В Стария и Новия Завет има множество притчи. Първият прочит на притчите създава впечатление, че всичко е ясно, но колкото повече се запознаваме с разказа, откриваме нови разнообразни значения, отдалечаваме се от очевидното и следваме линията, която ни пренася в Божията безкрайност. Притчата е само начало, център на привличане, с което е свързано нещо друго. Тя е отправна точка. Ако се оттласнеш от тази точка и растеш духовно, откриваш нови пътища. Някои притчи имат такава сила, че могат да поразят човек. За пример ще приведем историята на пророк Натан. Цар Давид е увлечен от жената на един от военачалниците си, и за да го отстрани от пътя си, го изпраща на полесражението, където той пада убит. Давид взима неговата жена и тя му става наложница. Пророк Натан отива при царя с намерението да го изобличи. Той не хвърля обвинения директно в лицето му, защото в този случай цар Давид би се защитавал. Вместо това Натан разказва един случай за двама съседи, единият богаташ, притежател на много добитък, а другият – бедняк, който има само една овчица.

Веднъж при богаташа идват гости. Той иска да им даде угощение, но му става жал за собствения добитък. Затова изпраща слугата да вземе овчицата на съседа си и така го лишава от единственото нещо, което притежава, но не само в материално отношение. В Библията се казва, че тази овца била за него като дъщеря. Цар Давид пламва от възмущение и казва: „Кажи кой е този човек и той ще бъде наказан”. Когато така рязко и недвусмислено реагира на ситуацията, която в случая е негова ситуация, но изразена по друг начин, тогава пророка му казва: „Ти си този човек, именно ти направи това!” Цар Давид е поразен, той не може да се оправдае, тъй като е осъдил богаташа. В резултат на това се появява 50 псалом. Има притчи, които говорят за едно, но в действителност се отнасят за друго и ние възприемаме най-напред очевидното, а когато поразмислим, схващаме подтекста. Такава е притчата за Страшния съд – овците и козите в Евангелие от Матея /Мат. 25:31-46/. Ние мислим за нея като за притча, отнасяща се за Съда. 

В действителност Съдът е само обозначен, а притчата поставя въпрос. В нея се казва, че едни хора ще се окажат прави, а други – не. Същността на проблема е много по-важна: нахранил ли си гладния, облякъл ли си голия, приел ли си бездомен, посетил ли си болен и затворения в тъмница? В притчата няма въпрос в какво вярваме, а всичко се изчерпва с въпроса: бил ли си човечен? Поуката е: за този, който не е милостив, няма място в Царството Божие. Сам Господ Иисус Христос става човек, за да ни покаже как да живеем и какви да бъдем. Някои притчи ни карат да видим другото измерение на нещата, какъвто е случаят с притчата за Сеяча /Мк. 4:3-20/ На пръв поглед картината е много ясна. Сеяч излиза да сее и едно семе пада на камък, други - на тръни и на пътя, а едно попада на добра почва. Неусетно разбираме, че въпроса се състои в това: каква почва сме ние? Дори не можем да кажем каква почва сме, добра или лоша. Единственото, което би било вярно е: „Днес съм каменен, днес съм възприемчив, днес всичко в мене е в тръни и не може да влезе нищо вътре”. Когато Христос произнася тази притча, апостолите нищо не разбират и питат какво означава тя. Това се случва с нас през цялото време в много случаи, когато живота се състои от притчи, от ситуации, които са зов за нас, а ние дори не забелязваме това или пък сме достигнали до някакво ниво, в което вече сме склонни да приемем призива и да открием ново съдържание, нова глъбина. Много евангелски притчи заимстват темите си от природата. Това не е случайно, защото между Бог и сътворения свят има дълбока връзка. Материалното, видимото има глъбина. Бог създава всичко с акта на любовта и всеки предмет има връзка с Него. Евангелските чудеса свидетелстват как материалния свят може да чува гласа на Бог и да откликва. Господ заповядва на треската да остави тъщата на Петър /Мат.8:14-15/, в други случаи нарежда на вятъра и морето.

Творческото слово, което прозвучало някога и извикало всичко към битие, продължава да звучи и днес. Когато Господ говори с конкретни образи, Той иска да докаже точно това. То става още по-ясно, когато вземем за пример Въплъщението. Бог приема човешката природа и това означава, че Той е съединил със Своето Божество материалността на този свят, защото всички ние се състоим от същите атоми и частици на сътворения свят. И така всяка притча стига до нас в степен, в която сме способни да възприемем. „Който има уши да слуша, нека слуша” /Мат. 11:15/, отвръща Господ, когато апостолите Го питат защо говори с притчи. Иисус Христос дава образа и всеки възприема толкова, колкото е способен. Ако го възприемем с цялата чувствителност на сърцето, с целия си жизнен опит, бихме могли да го приложим и в живота.