Проповед за 7 Неделя след Петдесетница
ВЯРАТА НА ВИЖДАЩИТЕ СЛЕПЦИ
”Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра.“ (Мат. 9:29)
След като възкресява дъщерята на Иаир, Спасителят Си отива от тези места, а след Него тръгват двама слепци, които викали „помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов“. Ние не знаем как и колко са чакали слепите идването на Спасителя, но сега виждаме как Той бил в близост до тях, намирал се на едно и също място с тях, и дошъл моментът да си отиде. Единственото, което им оставало, било да викат към Него и да Го следват. Днешното апостолско четиво ни припомня, че Бог е „Бог на търпението и утехата“, а утехата е скрита в Писанията.
Слепците са имали тази утеха, защото знаели Писанията, че ще дойде Месия от Давидовото коляно, Който ще бъде Спасител. Сега виждаме, че те изповядват Иисуса за именно Този Син Давидов, т.е. за Помазаника-Избавител, Който има да дойде! И сега слепците Го срещат - лице в лице - именно Него, Избавителя! Те не могат да Го оставят да Си тръгне от тях – не и преди да Му поднесат своя дар и да изпросят милост за себе си от Онзи, Който единствено дава Милост. Но кой е техния дар? Това, че Го разпознават. И като Го разпознават, те се обръщат към Него, викат, призовават Го, следват Го, чак до къщата, в която се намирал! Но как двамата слепци срещат Христос? Как са го познали, когато не са Го видели? Те не само Го срещат, но и Го разпознават, и Той става видим за тях именно като Спасител, а не като обикновен човек.
Чудно е как слепците провиждат Христа в Иисуса, още преди да са им се отворили очите! Чудно е, защото мнозина виждат Иисуса, но не познават Христа, а Го отхвърлят. Ето, например, след като изцелил бесноватия ням, за когото чухме днес, фарисеите казали за Христос : „със силата на бесовския княз изгонва бесове“, с което изпълнили казаното днес в апостолското четиво „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“ (Рим. 15:3). Слепците имали онази утеха в Писанията, за която говори Апостолът. Сега виждаме, че двамата слепи не просто са чакали, а са Го очаквали и със самото си очакване сякаш са Го призовавали – да дойде при тях, да ги посети.
Защото са имали надежда в Него. Вярата в Писанията е родила надежда в Избавителя, а тази надежда е укрепила вярата им в Христа. Сега има се открива Самата Любов в Лицето на Иисуса Христа. Надеждата и копнежът на двамата слепци по Бога раждат зов към Бога и изповед-признание на вярата им в Него. Спасителят отвръща на техния зов и на тяхната вяра, виждайки, че те Го изповядват за „Син Давидов“, т.е. Христос. Като иска да направи явна тяхната вяра, Той ги пита: „Вярвате ли, че мога да сторя това“. Вярата и надеждата трябва да бъдат изпитани, към тях да бъде прибавена и волята, която да ги усили и доведе до решителните действия и слова: „Да, Господи“. Слепите виждат онова, което виждащите не могат : този Иисус е Христос, който може да им отвори очите, защото само Синът Божий може да върши такива дела. Вярата на слепците е скок към Бога, тя е виждане на невидимото и знаене на Бога. Сега те Го срещат и му подаряват вярата си, а Спасителят им отговаря с друг Дар: „Нека ви бъде по вашата вяра“. Бог-Слово със заповедно слово дарява битие на вярата на тези човеци, прави я да бъде реалност, като привежда увреденото битие в целостта на своята природа. Синът Божий приема дара на виждащите Го слепци и отвръща с прекрасния дар на чудото - „Бог, където иска променя естеството“ – отварят се очите на слепите! После самите те, въпреки забраната, благовестят на всички – за Царя и за Царството, които не са от този свят.
Изцелението им е свидетелство за битийната пълнота на съкровищата на това Царство и на този Цар, Който сега е сред тях. А Царят е дошъл като обикновен човек, който ходи по всички градове и села, поучава в синагогите им, възвестява Царството Си и изцерява народа. Царят показва, че цени Своя народ, че е важен за Него. Защото иска да Го направи Своя Църква, Свое Тяло. Двамата слепци днес ни показват как утехата и търпение, съединени с доверие и вяра в Спасителя раждат надежда и копнеж по Бога, а те винаги биват наградени с лична среща с Него. Потвърдената вяра чрез устна изповед и признание, а също и на дело, бива възнаградена с причастие и обновяване на битието в лично общение с Бога. Трудно е да се живее с физическия недъг, особено когато са наранени сетивата ни. Недъгът е изпитание, криза, съд над нашата човешка природа, понеже явява финалната нищожност на нейното битие в състояние на грехопадналост, т.е. смъртта. Недъгът демаскира, развенчава привидната пълнота на човешкия живот в този свят; напомня за смъртта, за прекъснатостта на нашето битие, оголва тукашното битие и възвестява приближаването на неговия край. Въпросът е в това как приемаме, как изживяваме този недъг – дали проклинаме съдбата си или парадоксално благодарим за него като двамата слепи в днешния евангелски разказ? Но за какво да благодарим тук? И как да благодарим, като не виждаме за какво трябва да се благодари? Та нали, когато ние сме увредени, найчесто се чувстваме неоправдани от Бога – как така ще благодарим? Приемането на недъга с отчаяние е оставане при себе си и света тук-и-сега и води до онова изтляване, което самият недъг разкрива, ако не се борим с отчаянието. С други думи, ускорява се процесът на това разтление, то буквално разяжда нашето време на този свят, като все повече ни припомня, че краят се приближава – това е едно постоянно предвкусване на края, на смъртта още тук и сега.
Приемането с надежда и очакване, с доверие и вяра в Бога е полагане на живота в Бога, връчване в ръцете Божии. Затова то е знаене и про-гледване за пълнотата на бъдното Царство, личностно знание и усет за присъствието на Бога. Затова вярата и надеждата ни дават предвкусване на Края на края, на вечността и вечния живот още тук и сега. Затова в Църквата ние се учим постоянно да благодарим - искрено и за всичко. А тук слепците благодарили на Христос, като Го изповядали за техен Спасител. Синът понася немощите на народа, който страда. Духовният недъг, духовната слепота за Бога и Неговото Царство са по-страшни от физическата слепота. Затова, като знаем, че сме поканени да бъдем Негов народ, Христова Църква, нека си припомним, че „с вяра ходим, а не с виждане“ (2Кор. 5:7) и нека да очакваме, че всички ние ще бъдем посетени от Бога и ще чуем това „нека ти бъде според вярата ти“. Затова да пазим чисти дарът на любовта, образа на вярата и Благата вест, която ни носи надежда – Христос Възкръсна от мъртвите! Тези трите – вяра, надежда и любов – от които най-голяма е любовта (св. ап. Павел) ни помагат да живеем в този свят, но не за този свят, а за бъдещото Царство. Нека да живеем, както ни съветва Апостолът, с угаждането не на себе си, а на ближните в доброто, като приемаме и се грижим един за други чрез „понасяне на теготите“ си. Защото такава иска Христос да бъде Неговата Невеста - Църквата - пълна с любов и благодарение (т.е. евхаристийна) общност, която в единомислие, с една душа и един глас пее хваление и слави Бога в своята Литургия. Амин.
”Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра.“ (Мат. 9:29)
След като възкресява дъщерята на Иаир, Спасителят Си отива от тези места, а след Него тръгват двама слепци, които викали „помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов“. Ние не знаем как и колко са чакали слепите идването на Спасителя, но сега виждаме как Той бил в близост до тях, намирал се на едно и също място с тях, и дошъл моментът да си отиде. Единственото, което им оставало, било да викат към Него и да Го следват. Днешното апостолско четиво ни припомня, че Бог е „Бог на търпението и утехата“, а утехата е скрита в Писанията.
Слепците са имали тази утеха, защото знаели Писанията, че ще дойде Месия от Давидовото коляно, Който ще бъде Спасител. Сега виждаме, че те изповядват Иисуса за именно Този Син Давидов, т.е. за Помазаника-Избавител, Който има да дойде! И сега слепците Го срещат - лице в лице - именно Него, Избавителя! Те не могат да Го оставят да Си тръгне от тях – не и преди да Му поднесат своя дар и да изпросят милост за себе си от Онзи, Който единствено дава Милост. Но кой е техния дар? Това, че Го разпознават. И като Го разпознават, те се обръщат към Него, викат, призовават Го, следват Го, чак до къщата, в която се намирал! Но как двамата слепци срещат Христос? Как са го познали, когато не са Го видели? Те не само Го срещат, но и Го разпознават, и Той става видим за тях именно като Спасител, а не като обикновен човек.
Чудно е как слепците провиждат Христа в Иисуса, още преди да са им се отворили очите! Чудно е, защото мнозина виждат Иисуса, но не познават Христа, а Го отхвърлят. Ето, например, след като изцелил бесноватия ням, за когото чухме днес, фарисеите казали за Христос : „със силата на бесовския княз изгонва бесове“, с което изпълнили казаното днес в апостолското четиво „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“ (Рим. 15:3). Слепците имали онази утеха в Писанията, за която говори Апостолът. Сега виждаме, че двамата слепи не просто са чакали, а са Го очаквали и със самото си очакване сякаш са Го призовавали – да дойде при тях, да ги посети.
Защото са имали надежда в Него. Вярата в Писанията е родила надежда в Избавителя, а тази надежда е укрепила вярата им в Христа. Сега има се открива Самата Любов в Лицето на Иисуса Христа. Надеждата и копнежът на двамата слепци по Бога раждат зов към Бога и изповед-признание на вярата им в Него. Спасителят отвръща на техния зов и на тяхната вяра, виждайки, че те Го изповядват за „Син Давидов“, т.е. Христос. Като иска да направи явна тяхната вяра, Той ги пита: „Вярвате ли, че мога да сторя това“. Вярата и надеждата трябва да бъдат изпитани, към тях да бъде прибавена и волята, която да ги усили и доведе до решителните действия и слова: „Да, Господи“. Слепите виждат онова, което виждащите не могат : този Иисус е Христос, който може да им отвори очите, защото само Синът Божий може да върши такива дела. Вярата на слепците е скок към Бога, тя е виждане на невидимото и знаене на Бога. Сега те Го срещат и му подаряват вярата си, а Спасителят им отговаря с друг Дар: „Нека ви бъде по вашата вяра“. Бог-Слово със заповедно слово дарява битие на вярата на тези човеци, прави я да бъде реалност, като привежда увреденото битие в целостта на своята природа. Синът Божий приема дара на виждащите Го слепци и отвръща с прекрасния дар на чудото - „Бог, където иска променя естеството“ – отварят се очите на слепите! После самите те, въпреки забраната, благовестят на всички – за Царя и за Царството, които не са от този свят.
Изцелението им е свидетелство за битийната пълнота на съкровищата на това Царство и на този Цар, Който сега е сред тях. А Царят е дошъл като обикновен човек, който ходи по всички градове и села, поучава в синагогите им, възвестява Царството Си и изцерява народа. Царят показва, че цени Своя народ, че е важен за Него. Защото иска да Го направи Своя Църква, Свое Тяло. Двамата слепци днес ни показват как утехата и търпение, съединени с доверие и вяра в Спасителя раждат надежда и копнеж по Бога, а те винаги биват наградени с лична среща с Него. Потвърдената вяра чрез устна изповед и признание, а също и на дело, бива възнаградена с причастие и обновяване на битието в лично общение с Бога. Трудно е да се живее с физическия недъг, особено когато са наранени сетивата ни. Недъгът е изпитание, криза, съд над нашата човешка природа, понеже явява финалната нищожност на нейното битие в състояние на грехопадналост, т.е. смъртта. Недъгът демаскира, развенчава привидната пълнота на човешкия живот в този свят; напомня за смъртта, за прекъснатостта на нашето битие, оголва тукашното битие и възвестява приближаването на неговия край. Въпросът е в това как приемаме, как изживяваме този недъг – дали проклинаме съдбата си или парадоксално благодарим за него като двамата слепи в днешния евангелски разказ? Но за какво да благодарим тук? И как да благодарим, като не виждаме за какво трябва да се благодари? Та нали, когато ние сме увредени, найчесто се чувстваме неоправдани от Бога – как така ще благодарим? Приемането на недъга с отчаяние е оставане при себе си и света тук-и-сега и води до онова изтляване, което самият недъг разкрива, ако не се борим с отчаянието. С други думи, ускорява се процесът на това разтление, то буквално разяжда нашето време на този свят, като все повече ни припомня, че краят се приближава – това е едно постоянно предвкусване на края, на смъртта още тук и сега.
Приемането с надежда и очакване, с доверие и вяра в Бога е полагане на живота в Бога, връчване в ръцете Божии. Затова то е знаене и про-гледване за пълнотата на бъдното Царство, личностно знание и усет за присъствието на Бога. Затова вярата и надеждата ни дават предвкусване на Края на края, на вечността и вечния живот още тук и сега. Затова в Църквата ние се учим постоянно да благодарим - искрено и за всичко. А тук слепците благодарили на Христос, като Го изповядали за техен Спасител. Синът понася немощите на народа, който страда. Духовният недъг, духовната слепота за Бога и Неговото Царство са по-страшни от физическата слепота. Затова, като знаем, че сме поканени да бъдем Негов народ, Христова Църква, нека си припомним, че „с вяра ходим, а не с виждане“ (2Кор. 5:7) и нека да очакваме, че всички ние ще бъдем посетени от Бога и ще чуем това „нека ти бъде според вярата ти“. Затова да пазим чисти дарът на любовта, образа на вярата и Благата вест, която ни носи надежда – Христос Възкръсна от мъртвите! Тези трите – вяра, надежда и любов – от които най-голяма е любовта (св. ап. Павел) ни помагат да живеем в този свят, но не за този свят, а за бъдещото Царство. Нека да живеем, както ни съветва Апостолът, с угаждането не на себе си, а на ближните в доброто, като приемаме и се грижим един за други чрез „понасяне на теготите“ си. Защото такава иска Христос да бъде Неговата Невеста - Църквата - пълна с любов и благодарение (т.е. евхаристийна) общност, която в единомислие, с една душа и един глас пее хваление и слави Бога в своята Литургия. Амин.
