ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА СВЯТОСТ

Българската история е изпълнена с подвизите на много свети мъже и жени. Върховните моменти на българския възход са белязани с подвига и съвършенството им. Тяхното дело и заслуги обхващат цялостния живот на нашия народ. Общото за всички български светци е, че те се отличават с благочестив живот, изповядват в пълнота Христовата вяра и са предани на светото православие. Това са хора на вярата и духа и всеки по свой начин е заздравил спойката между църква, народ и държава. Църквата ни учи, че когато Бог дарява един народ със свети хора от неговия род, това той прави като награда за силната вяра и благочестието на този народ - за да може да възлага надеждите си за бъдещето на тези, които са просияли сред него.


Почитта към българските национални светци се развива през вековете. Чрез нея българите запазват националната си идентичност, отстояват своята вяра и корени. 

Показателно е, че тази почит се засилва особено във времена на тежки изпитания за народа ни. В такива моменти националният светец се превръща в съзнанието на народа в мистичен водач, който го води по сигурния път на избавлението - подобно на старозаветния Мойсей, който извежда евреите от робство. В периоди на пълна липса на реални държавни и духовни водачи светецът със своя пример приживе и отправените към поколенията послания се превръща в духовен стожер, около който се събира целият български народ. Когато Търново пада под османска власт, св. Патриарх Евтимий отива при султан Баязид като истински духовен пастир, за да моли пощада за своя народ. Дали ако св. Патриарх Евтимий беше посрещнал поробителя с хляб и сол, вярата на българина щеше да е така силна през следващите пет столетия на робството и да роди толкова мъченици, пострадали заради нея? Та нали стадото гледа какво върши пастирят му - а когато патриархът започне да предава духовните устои на нацията, какво остава за обикновения народ. Когато турците изпращат на заточение последния български патриарх, той се обръща към търновчани с думите: „На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!“ - едно кратко послание, което в нашия объркан свят на измислен религиозен плурализъм подсказва, че единствено православието е завещаната вяра на българския народ!

Около 400 години преди св. Патриарх Евтимий, Св. Иван Рилски оставя Завет към своите последователи. В него чудотворецът завещава: светата вяра да бъде пазена. „Без порок и примес на злословие, без увлечение по разни и чужди учения... най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всички злини... Както ви събра благодатта на св. Дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено...“. Така чудотворецът от Рила планина се превръща в изключителен небесен покровител на българския народ. За съвременното общество „Заветът“ би бил един великолепен морален кодекс, ако посланието на св. Иван е познато на всеки българин! Ролята на св. Иван Рилски, като духовен водач на българите, личи особено силно при връщането на неговите мощи през 1469 г. от Търново в Рилския манастир. Във всеки град, където спират нетленните чудотворни мощи на светеца, те са посрещани с голямо благоговение и вяра в чудотвореца. Изпиталият ужасите на османското завоевание българин търси утеха и надежда за тежкото бъдеще. 

Пренасянето на мощите през нашите земи се превръща в изява на българската национална идентичност само 700 години след нашествието на османците! Култът към българските светци се проявява силно и през Възраждането - тогава българинът осъзнава, че трябва да потърси онези ценности, чрез които да докаже на себе си и на света правото да има свой самостоятелен - духовен и политически живот. От това време ликовете на националните ни светци се появяват и върху стенописите на българските храмове - тези изображения чертаят видимите граници, в които се развива българското Възраждане. Образите на националните ни светци и днес могат да бъдат видени в църквите на цяла Македония, Западните покрайнини, Истанбул... Неслучайно точно тогава се утвърждава празникът на славянобългарските просветители Св.Кирил и Методий, както и почитта към техните ученици. До това време българските училища са празнували деня на Св. Три Светители, който бил заимстван от гърците. В търсене на онова, което да бъде безспорно доказателство за самостойното културно развитие на българския народ през вековете и да ги отличи от останалите поданици в Османската империя, нашите възрожденци избират точно Солунските братя. Така те противопоставят на заобикалящите ги „небългари“ създателите на своята азбука - елементът, който спомага един народ да се консолидира като общност и да се обособи в културно и етническо отношение от своите съседи. Едва ли е случайно, че и в наши дни доста от църквите, които имат българските общности в чужбина, носят името на светците първопросветители!


Канонизираните за светци българи са 104. Всред тях има дванадесет български патриарси или епископи, сред които преп. Йоаким Търновски, преп. Теодосий Търновски, св. Евтимий патриарх Търновски, св.Киприан Цамблак, преп. Ефрем Печки, четирима царе и князе - св. княз Боян-Енравота, св. Княз Борис Покръстител, св. цар Петър Български, св. Йоан-Владимир Български, трима войни и осемдесет и седем канонизирани мъченици. Последните канонизации в Българската православна църква са извършени по времето на патриарх Кирил. На 26 юли 1962 г. Св. Синод провъзгласява за светец на нашата църква преп. Паисий Хилендарски по случай 200 годишнината от написване на История Славянобългарска, а на 31 декември 1964 е канонизиран и св. Софроний Врачански. Освен тези светии, които са отбелязани в църковния календар, на българската земя просияха много светители, преподобни, пустинници и мъченици, като се почне от преди покръстването на българите и след това до наши дни. По време на османското робство башибозукът разруши и изгори манастирите и църквите ни, но вярата на народа ни се съхрани. Затова на този ден възпоменаваме също безбройните безизвестни мъченици, които проляха кръвта си за запазването на вярата по нашите земи. Този ден е за прослава и на онези неизвестни подвижници, монаси и свети хора, отишли си тихо и скромно от този свят, които светят с невидима светлина от Божия небосклон. Последният, безбожен и тежък за Православната църква период от Българската история, все още остава необхванат от нашата религиозна памет. Това се дължи най-вече на липсата на достатъчно документи и неоспорими доказателства за произтеклите събития. Всички знаем, че болшевишката власт погуби без съд и присъда, както представителите на българската интелигенция и духовенството, така и множество миряни, които не са били съгласни с методите й на действие. Този исторически период е твърде близо хронологически до нашето съвремие, за да можем ние неоспоримо да твърдим, че имаме достатъчно доказателства за канонизацията в святост на мъченически пострадалите от комунистическата власт. Това, разбира се, не означава, че не трябва да отдаваме дължимото на тяхната памет. Напротив, общественото внимание трябва винаги да бъде насочвано към живота и съдбата на всички, които са поставили постигането на общото благо пред личното, защото те са най-достойните представители на нашия народ, а и на човечеството. Трябва да знаем, че сам Господ е онзи, който прославя Своите светии. Той не оставя в забрава онези, които са Му благоугодили. Той е, Който им дарява обещаното безсмъртие в Царството небесно и ги прославя и на небето и на земята. Необикновеният им живот и съпътстващите го приживе, а и след смъртта им благодатни чудеса, са онова неоспоримо доказателство, което дава основание на Църквата да потвърди и канонизира тяхната святост.


Денят на Всички български светии е уникален празник за нас. Той е най-новият подвижен празник в нашия календар. През 1954 година Св. Синод на Българската православна църква постановява втората неделя след Петдесетница да бъде обявена за ден на Всички български светии. Това е една от първите големи инициативи на Българската патриаршия, която възстановява своето патриаршеско достойнство само една година по-рано – на 10 май 1953 г. Патриарх Кирил отслужва първата литургия за празника в енорийския храм „Свети Седмочисленици“, който заслужено е наречен Пантеон на българската святост. Накъдето и да погледнете в корабната част на храма ще видите изографисани български светци и паметни моменти от историята на България преплетена в едно с тази на родната ни Църква. Днес за всички нас този празник е с голяма стойност, той ни вдъхва сили за истински живот в Божията правда. Вдъхновени от подвига на светостта ние трябва да се учим на благочестие, като се уповаваме с вяра на нашите небесни покровители просияли в родината ни. 

Тук можем да си спомним и думите на първия български мъченик св. княз Боян-Енравота, преди да бъде посечен, които само три десетилетия по-късно се оказват пророчески: „Тази вяра, заради която сега аз умирам, ще се преумножи на българската земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде, ще се въздигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници, чисто ще служат на чистия Бог!“ В онзи съдбовен час, княза, вдъхновен от св. Дух предрече покръстването на българския народ. Пречупена през християнската символика кръвта на св. мъченик Боян е като кръвта на жертвения агнец, който пречиства старото, за да се роди новото - тя е пролята в основите, върху които след това се изгради Българската православна църква. “Благодарете на Бога и Отца - казва св. ап. Павел - Който ни направи способни да участваме в наследството на светиите в светлината ” ( Кол. 1:12-13 ).

Нека винаги да благодарим на Всеподателя, че ни дава сили да участваме в наследството на българските светци, тоест във вярата Христова, от която текат благодатните струи на любовта и надеждата. Останем ли непоклатимо в това наследство, ще можем да пребиваваме и в светлината на духовното познание и на вечното спасение. Амин.