ГРЕХЪТ И ПРОШКАТА

“Рабе лукави, аз ти простих
целия оня дълг, защото ми се примоли, не трябваше ли и
ти да се смилиш над другаря си…? И като се разгневи господарят
му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.”( Мат. 18:32-34)


Христос често говори с притчи, защото са достъпни за всеки. Той странства по села и градове и разказва прости житейски истории, които се случват с всеки човек. Но не всеки може да разгадае тайната вложена в тях. Притчата е кратък разказ, чийто сюжет е предаден иносказателно с нравоучителна цел. Днешната притча е посветена на греха и прошката. В нея се разказва за това как се натъжават някои, когато виждат неправдата извършена от един човек немилостив към своя длъжник. Той е ожесточен, защото се е отдалечил от Бога. Но добрите хора се смиляват над обидения и отиват да разкажат на Господаря. И Той наказва немилостивия, като го предава на мъчителите. Нашите дългове към Господ са прегрешенията ни към Него и към ближните. Ние сме длъжници на другите, като нараняваме самолюбието или гордостта им, разрушаваме надеждите или убиваме радостта им. От притчата става ясно, че ако не прощаваме дребните прегрешения на ближните към нас, Бог не може да ни прости големия дълг, който ние имаме към Него.

Когато постъпваме лошо, не слушаме Божия призив и не следваме словото Му, ние помрачаваме Неговия образ начертан в нас. Това е непоправимо и само Бог може да го обнови и да му върне отнетата от нас красота. Нищо не се извършва толкова лесно и нищо не се разбира толкова трудно, както греха. В това се заключава причината така лесно да съгрешаваме и трудно да се каем. Грехът е тежък недъг. Оскърбява се величието Божие. Грехът е безмерно зло, крайна неблагодарност към Бога извършвана пред Неговите очи. Бог е достоен за безгранична любов, а нашата вражда към Него се явява безпределна. Когато Се моли в Гетсиманската градина, Господ казва:”Душата Ми е прескръбна до смърт” /Мат. 26:38/. Тези думи, както обясняват учителите на Църквата, не изразяват страх от страданията, смъртта, оскърбленията, бичуването, кръста, кръстните мъки и позора. Тогава Той взел на раменете Си всемирния грях, за да го прикове на кръста.

Това била такава огромна тежест, че въплътения Син Божий се покрил с кървава пот и скърбял до смърт. Безкрайно зло е лишаването от Божията благодат. Душата е същността на човека, а благодатта Божия – същност на душата. Каквото е слънчевата светлина за очите ни, това е за душата благодатта Божия: с нея душата се просвещава, освещава, обожествява. Душата облечена в Боготъканата одежда на Божествената благодат, когато се очисти във водата на кръщението или в сълзите на покаянието е най-прекрасното нещо, което Бог вижда на земята, най-угодното, което може да обича. С нищо не може да се сравни вредата нанесена на душата от греха, който я лишава от Божествената благодат. Притчата ни учи, че нашите прегрешения към Бога и към ближните са несравними. Дългът ни към Господа е стократно по-голям от този към нашите ближни. Защото ако съгрешаваме към ближния, то нанасяме нови рани на Иисус Христос. И така грехът е безкрайно зло, защото оскърбява Бога, лишава човека от безценната Божествена благодат и води към вечна мъка. Има ли зло по-тежко от това?

За всички грехове, които извършваме, Бог е установил две съдилища: едното на земята, в светата изповед, другото – на небето, при второто пришествие. Тук съдията е човек, пълен със снизходителност; там е Съдия Бог изпълнен с гняв. Тук грешникът получава опрощение, там - наказание. Неизбежно е, трябва да се подложим на едно от двете съдилища. Ако съгрешаваме, да се надяваме като Давид на голямата милост Божия и ще получим опрощение. На Давид било простено прелюбодеяние и убийство, на Манасия – идолопоклонство, на митаря – тежките данъци, на блудницата – нечистите дела, на разбойника били простени толкова злодеяния. Единственото, което трябва да направим е да се отдадем в ръцете Божии с истинско покаяние.

Истинското съвършено покаяние, което дава опрощение на греховете и води до благодатта и любовта Божия се състои не само в това да изповядаме греховете си, защото това е устна, не сърдечна изповед, изповед по навик, не от съкрушение. Такова покаяние е само външно, подобно на разкаянието на Иуда, суетно и безплодно. Покаянието се състои в това да се постъпва като Петър. Щом като осъзнал греха си, той начаса излязъл от дома на архиререя, където се отрекъл от Христа, Божествения Учител. Да побързаме да променим отношенията си с нашите ближни, за да не се уподобим на лукавия раб, който е хвърлен на мъчителите. Да се отнасяме с благоговение и любов един към друг. Ако човек обича своя Създател, той обича и създаденото от Него - Неговото творение - природата, живите твари и най-вече ближния си, който е Божий образ и подобие. Защото не можем да кажем, че обичаме Бога, а мразим брата си. Тогава, когато се обърнем към нашия Господ и Той ще постъпи така с нас.