Автор:  Йеродякон Гавриил (Рожнов)

„Каква полза за човека, ако придобие цял свят, 
а повреди на душата си…” (Мат. 16:26).


Въпросът за бъдещия задгробен живот волно или неволно заставя всеки разумен човек да се замисли. С него рано или късно се сблъсква и религиозният човек, и човек равнодушен към религията. Не можем да избягаме от размишленията за това какво ще стане с нас след смъртта.

Човек по това се отличава от животното, че той навсякъде вижда смисъл. И в това е разликата между смъртта на животното и кончината на човека. За животното смъртта е безсмислена, защото животното не може да разбере смисъла на живота. А човек може да умира не като животно. И за да се отличава нашата смърт от смъртта на животните, ние трябва в своето съзнание, в крайна сметка, да надарим своята собствена смърт с някакъв смисъл. Какво изнасят хората от гробищата? Какво сам починалият е смогнал да придобие в опита на своето умиране? Може ли човек да види смисъл в последното събитие на своя земен живот - в смъртта? Или човек ще премине границата на времето в раздразнение и злост, в опит да потърси сметка на съдбата.

Отношението към смъртта се мени твърде много в съвременния живот на хората. Тази тема е станала неприлична, за нея не е прието да се говори. В някои западни градове има предписание, забраняващо траурни процесии през деня. В католическите и протестантските страни покойниците ги погребват в закрити ковчези – не дай Бог да видят лицето на мъртвия човек. И, например, за англичаните е потрес, когато те влизат в православен храм и виждат покойника с открито лице... Потрес, защото преди всичко това далеч не е така ужасно, както изглежда.

Човек като неповторима личност не изчезва безследно. Тялото старее, а човек се чувства същия като на младини. Защо? Защото душата не се изменя, а целият наш вътрешен живот - това са свойства на душата. Ние мислим с душата, нашите чувства и емоции – това е проявление на душата. Душата е това, което боли у човека, когато цялото тяло е здраво. Душата се ползва от тялото - както музикантът се ползва от своя инструмент. Ако струна се е скъсала – ние вече не слушаме музика, но това още не значи, че е умрял самият музикант.

Смърт няма, казва ни Църквата, има само преход от една форма на битието в друга. След своето излизане от тялото душата попада в нови условия за живот. Тя по своята воля не може вече да измени своето състояние, както това е било при живота на земята. И тук най-важно значение придобива духовната връзка на умрелия човек с Църквата и затова от страна на живите й членове е необходима молитва за починалите.

Светата Църква е установила стройна и последователна система на възпоменание. Църковният устав твърде подробно определя кога и какви заупокойни молитви да се извършват. Църквата ги въвежда в състава на общественото и частното богослужения, в домашната молитва.

На всяка от деветте денонощни служби непременно в една или друга форма се извършва възпоменание за починалите. От всички дни на седмицата църковният устав определя съботата  по преимущество за ден за възпоменание на починалите. И това не е случайно. Съботният ден като ден за почивка по своето назначение най-много подхожда за моление за упокоение душите на умрелите. Освен това, именно на Велика Събота, в навечерието на Своето Възкресение, Господ пребивавал телом в гроба.

В дните за помен на починалите православните християни записват в храма имената на своите починали родственици, които приживе били кръстени, т. е. били членове на Църквата. Има още добър обичай в дните за помен да се донася в храма храна за нямащите. Тя се освещава по време на богослужението и после се раздава на всички, които пожелаят. Човек, получил храна, се моли „за всички тук днес споменати”, и към молитвата на всеки от нас се присъединява и неговата благодарствена молитва.

Като видим израз на увереността на живите в безсмъртието на починалите се приготвя кутия или коливо — сварени зърна пшеница, смесени с мед. Както семената съдържащи в себе си живота, за да образуват клас и да дадат плод, трябва да бъдат положени в земята и там изтляват, така и тялото на умрелия трябва да бъде предадено на земята и да изпита тление, за да стане после за бъдещия живот. За източния мистицизъм тялото на човека е само затвор за душата. След освобождението то трябва да се изгори и изхвърли. За християнството тялото е храм на душата. И ние вярваме не само в безсмъртието на душата, но и във възкресението на всеки човек, т. е. в единството на душата и тялото.Извършвайки днес помен за починалите, ние трябва най-сериозно да се замислим за вечен живот. Всеки от нас без изключение, веднъж появил се на този свят, трябва непременно да го напусне. И в този закон Божи няма изключение.
Нетраен и суетен е нашият живот на земята. Ясното и радостно негово протичане често се помрачава от неочаквани житейски скърби и нещастия. Нашите радости са смесени с мъка: недалече от богатството е нищетата, здравето с нищо не е защитено от болестите, самият живот във всеки момент може да се пресече от смъртта. Времето на живота е неудържимо и скоротечно, така че и не забелязваш как отлитат дните.

Но съвременният човек най-малко от всичко се замисля над въпроса за смъртта. Най-поразителното отличие на съвременната масова култура от християнската култура е в неумението да умираме. Човек подхожда към прага на смъртта, не толкова стараейки се да погледне зад неговата черта, колкото безкрайно обръщайки се назад и с ужас пресмятайки цялото нарастващо разстояние от времето на своята младост. Старостта от време за „подготовка за смъртта”, когато „ е време да се замислиш за душата”, е станала време за последен и решителен бой за място под слънцето, за последните „права”.

Както е писал нашият съвременник - архиепископ Йоан Шаховски: „Оглушените от суетата хора вече не са способни да мислят за великите и вечни истини, за постижения, за които е нужна макар и минута на божествено мълчание в сърцето, макар и миг на свята тишина”. Отрицанието на бъдещия задгробен живот напълно обезсмисля земния живот -нас ни е нямало – и няма да ни има, животът нелепо се мержелее между двете пропасти на небитието.

Смъртта – това е пределът на земния живот, в продължение на който човек може още да се изправи. Свещеното Писание казва: „Всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2). Няма човек, който да е живял и никак да не е съгрешил” (вж. Екл. 7:20). Всички ние постоянно съгрешаваме. И за всичко това ще ни се наложи в свое време да дадем отговор. Затова днес поменавайки нашите ближни, да си припомним и за своята душа, та достойно да прекараме времето на земното странстване и да скъпим времето, което Господ ни е отпуснал.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев

Източник: www.pravmladeji.org