Божието лозе и злите лозари

Притчата, която чухте днес при четенето на литургийното св. евангелие, се отличава от всички други Христови притчи. Тя не прилича на обикновена случка от ежедневния живот – разказаното в нея изглежда невероятно и измислено, тъй като е трудно да си представим, че може да има толкова зли и неблагодарни хора, които да извършат такива тежки и кървави престъпления. Но ако анализираме по-внимателно съдържанието ѝ, ще се убедим, че нито героите са измислени, нито драматизмът ѝ е преувеличен, нито поуките от нея – ненужни за нашето съвремие.

И тъй, един човек стопанин насадил лозе – повествува св. евангелист Матей, – оградил го с плет, изкопал в него млин, изградил кула и като го предал на лозарите, си отишъл. Когато дошло време за гроздобер, той изпратил слугите си при лозарите, за да получат част от плодовете, които му се полагали като собственик. Но лозарите хванали слугите, пребили ги, а някои от тях и убили. Стопанинът отново изпратил слуги, този път повече от първия, но лозарите и с тях сторили същото. Тогава той пратил при тях и сина си, като очаквал, че те ще се засрамят от него. А лозарите, като го видели, си рекли: този е наследникът – хайде да го убием и да присвоим наследството му. Уловили го, извели го извън лозето и го убили. “Като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?” – запитал в заключение Христос. Отговорили Му: “Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (Мат. 21:33-42).

При тълкуването на тази притча можем да открием три смислови пласта. Първият, най-близкият, представлява кратко изложение на драматичната история на еврейския народ. На този народ именно Бог повери Своето царство, но юдеите и особено техните водачи се оказаха недостойни за тази ви-сока чест и се отнесоха осъдително нехайно към Божията повеля. За да им напомня задълженията, Бог непрекъснато им пращаше Своите пратеници – свети-те пророци, но как постъпваха юдеите с тях? Никой не бе приет или посрещнат радушно. Напротив – те бяха ругани, оскърбявани, гонени, пребивани и изби-вани. Мойсей веднъж едва не бе убит с камъни, както сторили по-късно с пророк Йеремия; Исайя бил прерязан с трион; Йезекиил и Захария също били уби-ти. А съдбата на последния Божий пророк св. Йоан Предтеча е известна на всички: той бил обезглавен по заповед на цар Ирод и главата му поднесена на блюдо на Саломия, дъщерята на Иродиада. Затова именно Спасителят се обръща към Йерусалим с горчивите думи: “Йерусалиме, Йерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе!” (Мат. 23:37). А по-късно първомъченик св. архидякон Стефан се провиква към убийците си: “Кого от пророците не гониха бащите ви?” (Деян. 7:52).

Побързал ли Бог да въздаде на непокорните и злите? Не, колкото и учудващо да е това от човешка гледна точка. На мястото на убитите Той изпратил други, повече от първите. За да се потвърди отново истината, че колкото повече се умножава беззаконието, толкова повече средства за спасение изпраща Бог, толкова по-силно зове Той към покаяние. Докога? Докато се препълни и прелее чашата на Божието дълготърпение.

Най-сетне Бог изпраща Своя Единороден възлюбен Син. С това Иисус открито посочил Себе Си. Той има по-голямо право да изисква послушание от народа, отколкото всички други. Но и Неговото бреме е несравнимо по-тежко от това на предишните пророци. И какво направиха с Него? Иисус вижда предварително всичко пределно ясно. Той го прочита в погледите на някои от слушателите Си – те ще Го убият! Ще Го убият, за да се освободят завинаги от досадните за тях изисквания и предупреждения на Бога. Така Иисус предсказва и собствената Си съдба, и съдбата на Своя народ. Израил ще бъде отхвърлен и разпилян по целия свят и друг народ, който по-вярно ще се отнася към Божиите дарове, ще заеме неговото място. Този друг народ са християните. Новото Божие лозе е светата Христова Църква. Следователно новите лозари – това сме всички ние, членовете на Новозаветната Църква. И както от евреите се изисквало да принасят навреме плодовете, така и от нас се изисква същото. Още повече че нам са дадени многобройни благодатни средства и сили за принасяне на плодовете на светата вяра и благочестието.

Втория смислов пласт или втория план на притчата ние можем да видим в нашите обществени задължения. Освен Божието лозе на вярата Бог ни е дал и друго лозе за обработване – това е социалното поприще. Всеки от нас заема определено място в обществения живот и всеки има своите задължения. От държавниците се иска мъдро и далновидно да водят държавния кораб; от лекарите – да се грижат добросъвестно за здравето на хората; от учителите – да учат и възпитават подрастващите; от нас, свещениците – вярно да преподаваме – и с думи, и с дело – словото на Божията истина. И всеки, каквото и да е неговото звание и място в обществото, е длъжен да бъде добър и старателен работник и да принася дължимия плод.

И накрая, тази притча можем да изтълкуваме, като я отнесем към собствените си дарби и качества – те са нашето лично “лозе”, което Бог ни е дал да обработваме и пазим и от което ние трябва да принасяме добри плодове. Ние трябва да се трудим непрекъснато, да развиваме заложбите и талантите си за наша собствена полза, но непременно и в полза на обществото, в което живеем; за наша изгода, но непременно и за слава Божия. За всяка немара и леност, за всяка небрежност и безгрижие ще ни бъде потърсена сметка.

В тази притча Иисус Христос предсказва не само собствената Си съдба и участта на еврейския народ, но и съдбата на всеки народ, общество и личност, които немарят за дадените им от Бога блага (но и задължения); не ги стопанисват, не ги развиват и увеличават, а ги съсипват и погубват. Всяка леност, всяка алчност, всеки опит за нечестно присвояване и хищно ползване се наказват. Не са ли красноречив пример за това комунистическите управници, които изгониха Божиите служители от “лозето” и искаха сами да се разпореждат с него – с невиждан ламтеж и пълно безгрижие за бъдещето? Отровиха земята, водата и въздуха, опустошиха и съсипаха всичко и печалните, трагичните последици от всички тези безумия се изсипаха като огън върху главите ни.

Нека внимателно и сериозно да вникнем в мислите и идеите на тази забележителна пророческа притча. Нека самокритично огледаме живота и лозето, което Бог ни е поверил да стопанисваме, да се храним и живеем от него, но и да Му принасяме – на Него, единствения Стопанин – навременни и добри плодове. И ако при този оглед, при тази равносметка установим, че не сме добри “лозари”, час по-скоро да поправим поведението си. Защото само ако бъдем старателни работници на Божието лозе, само ако принасяме очакваното от нас, ще постигнем така жадуваното от всички добруване.

Ще постигнем и нещо несравнимо по-голямо – собственото си душевно спасение.