Братя и сестри, 

На днешната Неделя четвърта след Петдесетница даруваната ни от Бога света Православна Църква е наредила да се чете на Литургията евангелския откъс за слугата на стотника (Мат. 8:5-13). Защо точно този евангелски епизод поставя Църквата пред нашия духовен взор?

Стотникът само помолил - и тутакси слугата оздравял, макар да боледувал тежко, лежал в изнемога, не можел даже да стане. А ние често се молим за болните много дълго и нищо не се получава. Господ ни дава за образец, за пример стотника; ако му подражаваме, тогава и нашата молитва ще бъде също така действена. Затова е нужно много внимателно да се задълбочим, да се вслушаме, да се вгледаме в това Евангелие, за да можем да направим своята молитва също така плодотворна. С какво е забележителен този стотник? Най-напред, той просил не за себе си, не за сина, дъщерята или внучката, не даже за воина, който бил под негово подчинение, а за своя ординарец. Това говори за неговата голяма любов, защото рядко някой началник обича така своя подчинен, че да се грижи за него. Ето първата добродетел: той имал много милостиво сърце, способно на любов към човека, който е далеч под него по положение в обществото.

Нека погледнем разказа на св. Евангелист Матей: „А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее" (Мат. 8:5-8). Стотникът вярва в Господа и очаква неговата помощ. Докато човешкото съдействие при страдания на близки се изразява с видими средства - лекарства, съвети, упътвания, тези, които търсят Христа, идват с вяра. Ние вярваме в хората, в тяхното знание и опит, но знаем, че те са като нас - ограничени и несъвършени. Вярата в Господа е друго. Тя е решаваща. Тя гарантира възможността за помощ и излекуване. Вярата увенчава молбата с успех. Ето, такава вяра изявил капернаумският стотник, че даже и Иисус Христос се почудил на изповедта му. Той казва: „Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапезата с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно; а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби" (Мат. 6:10-11).

Пред Иисуса Христа заставали знатни, учени, почитани от обществото личности, водачите на еврейския народ, богатият момък. Но Той не ги преценявал по това, какво знание имат. Неговата помощ и обещание за небесното царство не се дарявало заради знатността им или богатство, а според вярата им.

Стотникът бил усърден войник. Той поддържал реда в Капернаум, почитан и обичан от юдеите (Лука. 7:4-5). Иисус Христос знаел това. Той се учудил не на неговата порядъчност и похвалил не стотника и способния човек, а вярата му. Всички негови предимства са нищо. В него имало едно качество, което го издигнало и над богоизбраните: той повярвал и предал своя слуга всецяло в ръцете на Господа Иисуса. Ето, това е учудващото и то му осигурило успех. Дали си юдеин или езичник, праведник или грешник, всичко това е второстепенно. Вярата е единицата пред нулите в милиона.

Ще разберем това, като проумеем, какво значи да се вярва. В св. Евангелие се казва, че стотникът отишъл при Иисуса Христа и Го молел да излекува болния му слуга. Той вярвал, че Господ ще стори това. Знаем от детинство, какво значи да се доверим на своите родители. Започваме живота си с думите „Аз не мога! Още не мога да вървя, не мога да чета, не зная, но ти, майко и татко, ти можеш!" Идва време обаче, когато се освобождаваме от детските слабости и търсим чест и радост от своя живот сами. Вече можем всичко. Аз мога да направлявам своите стъпки и се ориентирам; мога да нагласявам действията си според изискванията на живота. А същността на зрелостта е да знаем кога и какво можем. По-нататъшното ни развитие и самият живот ни учи обаче, че не всичко можем. И пред възрастните се изправя това детско „Аз не мога", особено при извънредни обстоятелства, болести и разочарования. Не можем да разрешим житейски проблеми и да отхвърлим жестоки удари. Тогава в почуда извикваме: „Аз не мога да направя и крачка сам! Не мога да си помогна!" Блажен е оня, който на границата на своето безсилие и колебание намира да каже: „Покажи ми (Господи) пътя, по който трябва да вървя!" (Пс. 142:8) „Аз мога!" - Това е вик на гордостта и чувството ни за самотност. „Аз не мога, само Ти, Господи, можеш!" - Това е моментът на срещата с Бога и с другите хора. Беден и самотен е онзи, който казва само „Аз мога!" - Който не очаква от другите нищо, не иска и да послужи на другите. Общуването с Всевишния ликвидира нашата самонадеяност и гордост и ни издига на висота, за да почувстваме Божията милувка. Ето, за това служи вярата!

Вторият извод от днешното св. Евангелие е: стотникът се обръща: „Кажи само дума!" - Той не може да си представи, че Иисус Христос ще влезе в неговия дом, но знае силата на словото Му. - С думи се печелят сърца, с една дума се променят отношенията в семейството и обществото, с думи се ръководят войниците и се управляват държавите. Човешкото слово има сила... Но Ти, Ти Господи, имаш божествена сила и Твоето слово не е като човешкото, като че ли изповядва стотникът. То е всесилно. Не искам да се докоснеш с ръка до боледуващия мой слуга. Кажи само дума! И както само една дума е достатъчна да уталожи вълните на морето и успокои боледуващата душа, така и болестта ще изчезне, защото Ти си Господар и Творец на живота!...

Ние виждаме в стотника най-главните християнски добродетели: вяра, при това много силна; милосърдие и любов към човека, който не само му е чужд, но и подчинен; и огромно смирение. Затова неговият слуга тозчас оздравял. „ Голяма сила има молитвата на праведника”.

Иисус Христос му обещал, че ще иде у дома му и ще излекува момчето. Тук стотникът изразил завидно смирение: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми!... - Имам само една надежда, че Ти, като Творец и Промислител за всички твари, ще проявиш милост към мене и боледуващия. Аз усещам Твоята любов към всички, затова се надявам. Дойдох пред Тебе единствено с надежда в Твоето велико милосърдие!...Тези са думите на вярата. Сега можем да разберем, защо тук всичко почива на вярата. Защо вярата дава място на Божията милост.

Братя и сестри, 

Познаваме ли тази вяра? Имаме ли я? Думите от Евангелието след разговора със стотника, че ще дойдат мнозина като него от изток и запад и ще насядат на трапезата в небесното царство, ни насочва на мисълта да се запитаме, какво ще стане с нас. За израилския народ вярата била недостатъчна, макар че станали толкова чудеса. Грешниците, митарите, блудниците, езичниците, чуждите повярвали. Къде стоим ние? И ние сме Божи народ. Дали не ще ни изпревари някой с вярата си, който довчера е отричал Божията сила? Нека да помолим Господа да ни дари вярата и смирението на стотника и да бъдем сигурни, че ще изживеем радостта от думите на Спасителя: „Иди си, и както си повярвал, нека ти бъде" (Мат. 8:13). Всемогъщият Бог, верен на Своите обещания, не ще ни разочарова, но ще ни даде да вкусим от Неговата голяма обич и ще ни утеши. Тогава и ние ще бъдем между онези, които ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапезата с Авраама, Исаака и Якова в царството небесно. Амин!