската страна, и там, уподобявайки се на Илия и на Предтечата, далеч се отстранил и останал в пустинята, чакайки Бога, Който го спасява. Той обикалял от място на място, по дебри, стръмнини, хълмове, цепнатини и земни пропасти, като се предал целия на Бога. Кой би могъл да опише трудовете му в пустинята? Единствено Бог, Който знае съкровеното, знаел за неговите подвизи, виждал трудовете му и му приготвил за това небесно въздаяние.

След като преподобният вече дълго време се скитал из пустинята, Бог пожелал този светилник, сияещ с добродетели, отново да излезе на открито и с начина си на живот да свети на всички желаещи да вървят по тесния път, водещ към вечния живот. Отново го намерили някои от минаващите през пустинята подвижници и като паднали в нозете му, го умолявали да им нареди да останат при него и да подражават на благочестивите му подвизи. Когато и други узнали за това, тогава при преподобния започнали да се събират мнозина, които бягали от суетния свят. А той, като събрал вече трето стадо Христови овце и като ги научил на монашество, устроил трета обител, която после започнала да се нарича на сирийски език Сукийска, а на гръцки - Старата лавра. После той се изкачил на върха на намиращата се там планина и се поселил в неголяма пещера, до която човек би могъл да се изкачи само с помощта на много висока стълба. Там той застанал като на стълп, отделяйки се от земята и приближавайки се към небесните селения. Оттам като добър пастир, стоящ на стража, той се молел за своите манастири и мислел за спасението на събралите се братя; намирайки се като че на кърмата на кораб, той направлявал плаването на много голям брой хора, защото нуждаещи се от духовна храна от всички манастири прибягвали при него. Той живял на това място до дълбока старост, пребивавайки в пост и молитва и в такива подвизи, за които не е възможно и да се разкаже; защото, увеличавайки от ден на ден трудовете си, той и в плътта изглеждал като безплътен. Това място било безводно, но светият отец не желаел някой от братята да се труди за него, като му носи вода отдалеч, а самият той не можел да си носи - по причина на трудния достъп до високия хълм и поради немощта на своето състарено и отслабнало от трудове тяло. Затова той отправил усърдна молитва към Бога, да изведе вода от камъка, както за Израиля в пустинята; и това станало, защото Господ изпълнява желанието на боящите се от Него и чува молитвата им - и внезапно от сухия камък със силата Божия бликнал воден извор. Такава голяма сила имала пред Бога молитвата на добродетелния отец.

Като пребивавал в съвършено благочестие и като достигнал като узрял грозд до пределна възраст, преподобният се приближил до блажената си кончина. Узнавайки за нея от Бога, той извикал от трите си манастира игумените и братята, които по неговите молитви и застъпничество пред Бога се умножили в тази пустиня като небесни звезди, и ги уведомил за близката си кончина.

- Аз - казал той - си тръгвам от вас, както ми заповяда Господ; понеже настъпи времето, което с нетърпение отдавна очаквах, да се откъсна от съюза с плътта и да се явя пред лицето на моя Бог. А вие, чеда, се грижете за своето спасение така, че всеки от вас, като избегне вражеските мрежи, да се сподоби след кончината си да се въдвори при Господа и да получи милост от Него.

Като чули това, всички заплакали и казали:

- Оставяш ни нас, твоите чеда, отче и учителю наш! Оставяш ни, пастирю и наставниче! Угасваш, светилниче наш и водачо по пътя ни!

А той ги утешавал, казвайки:

- Нашият Господ Иисус Христос е обещал да бъде с нас през всички дни до свършека на света и Той няма да ви остави; а ако аз бъда удостоен от Него, ще започна да моля Него, Благия, да не ви отделя едни от други като овце от кози на Страшния Свой съд, но да постави всички вас от дясната Си страна и да ви събере в една ограда в Царството Си.

Братята го попитали:

- Отче, какво разпореждане ще направиш за тялото си? Къде да те погребем?

Той рекъл:

- Където искате, там отдайте праха на праха, “Господня е земята и онова, що я изпълня”.

А те казали:

- Не, отче, ти устрои три манастира и събра три стада; всяко от тях би искало да има при себе си твоите мощи, затова, за да няма разпри между нас, завещай ни сега, къде да положим мощите ти.

Изпълнявайки желанието им, той намерил за добре да го погребат в първия му манастир, където той бил пленен от разбойниците и с Божията благодат бил избавен от тях по чудесен начин. Монасите от трите обители го взели и го завели в тази обител. Тук той, като дал на братята много наставления за съвършеното монашеско житие и като им преподал мир, легнал, предал в ръцете на Господа святата си душа, без да страда от никаква телесна болест.

Така починал преподобният наш отец Харитон - Христовият мъченик, изповедник и добър подвижник. Заридали за него всички пустинни отци и цялата пустиня се изпълнила с плач по този велик отец и учител, озарил света като слънце. Като плакали за него достатъчно време, монасите погребали с чест светите му мощи, славейки Отца и Сина, и Светия Дух във вековете. Амин.

 

 

Насладил се на въздържание, богомъдри, и обуздал желанията на плътта, си израствал във вярата; и като дърво на живота си процъфтял сред рая, всеблажени, свещени Харитоне.