ДУХОВНА ГОРДОСТ И СМИРЕНИЕ

“Всеки, който превъзнася себе си, ще унизен,
а който се смирява, ще бъде въздигнат”. /Лук. 18:14/

В света съществуват крайности, които са в една плоскост и са напълно противоположни. Известен е закона за противоречията, за взаимно изключващите се неща.. Когато едната се появи другата изчезва. Да вземем за пример светлото и тъмното. Едното отрича другото. Има и други състояния в плоскостта, но те не са едното или другото. Не са светло или тъмно. Във времето като понятие съществува или едното или другото, но никога и двете едновременно. Същото е когато говорим за живота и смъртта. Животът като явление отрича смъртта. Смъртта е противоположно начало на живота. Когато смъртта се яви, животът отстъпва. Когато има живот, смъртта няма място там. Противоречията в този свят взаимно се предполагат, но и взаимно се отричат в тяхната крайна форма или състояние. Това важи както за материалната така и за духовната действителност. В духовният свят това особено релефно се наблюдава. Вижда се как човешкият дух се движи между две крайности, между две противоположности: истината и лъжата, доброто и злото, добродетелта и порока. Във всеки отделен момент от живота си, човек служи или на истината, или на лъжата. Човек е или добър или лош, или добродетелен или порочен. Господ Иисус Христос особено ясно ни показва това с думите Си: “Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се превърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона.” /Мат.6:24/

Този закон, тази истина Спасителят образно е представил в евангелската притча за митаря и фарисея. Двама човека, разказва Христос, влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другия митар. Първият от съсловие което мислело за себе си, а и другите считали за издигнато и високопоставено. Там са избраните; там са най-добрите тълкуватели на Словото Божие, най добрите законодатели, изобщо най-добрите в Израиля. Другият – митар, един служител на омразния поробител, който събирал данъци от народа в полза на Рим. В тази дейност митарите често злоупотребявали и събирали повече от колкото трябва и с това печелили народната омраза и представата че са хора – грешници. Митар в очите на хората значело човек – грабител и голям грешник. В случая Христос ни говори за двама влезли в храма: един, който считал себе си , и минавал в очите на народа, за праведник и втори, който знаел че е грешник, а и другите го сочели като такъв. “Фарисеят, разказва по-нататък Иисус, като застанал отпред, на лично място, се молил в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, не праведници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам.” /Лук.18:11/ Може да се запитаме: за какво в същност е дошъл фарисея в храма – да се помоли ли? Но той в същност не се моли. Той се хвали пред Бога и то така, че и другите да разберат това. Той намира себе си не такъв, каквито са другите хора. Той не е грабител, не е не праведник, или прелюбодеец. Най-вече – не е като тоя митар. В какво се състояла неговата праведност? В това че постел два пъти в седмицата и давал десятък от това що придобивал. С това се изчерпвал неговия морален кодекс.

Ако той беше извършил и други добри неща, сигурно не би пропуснал да ги спомене. Но ето, че не може нищо друго да си спомни. Цялата негова праведност опира да буквата на закона. В очите на хората той не е лош човек защото спазва закона. Има хора, които като изпълнят формалностите на закона, мислят че всичко са изпълнили и това ги поставя над другите, на които гледат от високо и с презрение. Той, фарисеят, не е грабител. И формално е така. Но в същност, той принадлежи на класата на богатите хора в Израиля. И се получава тъй – един богат човек влязъл в храма да се хвали, че не е грабител. Да бъдеш богат, когато има множество бедни около тебе на които не си помогнал и да се смяташ за праведник е смущаващо, защото няма добродетелно богатство при наличието на бедност. Щом има богати и бедни – това е беззаконие от гледище на вечността. Щом има гладни и сити, които преяждат – тава е беззаконие от гледище на човечността. Щом има разкошно облечени, ненужно задоволени и дрипави, отритнати, и изоставени – това е беззаконие от гледище на социалната справедливост. Не можете да служите едновременно на Бога и на мамона, на Висшата справедливост и на жаждата за забогатяване, казва Христос. Фарисеят се явил пред Бога като един изключително земен човек, който се ръководи от формалните и временни човешки разпоредби и закони и изтъква себе си като праведник. Една от големите грешки, които прави човек в живота си е, че сравнява себе си винаги с тези които стоят по-ниско. Той казва: аз съм образован! Защо? Защото има по-малко образовани. Или пък: аз съм добър! Защо? Защото има по-лоши от него.

Фарисеят направил тъкмо тази грешка. Поискал да сравнява себе си с грабителите, с крадците, с насилниците и прелюбодейците, с митарите, които всички считали за грешници. И затова намирал себе си за много праведен и искал да благодари за това на Бога, благодарност, която излиза като хвалба. Той не сравнява себе си с действителните праведници, които ръководени от възвишени чувства, отдавали себе си в служение на Бога и на ближните. Нито формалният пост, нито десятъка по закон не биха били тежест сами по себе си, ако има по-висока цел – постигате на щастлив живот, в благоденствие, за всички. Постигане на един ред, който Христос нарича в Евангелието царство Божие. “А митаря, продължава да разказва по-нататък Христос, като стоеше надалеч, не смееше дори очи да повдигне към небето: но удряше се в гърдите и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника!” /Лук.18:13/ Веднага личи разликата в молитвата на единия и на другия. Митаря не тръгва да сравнява себе си с други по-големи грешници от него, каквито вероятно е имало. Той не казва: благодаря, Ти ,че не съм такъв краен грешник, като останалите митари. Благодаря Ти, че ми позволи да бъда по-добър от тях. Затова Ти въздавам хвала. Не! Митаря видял себе си в светлината на наистина по-добрите хора от него. Това го накарало да се ужаси от своята греховност. Колкото по-светло и по-фино е огледалото в което човек се оглежда, толкова той по точно вижда бръчките и недостатъците по своето лице. Колкото по-голяма е светлината на доброто, толкова повече на нейния фон се откроява сянката но злото и духовната грозота у човека. Ако искаме да намерим съществуващата разлика между фарисея и митаря, ще я намерим Тук: фарисея не се потопил в божествената светлина на доброто. Той не видял себе си, такъв какъвто в същност е бил. Затова се излъгал: видял само едната страна от живота си, изпълнението на формалните задължения, а и това което виждал не било за хвала, защото било фалшиво и показно. Митаря , напротив, цялостно потопил себе си в божествената светлина и затова ясно осъзнал своето трагично положение. Застанал в един краен ъгъл на храма, в полумрака, та никой да го не види и да бъде свидетел на неговия срам и разкаяние, започнал да отразява тази благодатна светлина, защото бил оправдан.

Божията светлина е навсякъде: и в храма , и извън него, и в скришните и закътани места, и навсякъде по света. Най голямата придобивка в живота е това – да съумее човек да се потопи в тази светлина, за да види и оцени правилно своето състояние и с оглед на това ясно да начертае пътя по който трябва да върви. Митарят не смеел дори очите си да повдигне към небето. Толкова дълбоко осъзнавал своята греховност. Той видял себе си в огледалото на Божията справедливост в цялата грозота на състоянието си. Това го подтикнало да се удря в гърдите, като видим знак на най-дълбоко разкаяние, и да проси милост. Явно този човек, под бремето на своите грехове, осъзнавал положението в което се намирал и, че няма кой друг да му помогне освен единствен Бог. Това е преломен момент в живота на човек, който иска да скъса с досегашния си начин на живот и да поеме по нов път, който да не го лишава от надеждата за спасение. У митарят се породило желание да служи на истината и доброто и като не намирал в досегашния си живот нищо стойностно за което да благодари на Бога и да Му въздаде хвала, той смогнал да прошепне само: Боже, бъди милостив към мене грешника.

Казвам ви, завършва Спасителя притчата Си, че тоя, последния отиде у дома си оправдан повече, отколкото първия, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат. Законът на противоположностите и тук е много очевиден. От една страна  - превъзнасяне поради гордост, която поражда лицемерие, самохвалство и надменност. От друга страна – смирение, разкаяние породено от съзнанието за греховност и пораждането на стремеж към нов, различен, начин на живот. Фарисеят гледал с пренебрежение на заобикалящите го. Той имал високо мнение за себе си, но в същност бил унизен. Унизил се пред Бога. Унизил се и пред хората, защото останал във времето като символ на фалшив човек, който се ръководи в живота си от себичното и временното, спазвайки буквата на закона, за да може да претендира пред останалите за първенство.

Митарят, напротив, влизайки в храма, видял и изповядал себе си такъв какъвто е. Съзнавайки, че се явява, не пред някой друг, а пред Божията Святост той намира сили само в смирение да моли за прошка. Осъзнавайки миналото си, той иска да го промени за да освободи гузната си съвест и да намери душевен покой. Затова митарят се явява изразител на човек, който преценявайки състоянието си намира сили в себе си да се промени за да напусне пътя, който води към пъкъла и да поеме по пътя на оправданието, по пътя на спасението. Притчата за фарисея и митаря, които влезли в храма да се помолят, ясно ни говори за това, че ние, като християни, в живота си се движим в една среда ръководена от закона на противоположностите. Движим се между светлината и тъмното, между доброто и злото, между гордостта и смирението. Можем да бъдем като фарисея, но можем да бъдем и като митаря. Бог ни е дал правото на избор, право което се ръководи от свободата на човешката воля и съвест, право което ни прави образ и подобие Божие. Църквата Христова, въз основа на това , иска да подпомогне на своите чеда и е устроила така църковния календар, та Неделята на митаря и фарисея да е първата от трите подготвителни седмици водещи към Великия пост. Стъпвайки на пътеката на това време, което чрез въздържание, разкаяние и молитва води до духовно пречистване, християнинът трябва да е наясно с формата и качеството на молитвата. Притчата за митаря и фарисея ни подпомага в това отношение. В нея виждаме молитвата на горделивия и на смирения. Молитвата на първия е отхвърлена от Бога, а на втория е приета и той си отишъл оправдан. Изваждайки поука от притчата, да търсим Божията подкрепа със смирение и сълзи на очи, подобно на митаря. 

Особено трябва да се пазим от изкушението да сравняваме себе си със своите ближни, като ги смятаме за по-грешни от нас. Подавайки се на това изкушение, ние затваряме пред себе си дверите на разкаянието и надеждата за опрощение. В настъпващото време много пъти ще чуваме думите от молитвата но св. Ефреем Сирин: Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.. Но дай на твоя раб дух на целомъдрие, смирение, търпение и любов. Господи Царю, дарувай ми също да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки-веков. Нека такъв да бъде духът на нашата молитва и да се надяваме, че ще ни се прости. Амин.