ПРОПОВЕД ЗА TРETA НEДEЛЯ НA ВEЛИКИЯ ПОСT – КРЪСTОПОКЛОННA
СЛОВО ЗА КРЪСТА
“Който иска да върви след мене, нека се отрече
от себе си, да вземе кръста си и да ме последва”. /Марк. 8:34/
Великият пост върви по пътя на своето последование и вече сме в средопостната, Кръстопоклонна неделя. Светата Църква в този ден поставя пред погледа ни светия Кръст Господен и ни подканя да му се поклоним, за да се поучим от него, за да получим сила от него и да продължим смело напред по пътя на християнското си поприще.
Свети апостол Павел казва: “А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа”. /Гал.6:14/ Как апостолът е стигнал до това прозрение та да прегърне кръста, пред когото всички треперили и от когото всички се гнусели, и да го прегърне като своя похвала? Той, заедно с останалите апостоли, а след тях и всички последователи Христови се хвалят с Кръста Господен. Защо е така? Богомъдрите мъже, още от самото начало, прозрели великото значение на кръста. В него те открили изпълнението на Божествения промисъл за спасението на човека.
Дано Господ и нас да дари с такова разбиране и разположение за да схванем и почувстваме силата на кръста и да започнем да се хвалим с него, особено днес, когато той е изнесен сред храма и ни се предлага от св. Църквата за поклонение. Ние сме призвани да се поклоним на кръста, защото Господ извърши чрез него нашето спасение като понесе без вина кръстни мъки и смърт на Голгота. На кръста Той разкъса списъка на нашите грехове. Чрез кръста Той ни примири с Бога.
Чрез кръста Той низведе върху нас благодатта на Св.Дух. В древност Мойсей издигна в пустинята медната змия, като предобраз на Христовия Кръст, та всеки, който погледне на нея с надежда, да не погине. И действително кръста на който бе пренесен в жертва Агнецът Божий сам по себе си е сила, която може да спасява. Ние, обаче, можем да станем причастници на тази сила, само, когато се съразпнем с Христа, като всеки достойно понесе своя житейски кръст в живота. Личният кръст, когато се съедини с Христовия кръст става сила и действие на Божията благодат, която ни позволява да усвоим дара на изкуплението. Христовият Кръст дава оная необходима сила на нашия житейски кръст, та когато го носим с достойнство неотклонно да вървим по пътя на спасението си.
Всеки човек носи своя житейски кръст, но не всеки от нас гледа на него през призмата на Христовия Кръст, не всеки спазва указаната от него посока, поради което не винаги нашият кръст е кръста на спасението. Житейските ни кръстове са много, и в своето многообразие те могат да бъдат групирани в три направления.
Първото направление касае външната насока, която обхваща трудностите, неправдите и скърбите на които човек става съпричастен в своя живот. Второто направление се определя от вътрешното състояние на човека в противоборството на добродетелите със страстите и похотите. Третото направление обхваща духовно - благодатния кръст на християнина, когато той възлагат с преданост своята съдба на благата и спасителна воля Божия.
Най многообразни са кръстовете в първото направление. На всяка крачка в своя живот човек се спъва в тях. Това са скърбите, злополуките, нещастията, болестите, загубата на близки хора, семейните и служебните неприятности, всякакъв род лишения, враждебното отношение на другите, различни оскърбления, обиди, клевети и др. Кой не носи някой от тия кръстове? Иначе не може и да бъде. От тях не избавя нито знатност, нито богатство, нито слава, нито земно величие. Трудността на това кръстоносене е легнала върху човешките плещи от момента, когато нашите праотци Адам и Ева загубиха своята невинност и райското блаженство, и ще продължи до тогава, докато, по Божия милост, отново не възвърнем чистотата на първичното си състояние.
Бог определя за мъжа “с пот на челото си ще изкарваш прехраната си”, а за жената : “С болка и мъки ще раждаш чедата си”. Тази отсъда бележи сегашното състояние на живота и тежестта на житейският ни кръст в него. Ако искаме това кръстоносене да ни бъде за спасение нека спрем вниманието си върху нашето нравствено състояние и очакващата ни задгробна участ. Ако сме грешни, както разбира сме и грешни, трябва да се утешаваме с това, че огъня на скърбите и несгодите може да ни пречисти, и да не роптаем, а да се опомним. Ние винаги гледаме това което е, което е тук и сега.
Нека помислим за другото. Малцина са тези които могат да отправят взор в отвъдното, където е онова блаженство за което е казано, че око не е виждало и ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало. Да си представим, че сме пред праведния Съдия за да чуем справедливата и окончателна присъда и да се върнем към сегашните си безпокойства и скърби. Ако там трябва да бъдем осъдени, какво ли не бихме претърпели само и само да се разминем с тази участ. Няма съмнение, че за предпочитане са временните тегоби пред вечната мъка. Затова благоразумният християнин си казва: заради греховете си, които са без брой, Бог ме наказва. Но аз се разкайвам за тях и моля за прошка, и милост, и вярвам, че любвеобилният Отец ще ме приеме като блудния син. Това е правилното кръстоносене – да не униваме и да не скърбим безплодно, а да съзнаем, какво е за нас греха и като се покаем да се стремим да не грешим за напред.
Друга форма на житейско кръстоносене е вътрешната наша борба с пороците на които робуваме. Св.ап.Павел казва: “Ония, пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите”. /Гал.5:24/ Разпнали! Значи има кръст. Значи има страдание. Значи има борба. Да! Да разпънем страстите, значи да ги обезсилим, задушим и изкореним. Тъй като тази борба е трудна и болезнена, тя наистина е кръст върху който нашата увредена от греха природа страда. Борбата с човешките слабости е тежка, но същевременно тя е и спасителна. Ако отстъпим от тази борба ние постепенно тръгваме по наклона на съблазънта и душата и тялото ни боледуват и живота престава да бъде градивен.
Така е и в личен план и в общ, който обхваща всички човеци. Често сме заслепени и не можем да вникнем в очебийни неща. Робува някой на някакъв порок и чувства временно удовлетворение, изпитва наслада. С времето се пристрастява и изпада в зависимост, която започва да вреди и физически и духовно. Порочният начин на живот е привлекателен. Той много обещава, но в края на краищата дава само мъка и разочарование. Борбата с порока нищо не обещава, но дава ново качество на живота в който човек може да се спаси. Тази борба, казахме, е истинското и спасително кръстоносене, но тя е трудна. За да я водим успешно ., ние се нуждаем от помощ и от пример. И това ни е дадено от Подвигоположникът Господ Иисус Христос, Който ни въодушевява да започнем борбата, Който ни дава сили да устоим в тази борба и да бъдем победители в нея, като помним, че чрез Кръста стана сила за спасение на света.
Завършена форма на спасителното житейско кръстоносене за християнина дава безусловната преданост на волята Божия. Да погледнем на Голгота. Там кръста на Благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод на предаността на волята Божия – безпрекословна, пълна и безвъзвратна. Господ Иисус Христос се молил в Гетсиманската градина, да Го отмине тази горчива чаша, но решително добавил: но не Моята воля да бъде, а Твоята, Отче. /Мат.26:39/ Ето това е образецът.
Към това трябва да се стреми християнина за да възрасне до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. /Еф.4:13/ Св.ап.Павел по отношение на себе си изобразява това състояние така: “Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене”./Гал.2:20/ Светият апостол казвайки това за себе си бил в такова състояние за което на друго място казва: “Защото Бог е, Който ви прави да искате и да действате според благата Му воля”./Филип.2:13/
Това е върхът на християнското съвършенство към който е призван всеки човек Върху силата на Христовия кръст и върху смисъла на достойното житейско кръстоносене може дълго да се разсъждава и да се говори. По важно, обаче е да се работи. Християнинът, вперил поглед в издигнатия на Голгота спасителен Христов кръст, трябва да си даде сметка за своята участ, за своя кръст, дали той го доближава до Христа или го отдалечава от Него.
Църквата за това ни призовава в днешния ден да се поклоним на животворящото дърво, на Св.Кръст, и да молим Бога да не ни лишава от неговата благодат. Амин.
“Който иска да върви след мене, нека се отрече
от себе си, да вземе кръста си и да ме последва”. /Марк. 8:34/
Великият пост върви по пътя на своето последование и вече сме в средопостната, Кръстопоклонна неделя. Светата Църква в този ден поставя пред погледа ни светия Кръст Господен и ни подканя да му се поклоним, за да се поучим от него, за да получим сила от него и да продължим смело напред по пътя на християнското си поприще.
Свети апостол Павел казва: “А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа”. /Гал.6:14/ Как апостолът е стигнал до това прозрение та да прегърне кръста, пред когото всички треперили и от когото всички се гнусели, и да го прегърне като своя похвала? Той, заедно с останалите апостоли, а след тях и всички последователи Христови се хвалят с Кръста Господен. Защо е така? Богомъдрите мъже, още от самото начало, прозрели великото значение на кръста. В него те открили изпълнението на Божествения промисъл за спасението на човека.
Дано Господ и нас да дари с такова разбиране и разположение за да схванем и почувстваме силата на кръста и да започнем да се хвалим с него, особено днес, когато той е изнесен сред храма и ни се предлага от св. Църквата за поклонение. Ние сме призвани да се поклоним на кръста, защото Господ извърши чрез него нашето спасение като понесе без вина кръстни мъки и смърт на Голгота. На кръста Той разкъса списъка на нашите грехове. Чрез кръста Той ни примири с Бога.
Чрез кръста Той низведе върху нас благодатта на Св.Дух. В древност Мойсей издигна в пустинята медната змия, като предобраз на Христовия Кръст, та всеки, който погледне на нея с надежда, да не погине. И действително кръста на който бе пренесен в жертва Агнецът Божий сам по себе си е сила, която може да спасява. Ние, обаче, можем да станем причастници на тази сила, само, когато се съразпнем с Христа, като всеки достойно понесе своя житейски кръст в живота. Личният кръст, когато се съедини с Христовия кръст става сила и действие на Божията благодат, която ни позволява да усвоим дара на изкуплението. Христовият Кръст дава оная необходима сила на нашия житейски кръст, та когато го носим с достойнство неотклонно да вървим по пътя на спасението си.
Всеки човек носи своя житейски кръст, но не всеки от нас гледа на него през призмата на Христовия Кръст, не всеки спазва указаната от него посока, поради което не винаги нашият кръст е кръста на спасението. Житейските ни кръстове са много, и в своето многообразие те могат да бъдат групирани в три направления.
Първото направление касае външната насока, която обхваща трудностите, неправдите и скърбите на които човек става съпричастен в своя живот. Второто направление се определя от вътрешното състояние на човека в противоборството на добродетелите със страстите и похотите. Третото направление обхваща духовно - благодатния кръст на християнина, когато той възлагат с преданост своята съдба на благата и спасителна воля Божия.
Най многообразни са кръстовете в първото направление. На всяка крачка в своя живот човек се спъва в тях. Това са скърбите, злополуките, нещастията, болестите, загубата на близки хора, семейните и служебните неприятности, всякакъв род лишения, враждебното отношение на другите, различни оскърбления, обиди, клевети и др. Кой не носи някой от тия кръстове? Иначе не може и да бъде. От тях не избавя нито знатност, нито богатство, нито слава, нито земно величие. Трудността на това кръстоносене е легнала върху човешките плещи от момента, когато нашите праотци Адам и Ева загубиха своята невинност и райското блаженство, и ще продължи до тогава, докато, по Божия милост, отново не възвърнем чистотата на първичното си състояние.
Бог определя за мъжа “с пот на челото си ще изкарваш прехраната си”, а за жената : “С болка и мъки ще раждаш чедата си”. Тази отсъда бележи сегашното състояние на живота и тежестта на житейският ни кръст в него. Ако искаме това кръстоносене да ни бъде за спасение нека спрем вниманието си върху нашето нравствено състояние и очакващата ни задгробна участ. Ако сме грешни, както разбира сме и грешни, трябва да се утешаваме с това, че огъня на скърбите и несгодите може да ни пречисти, и да не роптаем, а да се опомним. Ние винаги гледаме това което е, което е тук и сега.
Нека помислим за другото. Малцина са тези които могат да отправят взор в отвъдното, където е онова блаженство за което е казано, че око не е виждало и ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало. Да си представим, че сме пред праведния Съдия за да чуем справедливата и окончателна присъда и да се върнем към сегашните си безпокойства и скърби. Ако там трябва да бъдем осъдени, какво ли не бихме претърпели само и само да се разминем с тази участ. Няма съмнение, че за предпочитане са временните тегоби пред вечната мъка. Затова благоразумният християнин си казва: заради греховете си, които са без брой, Бог ме наказва. Но аз се разкайвам за тях и моля за прошка, и милост, и вярвам, че любвеобилният Отец ще ме приеме като блудния син. Това е правилното кръстоносене – да не униваме и да не скърбим безплодно, а да съзнаем, какво е за нас греха и като се покаем да се стремим да не грешим за напред.
Друга форма на житейско кръстоносене е вътрешната наша борба с пороците на които робуваме. Св.ап.Павел казва: “Ония, пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите”. /Гал.5:24/ Разпнали! Значи има кръст. Значи има страдание. Значи има борба. Да! Да разпънем страстите, значи да ги обезсилим, задушим и изкореним. Тъй като тази борба е трудна и болезнена, тя наистина е кръст върху който нашата увредена от греха природа страда. Борбата с човешките слабости е тежка, но същевременно тя е и спасителна. Ако отстъпим от тази борба ние постепенно тръгваме по наклона на съблазънта и душата и тялото ни боледуват и живота престава да бъде градивен.
Така е и в личен план и в общ, който обхваща всички човеци. Често сме заслепени и не можем да вникнем в очебийни неща. Робува някой на някакъв порок и чувства временно удовлетворение, изпитва наслада. С времето се пристрастява и изпада в зависимост, която започва да вреди и физически и духовно. Порочният начин на живот е привлекателен. Той много обещава, но в края на краищата дава само мъка и разочарование. Борбата с порока нищо не обещава, но дава ново качество на живота в който човек може да се спаси. Тази борба, казахме, е истинското и спасително кръстоносене, но тя е трудна. За да я водим успешно ., ние се нуждаем от помощ и от пример. И това ни е дадено от Подвигоположникът Господ Иисус Христос, Който ни въодушевява да започнем борбата, Който ни дава сили да устоим в тази борба и да бъдем победители в нея, като помним, че чрез Кръста стана сила за спасение на света.
Завършена форма на спасителното житейско кръстоносене за християнина дава безусловната преданост на волята Божия. Да погледнем на Голгота. Там кръста на Благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод на предаността на волята Божия – безпрекословна, пълна и безвъзвратна. Господ Иисус Христос се молил в Гетсиманската градина, да Го отмине тази горчива чаша, но решително добавил: но не Моята воля да бъде, а Твоята, Отче. /Мат.26:39/ Ето това е образецът.
Към това трябва да се стреми християнина за да възрасне до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. /Еф.4:13/ Св.ап.Павел по отношение на себе си изобразява това състояние така: “Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене”./Гал.2:20/ Светият апостол казвайки това за себе си бил в такова състояние за което на друго място казва: “Защото Бог е, Който ви прави да искате и да действате според благата Му воля”./Филип.2:13/
Това е върхът на християнското съвършенство към който е призван всеки човек Върху силата на Христовия кръст и върху смисъла на достойното житейско кръстоносене може дълго да се разсъждава и да се говори. По важно, обаче е да се работи. Християнинът, вперил поглед в издигнатия на Голгота спасителен Христов кръст, трябва да си даде сметка за своята участ, за своя кръст, дали той го доближава до Христа или го отдалечава от Него.
Църквата за това ни призовава в днешния ден да се поклоним на животворящото дърво, на Св.Кръст, и да молим Бога да не ни лишава от неговата благодат. Амин.
