ПРОПОВЕД В ДЕНЯ НА СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛНИ КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА
Свети Константин утвърдил християнската вяра като господстваща в обширната му империя. Три столетия продължили жестоките гонения без да попречат на разпространението на словото Божие. В началото на ІV двамата императори Диоклетиан и Максимиан, за да изкоренят християнството, което смятали опасно за своята държава, издали указ, с който се заповядвало да се разрушават навсякъде християнските храмове, християните да бъдат лишавани от граждански права, да бъдат предавани на мъчения, робство, заточения и смърт. Това гонение било от най-продължителните - цели десет години във всички области на Римската империя продължавали жестокостите над християните. Единствено в Галия (Франция), управляващият я цезар Констанций Хлор, се стараел да смекчи императорските заповеди, а по-късно, когато сам станал император, прекратил гоненията в своите области.
Той бил миролюбив и великодушен човек и уважавал християните за техните добродетели. Св. Константин, избраният съсъд на Божията слава, бил най-големият син на Констанций Хлор, роден от първата му жена Елена, която нямала знатен произход, но била умна и красива. Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.
По време на най-ужасното гонение срещу Христовата Църква Константин съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа му се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред развратена среда. Вътрешната отчужденост на Константин от придворната среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци. Величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерий, който замислял да го погуби.
Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал. След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила в 306 г. за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под влияние на впечатленията си от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. По отношение на християните, по примера на баща си, св. Константин се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. След Галерий, починал в 311 г. от тежка болест, Максимин - управителят на Сирия - завършил живота си с позорна смърт – самоубийство.
В Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си.
Римляните решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин. Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим не вразумил жестокия тиранин. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии и изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Константин се приближил към вечния град и изведнъж по пладне ясно видял на небето сияещ кръст от звезди с надпис: „In hos vinces!“ - „С този ще победиш!“.
Всички били обзети от страх, сметнали знака за лоша поличба, защото римляните употребявали кръста като най-безчестното оръдие за смъртно наказание. Същата нощ на Константин се явил сам Христос и му заповядал да направи знаме, което да прилича на кръст, да изобрази кръстове на оръжията, шлемовете и щитовете на войниците. Константин изпълнил заповяданото. Под спасителния знак на кръста той победил Максенций, който искал да се спаси чрез бягство, но паднал в река Тибър и се удавил. Римляните провъзгласили Константин за император. На триумфалните врата, които били построени в чест на неговата победа, той заповядал да напишат, че победата е удържал с Божията помощ. По-късно на един от площадите издигнали статуя на Константин с дълго копие в ръка, което накрая завършва с кръст и отдолу има надпис: „Чрез този спасителен знак аз спасих града от игото на тиранин”. Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ в 313 г. обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост. На езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитание, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. Св. Константин спечелил войната и с Ликиний.
Скоро след победата над Ликиний Константин пожелал да си построи нова столица. Харесало му местоположението на Византион - неголям град близо до Босфора и Черно море. Той решил да основе столицата си тук и след няколко години на мястото на малкия Византион се издигнал голям великолепен град, който бил наречен „Нови Рим“, „Цариград“ или „Константинопол“. Този град станал първата християнска столица. Във всички други градове имало идолски храмове, но не и в Константинопол, а многобройните великолепни християнски църкви свидетелствали за господстващата вяра. През царуването на Константин се появила ерес - арианството. Тя дълго време смущавала Църквата. В същото време възникнали и други въпроси, свързани с църковното устройство. За да бъдат разрешени спорните въпроси, Константин свикал Вселенски събор на епископите от Запад и Изток. И през 325 г. в град Никея се събрал Първият вселенски събор, на който присъствали 318 епископи.
Съборът започнал с встъпителна реч на Константин, който призовал към мир и съгласие, и продължил около два месеца, осъдил ереста на Арий, решил спорните въпроси и съставил „Символа на вярата“, който по-късно бил допълнен на Втория вселенски събор (381г.), и чрез който и днес всички християни изповядват вярата си. Константин започнал да строи храмове в Йерусалим. Дотогава градът бил под властта на езичниците в запустение и презрение. Той дори бил изгубил името си и се наричал по заповед на император Адриан „Елиа Капитолина“. На хълма, където била гробницата на Христос той издигнал Форум и Капитолия, място за поклонение на триадата Юпитер, Юнона и Венера. За щастие, при издигането на Капитолийския храм Адриан не изравнил със земята хълма с гробниците, а само засипал ямите и насипал огромно количество пръст.
Именно този земен насип спасил гробниците от разрушение. Почитайки дълбоко Кръста Господен, Константин копнеел да го намери. За тази цел през 325 г. той изпратил своята майка царица Елена, която много по-рано била приела християнската вяра в Йерусалим. Дал й големи пълномощия и материални средства. Там заедно с йерусалимския патриарх Макарий тя започнала разкопки. Под Капитолия била открита недокосната от времето гробницата на Христос, а малко по-далеч - в ямата кръстовете на двамата разбойника и животворния Кръст Господен.
Константин заповядал на това място да се издигне базилика „Гроб Господен“ , започната през 326 г. и завършена през 335 г. Храмът бил разрушен от персите през 614 г., отново издигнат и разрушен до основи през 1009 г. След време възстановеният от Константин Мономах храм бил доукрасен от кръстоносците и отново изгорял при силен пожар през 1808 г. По-късно зданието е възстановено от гръцката православна църква. Днес храмът „Гроб Господен“, наричан от всички поклонници Божи гроб, е във владението на шест религиозни общности - католическа, православна, арменска, коптска, сирийска и абисинска.
Той бил миролюбив и великодушен човек и уважавал християните за техните добродетели. Св. Константин, избраният съсъд на Божията слава, бил най-големият син на Констанций Хлор, роден от първата му жена Елена, която нямала знатен произход, но била умна и красива. Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан.
По време на най-ужасното гонение срещу Христовата Църква Константин съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа му се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред развратена среда. Вътрешната отчужденост на Константин от придворната среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци. Величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерий, който замислял да го погуби.
Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал. След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила в 306 г. за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под влияние на впечатленията си от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. По отношение на християните, по примера на баща си, св. Константин се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. След Галерий, починал в 311 г. от тежка болест, Максимин - управителят на Сирия - завършил живота си с позорна смърт – самоубийство.
В Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си.
Римляните решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин. Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим не вразумил жестокия тиранин. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии и изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Константин се приближил към вечния град и изведнъж по пладне ясно видял на небето сияещ кръст от звезди с надпис: „In hos vinces!“ - „С този ще победиш!“.
Всички били обзети от страх, сметнали знака за лоша поличба, защото римляните употребявали кръста като най-безчестното оръдие за смъртно наказание. Същата нощ на Константин се явил сам Христос и му заповядал да направи знаме, което да прилича на кръст, да изобрази кръстове на оръжията, шлемовете и щитовете на войниците. Константин изпълнил заповяданото. Под спасителния знак на кръста той победил Максенций, който искал да се спаси чрез бягство, но паднал в река Тибър и се удавил. Римляните провъзгласили Константин за император. На триумфалните врата, които били построени в чест на неговата победа, той заповядал да напишат, че победата е удържал с Божията помощ. По-късно на един от площадите издигнали статуя на Константин с дълго копие в ръка, което накрая завършва с кръст и отдолу има надпис: „Чрез този спасителен знак аз спасих града от игото на тиранин”. Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ в 313 г. обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост. На езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитание, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. Св. Константин спечелил войната и с Ликиний.
Скоро след победата над Ликиний Константин пожелал да си построи нова столица. Харесало му местоположението на Византион - неголям град близо до Босфора и Черно море. Той решил да основе столицата си тук и след няколко години на мястото на малкия Византион се издигнал голям великолепен град, който бил наречен „Нови Рим“, „Цариград“ или „Константинопол“. Този град станал първата християнска столица. Във всички други градове имало идолски храмове, но не и в Константинопол, а многобройните великолепни християнски църкви свидетелствали за господстващата вяра. През царуването на Константин се появила ерес - арианството. Тя дълго време смущавала Църквата. В същото време възникнали и други въпроси, свързани с църковното устройство. За да бъдат разрешени спорните въпроси, Константин свикал Вселенски събор на епископите от Запад и Изток. И през 325 г. в град Никея се събрал Първият вселенски събор, на който присъствали 318 епископи.
Съборът започнал с встъпителна реч на Константин, който призовал към мир и съгласие, и продължил около два месеца, осъдил ереста на Арий, решил спорните въпроси и съставил „Символа на вярата“, който по-късно бил допълнен на Втория вселенски събор (381г.), и чрез който и днес всички християни изповядват вярата си. Константин започнал да строи храмове в Йерусалим. Дотогава градът бил под властта на езичниците в запустение и презрение. Той дори бил изгубил името си и се наричал по заповед на император Адриан „Елиа Капитолина“. На хълма, където била гробницата на Христос той издигнал Форум и Капитолия, място за поклонение на триадата Юпитер, Юнона и Венера. За щастие, при издигането на Капитолийския храм Адриан не изравнил със земята хълма с гробниците, а само засипал ямите и насипал огромно количество пръст.
Именно този земен насип спасил гробниците от разрушение. Почитайки дълбоко Кръста Господен, Константин копнеел да го намери. За тази цел през 325 г. той изпратил своята майка царица Елена, която много по-рано била приела християнската вяра в Йерусалим. Дал й големи пълномощия и материални средства. Там заедно с йерусалимския патриарх Макарий тя започнала разкопки. Под Капитолия била открита недокосната от времето гробницата на Христос, а малко по-далеч - в ямата кръстовете на двамата разбойника и животворния Кръст Господен.
Константин заповядал на това място да се издигне базилика „Гроб Господен“ , започната през 326 г. и завършена през 335 г. Храмът бил разрушен от персите през 614 г., отново издигнат и разрушен до основи през 1009 г. След време възстановеният от Константин Мономах храм бил доукрасен от кръстоносците и отново изгорял при силен пожар през 1808 г. По-късно зданието е възстановено от гръцката православна църква. Днес храмът „Гроб Господен“, наричан от всички поклонници Божи гроб, е във владението на шест религиозни общности - католическа, православна, арменска, коптска, сирийска и абисинска.
