Слово за Неделя на Блудния син
Покаянието - това е правият и истински път към спасението, а не праведността.
През миналата неделя с думите на евангелската притча Светата Църква ни внушаваше да не разчитаме на своята праведност. Видяхме, че няма никаква възможност да възложим върху нея надеждата на спасението си. Защото къде можем да живеем така, че целият ни живот да представлява непрекъсната верига от добри дела, и при това така, че зад тези добри дела винаги да има добри чувства и разположения на сърцето, а освен това всички тези чувства и разположения, заедно с всички дела, да са въодушевявани от ревността по Божията слава?
Къде можем да живеем така? Далече сме от това! А именно всичко това, и то само в своята съвкупност, съставя пълната праведност, така че ако нещо не достига, тази праведност не е вече праведност и няма силата да ни отвори входа към Царството Небесно.
Но от друга страна, само праведните, чистите и светите могат да наследят Царството Божие, защото в него няма да влезе нищо нечисто. Така че какво да правим? Как да направим неправедния си живот - праведен? С какво да оправдаем неправдите си? Къде да денем греховете си и с какво да избелим нечистотата и гнусотата на душата си. Защото, ако при този недостиг на правда не съумеем да постигнем и да направим това, което следва после, няма да имаме надежда и спасение. Ще погинем. Бог на правдата не проявява излишна снизходителност и не гледа на лице - или бъди прав, или търси истинско оправдание пред лицето на Праведния и неподкупен Съдия.
Уви! Притиснати сме и от двете страни. И през тази теснота неизбежно преминава всяка душа, която търси спасение. Като не вижда правда в себе си, тя е поразена от чувството за Божия гняв и е готова да падне в отчаяние. Но благодарение на Господа, чува от кръста утешителния Му глас към разбойника: днес ще бъдеш с Мене в рая! (Срв.: Лук. 23:43)И се оживява от блага надежда. Ех, братя! Ако го нямаше Кръста, нямаше да има никога радост и утешение в нито една душа; щеше да има само скръб и теснота - и в този живот, и в бъдещия.
Чували ли сте, братя, със сърцето си това призоваване от Господа: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени от грехове, и Аз ще ви успокоя (Срв.: Мат. 11:28)- ще ви взема под Своя покров, ще ви умиря, облекча и ще наситя душата ви с блага надежда!” Дойдете всички, които търсите спасение! Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христа, като викаме от дълбочината на душата си към Него: "Спаси ни, Сине Божий, спаси ни! Освен Теб друг Спасител нямаме!”
И така, това е правият и надежден път към спасението, а не праведността. Затова и Новият Завет започва така: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15) . Покайте се: признайте себе си за грешни, без никакво оправдание пред Бога и плачете за това в мъката на душата си, вярвайте в Евангелието; вярвайте, че заедно с Господ на Кръста са приковани и всичките ни грехове и е разкъсано ръкописанието им и че всеки грешник, който вярва в Него, получава прошка и бива признат за праведен пред лицето на Божията правда.
Потоците сълзи на покаяние и сърдечно съкрушение за греховете ни, разтворени и смекчени от вярата в кръстната смърт на Господа - това е основата на нашето оправдание и следователно на нашето спасение. Ето защо свети Иоан Предтеча, когато подготвя народа за срещането с Господа, казва: покайте се ... (Мат. 3:2)Ето защо и Сам Господ започва проповедта Си със същата дума: покайте се (Марк. 1:15)- и след това, като изпраща Апостолите на проповед още докато е сред тях, им заповядва навсякъде да казват: покайте се(Срв.: Марк. 6:12). Ето защо и Светата Църква, като ни учи да се потрудим за спасението си през приближаващия се пост, влага такава песен в устата на всеки от нас: " Жизнодавче, отвори ни вратите на покаянието!” Тя вече ни предложи притчата за митаря и фарисея, за да ни научи, че спасението е в това, да удряме гърдите си като митаря с покайния вопъл: Боже, бъди милостив към мене, грешника (Лук. 18:13), а не в самооправдателното самомнение: не съм като другите... благодаря Ти ... (Срв. Лук. 18:11)и прочее; и сега ни предлага притчата за блудния син, за да покаже, че на Небесния Отец е по-скъп този син, който се обръща към Него след съгрешението си и казва: не съм вече достоен да се нарека Твой син (Срв.: Лук. 15:19), отколкото онзи, който мисли, че никога не нарушава волята Му и казва: ни веднъж Твоя заповед не престъпих ... (Срв. Лук. 15:29).
Дойдете с плач да се обърнем към Господа, Който ни е сътворил, праведния Господ, но Който е готов да ни помилва заради сълзите ни на съкрушение.
Да не помисли някой, като съди по примера на митаря и блудния син, че сълзите на покаяние са нужни само на онези, които са се заплели в безчестните си страсти и в големите си грехове, но не и на тези, които вече са престанали да грешат и живеят изправно! Не, не! Покайните сълзи са необходими на всички и без тях за никой в света няма спасение; при това са нужни непрестанни сълзи, а не така - поплакал си веднъж, изповядал си се и ти е достатъчно ... В живота те са това, което е полето при украсяване на платното с цветя. Както едноцветното поле служи за основа на цветовете и изпълва празното пространство между тях, така и сълзите на покаяние служат за основа на праведността и запълват недостига на праведни дела в живота ни.Така че, да не се опитваме да избегнем това. Подобава да плачем и да плачем!
За да ви стане по-ясно какво представляват сълзите и как трябва да плачем, ще ви приведа няколко примера за това от житията на светиите. Един свят мъж, струва ми се - свети Ефрем Сирин, отивал с учениците си в града или селището и като минавали покрай гробището, видял една вдовица, която проливала горчиви сълзи над гроба и, колкото и да я утешавали роднините, събрани около нея, тя никого не искала да слуша. Сякаш била забравила всичко, нищо не виждала и не чувала; мъката завладяла сърцето и душата ?. Като я подминали, старецът се обърнал към учениците си и им казал: " Както се съкрушава тази вдовица на гроба, така трябва и ние да се съкрушаваме с плач за душата си, която сме умъртвили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на този свят и на плътските похоти”. Като казал това, старецът заридал и ридал през целия път, докато стигнали до определеното място, а там вече трябвало да скрие сълзите си.
Има сказание за един старец, който оставил света и се отдалечил в пустинни краища, но не си построил килия, а така преминавал от място на място, като прелетна птица. Дали някой го е виждал да вкусва храна, не се знае, но никой никога не го бил виждал без сълзи, ридания и стенания. Когато се случвало като пустинна гургулица да се приближи до някой град или селище, той не влизал в него, а сядал на някой камък и склонил глава към гърдите си, викал със сълзи: "О! О! О! Уви! Ех, мъка! Ех, беда! Какво ще стане? Какво ще бъде?”. Случвало се жителите на това място да отидат при него и от състрадание да започнат да го утешават, но това още повече усилвало скръбта му и увеличавало плача и сълзите му. Предлагали му и храна, и дрехи, и пари - нищо не го утешавало, нищо не привличало вниманието му, и сълзите му били хляб за него денем и нощем. Понякога се обръщали към него и му казвали: "За какво плачеш и каква беда те е постигнала? Кажи ни; може би ние ще можем, според силите си, да ти помогнем и да облекчим горчивата ти участ”. Но при тези думи старецът започвал още по-силно да плаче, като закривал лицето си, и от ридания и вопли нямал сили да произнесе членоразделно нито една дума. И едва след като много пъти го питали така, през сълзи и стонове, казвал понякога: "Не зная дали ще ми помогнете, но ето каква е бедата ми: моят господар ми повери голямо богатство, а аз цялото го пропилях по увеселения, театри, гуляи, пиршества и разкошен нечист живот с блудници. Сега господарят ми ме търси и, като ме намери, ще ме предаде на съда и на позорно наказание. Не зная какво да правя? Какво ще бъде? Какво ще стане?” - и пак се предавал на плач, ридания и вопли. Разбирате ли за какво е плакал? Плакал е за греховете си и се е боял от съда на Владиката на всички - Бога! Ето така да заплачем и ние и може би Бог ще ни помилва!
Може би някой ще каже: "Все плач, стенания и сълзи! Приятно ли е на Самия Господ такова неестествено състояние!”. Да, така е.Само сълзите са приятни на Господа и само тези, които пристъпват към Него със съкрушено сърце, Той приема милостиво и благосклонно. За една душа, която търсела спасение, ето какво показал Господ в сънно видение: видяла тя себе си, сякаш заедно с множество други души се намира в широкия двор на една света обител, сред който се издигала преблаголепна църква. Всички очаквали нещо. Изведнъж се разнесло: "Идва, идва пастирът!” народът се отдръпнал и всички видели Спасителя да идва, облечен като пастир. Лицето Му било с необикновена красота и благият Му поглед носел радост и утешение на всички, към които се устремявал. Той преминал пространството между народа и църквата и застанал пред вратите на храма. Очите на всички били вперени в Него... Давайки знак с ръка и с очи, Той започнал да извиква при Себе Си от множеството онези, които Му били нужни. Извикваните се обличали със светлина и колкото повече се приближавали, толкова по-светоносни ставали. Виждало се, че това било знак на особена благодат и милост. Но като извикал двама-трима, Спасителят се спрял сякаш в недоумение. Душата, на която се дало това видение, водела добър живот, в подвизи и трудове, доколкото можела, вършела добро, и още с появата на Господа се надявала, че заради такова благоугаждане на Господа или заради това, че тя не е като другите, Господ ще ? покаже някакъв знак на особеното Си благоволение. Затова, когато той престанал да извиква, тя си помислила, че е дошъл нейният ред. Като пристъпила напред, тя се обърнала към Господа: "Няма ли и мен, Господи?”. Но Господ дори не я погледнал, а само погледът Му и движението на главата Му изразявали презрение и отхвърляне. Душата, която видяла това, била сякаш поразена със стрела и паднала с вик на отчаяние. Заобикалящите я се хванали да ? помагат, но тя отблъсквала всички, като само викала: "Аз съм грешница..., аз съм погинала... Господ ме отхвърли, а без Него как да живея и къде да търся спасение?”. Но Господ бил вече близо, стенещата от скръб душа едва успяла да повдигне глава и веднага видяла Господа, Който стоял над нея с разтворени обятия, готов да я повдигне. Божествените Му уста изрекли утешителните думи: "Ето как трябва да се идва при Мене!”. И с това видението свършило.
Ето, виждате ли как трябва да се отива при Господа! Няма какво да се умува! Такъв път на молитва е устроил за нас Господ: по този път и ще вървим. Той е дошъл в света да спаси грешниците: като грешници и ще пристъпваме към Него, само като грешници, които плачат за греховете си с решимостта повече да не ги повтарят. Няма нито един праведник на земята; всички са грешници и всички биват оправдавани даром, по благодатта на Господа Иисуса Христа, заради вярата си в Него и сълзите си на разкаяние и съкрушение! Нека да плачем за греховете си, за да се спасим! Амин.
Светител Теофан Затворник
През миналата неделя с думите на евангелската притча Светата Църква ни внушаваше да не разчитаме на своята праведност. Видяхме, че няма никаква възможност да възложим върху нея надеждата на спасението си. Защото къде можем да живеем така, че целият ни живот да представлява непрекъсната верига от добри дела, и при това така, че зад тези добри дела винаги да има добри чувства и разположения на сърцето, а освен това всички тези чувства и разположения, заедно с всички дела, да са въодушевявани от ревността по Божията слава?
Къде можем да живеем така? Далече сме от това! А именно всичко това, и то само в своята съвкупност, съставя пълната праведност, така че ако нещо не достига, тази праведност не е вече праведност и няма силата да ни отвори входа към Царството Небесно.
Но от друга страна, само праведните, чистите и светите могат да наследят Царството Божие, защото в него няма да влезе нищо нечисто. Така че какво да правим? Как да направим неправедния си живот - праведен? С какво да оправдаем неправдите си? Къде да денем греховете си и с какво да избелим нечистотата и гнусотата на душата си. Защото, ако при този недостиг на правда не съумеем да постигнем и да направим това, което следва после, няма да имаме надежда и спасение. Ще погинем. Бог на правдата не проявява излишна снизходителност и не гледа на лице - или бъди прав, или търси истинско оправдание пред лицето на Праведния и неподкупен Съдия.
Уви! Притиснати сме и от двете страни. И през тази теснота неизбежно преминава всяка душа, която търси спасение. Като не вижда правда в себе си, тя е поразена от чувството за Божия гняв и е готова да падне в отчаяние. Но благодарение на Господа, чува от кръста утешителния Му глас към разбойника: днес ще бъдеш с Мене в рая! (Срв.: Лук. 23:43)И се оживява от блага надежда. Ех, братя! Ако го нямаше Кръста, нямаше да има никога радост и утешение в нито една душа; щеше да има само скръб и теснота - и в този живот, и в бъдещия.
Чували ли сте, братя, със сърцето си това призоваване от Господа: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени от грехове, и Аз ще ви успокоя (Срв.: Мат. 11:28)- ще ви взема под Своя покров, ще ви умиря, облекча и ще наситя душата ви с блага надежда!” Дойдете всички, които търсите спасение! Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христа, като викаме от дълбочината на душата си към Него: "Спаси ни, Сине Божий, спаси ни! Освен Теб друг Спасител нямаме!”
И така, това е правият и надежден път към спасението, а не праведността. Затова и Новият Завет започва така: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15) . Покайте се: признайте себе си за грешни, без никакво оправдание пред Бога и плачете за това в мъката на душата си, вярвайте в Евангелието; вярвайте, че заедно с Господ на Кръста са приковани и всичките ни грехове и е разкъсано ръкописанието им и че всеки грешник, който вярва в Него, получава прошка и бива признат за праведен пред лицето на Божията правда.
Потоците сълзи на покаяние и сърдечно съкрушение за греховете ни, разтворени и смекчени от вярата в кръстната смърт на Господа - това е основата на нашето оправдание и следователно на нашето спасение. Ето защо свети Иоан Предтеча, когато подготвя народа за срещането с Господа, казва: покайте се ... (Мат. 3:2)Ето защо и Сам Господ започва проповедта Си със същата дума: покайте се (Марк. 1:15)- и след това, като изпраща Апостолите на проповед още докато е сред тях, им заповядва навсякъде да казват: покайте се(Срв.: Марк. 6:12). Ето защо и Светата Църква, като ни учи да се потрудим за спасението си през приближаващия се пост, влага такава песен в устата на всеки от нас: " Жизнодавче, отвори ни вратите на покаянието!” Тя вече ни предложи притчата за митаря и фарисея, за да ни научи, че спасението е в това, да удряме гърдите си като митаря с покайния вопъл: Боже, бъди милостив към мене, грешника (Лук. 18:13), а не в самооправдателното самомнение: не съм като другите... благодаря Ти ... (Срв. Лук. 18:11)и прочее; и сега ни предлага притчата за блудния син, за да покаже, че на Небесния Отец е по-скъп този син, който се обръща към Него след съгрешението си и казва: не съм вече достоен да се нарека Твой син (Срв.: Лук. 15:19), отколкото онзи, който мисли, че никога не нарушава волята Му и казва: ни веднъж Твоя заповед не престъпих ... (Срв. Лук. 15:29).
Дойдете с плач да се обърнем към Господа, Който ни е сътворил, праведния Господ, но Който е готов да ни помилва заради сълзите ни на съкрушение.
Да не помисли някой, като съди по примера на митаря и блудния син, че сълзите на покаяние са нужни само на онези, които са се заплели в безчестните си страсти и в големите си грехове, но не и на тези, които вече са престанали да грешат и живеят изправно! Не, не! Покайните сълзи са необходими на всички и без тях за никой в света няма спасение; при това са нужни непрестанни сълзи, а не така - поплакал си веднъж, изповядал си се и ти е достатъчно ... В живота те са това, което е полето при украсяване на платното с цветя. Както едноцветното поле служи за основа на цветовете и изпълва празното пространство между тях, така и сълзите на покаяние служат за основа на праведността и запълват недостига на праведни дела в живота ни.Така че, да не се опитваме да избегнем това. Подобава да плачем и да плачем!
За да ви стане по-ясно какво представляват сълзите и как трябва да плачем, ще ви приведа няколко примера за това от житията на светиите. Един свят мъж, струва ми се - свети Ефрем Сирин, отивал с учениците си в града или селището и като минавали покрай гробището, видял една вдовица, която проливала горчиви сълзи над гроба и, колкото и да я утешавали роднините, събрани около нея, тя никого не искала да слуша. Сякаш била забравила всичко, нищо не виждала и не чувала; мъката завладяла сърцето и душата ?. Като я подминали, старецът се обърнал към учениците си и им казал: " Както се съкрушава тази вдовица на гроба, така трябва и ние да се съкрушаваме с плач за душата си, която сме умъртвили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на този свят и на плътските похоти”. Като казал това, старецът заридал и ридал през целия път, докато стигнали до определеното място, а там вече трябвало да скрие сълзите си.
Има сказание за един старец, който оставил света и се отдалечил в пустинни краища, но не си построил килия, а така преминавал от място на място, като прелетна птица. Дали някой го е виждал да вкусва храна, не се знае, но никой никога не го бил виждал без сълзи, ридания и стенания. Когато се случвало като пустинна гургулица да се приближи до някой град или селище, той не влизал в него, а сядал на някой камък и склонил глава към гърдите си, викал със сълзи: "О! О! О! Уви! Ех, мъка! Ех, беда! Какво ще стане? Какво ще бъде?”. Случвало се жителите на това място да отидат при него и от състрадание да започнат да го утешават, но това още повече усилвало скръбта му и увеличавало плача и сълзите му. Предлагали му и храна, и дрехи, и пари - нищо не го утешавало, нищо не привличало вниманието му, и сълзите му били хляб за него денем и нощем. Понякога се обръщали към него и му казвали: "За какво плачеш и каква беда те е постигнала? Кажи ни; може би ние ще можем, според силите си, да ти помогнем и да облекчим горчивата ти участ”. Но при тези думи старецът започвал още по-силно да плаче, като закривал лицето си, и от ридания и вопли нямал сили да произнесе членоразделно нито една дума. И едва след като много пъти го питали така, през сълзи и стонове, казвал понякога: "Не зная дали ще ми помогнете, но ето каква е бедата ми: моят господар ми повери голямо богатство, а аз цялото го пропилях по увеселения, театри, гуляи, пиршества и разкошен нечист живот с блудници. Сега господарят ми ме търси и, като ме намери, ще ме предаде на съда и на позорно наказание. Не зная какво да правя? Какво ще бъде? Какво ще стане?” - и пак се предавал на плач, ридания и вопли. Разбирате ли за какво е плакал? Плакал е за греховете си и се е боял от съда на Владиката на всички - Бога! Ето така да заплачем и ние и може би Бог ще ни помилва!
Може би някой ще каже: "Все плач, стенания и сълзи! Приятно ли е на Самия Господ такова неестествено състояние!”. Да, така е.Само сълзите са приятни на Господа и само тези, които пристъпват към Него със съкрушено сърце, Той приема милостиво и благосклонно. За една душа, която търсела спасение, ето какво показал Господ в сънно видение: видяла тя себе си, сякаш заедно с множество други души се намира в широкия двор на една света обител, сред който се издигала преблаголепна църква. Всички очаквали нещо. Изведнъж се разнесло: "Идва, идва пастирът!” народът се отдръпнал и всички видели Спасителя да идва, облечен като пастир. Лицето Му било с необикновена красота и благият Му поглед носел радост и утешение на всички, към които се устремявал. Той преминал пространството между народа и църквата и застанал пред вратите на храма. Очите на всички били вперени в Него... Давайки знак с ръка и с очи, Той започнал да извиква при Себе Си от множеството онези, които Му били нужни. Извикваните се обличали със светлина и колкото повече се приближавали, толкова по-светоносни ставали. Виждало се, че това било знак на особена благодат и милост. Но като извикал двама-трима, Спасителят се спрял сякаш в недоумение. Душата, на която се дало това видение, водела добър живот, в подвизи и трудове, доколкото можела, вършела добро, и още с появата на Господа се надявала, че заради такова благоугаждане на Господа или заради това, че тя не е като другите, Господ ще ? покаже някакъв знак на особеното Си благоволение. Затова, когато той престанал да извиква, тя си помислила, че е дошъл нейният ред. Като пристъпила напред, тя се обърнала към Господа: "Няма ли и мен, Господи?”. Но Господ дори не я погледнал, а само погледът Му и движението на главата Му изразявали презрение и отхвърляне. Душата, която видяла това, била сякаш поразена със стрела и паднала с вик на отчаяние. Заобикалящите я се хванали да ? помагат, но тя отблъсквала всички, като само викала: "Аз съм грешница..., аз съм погинала... Господ ме отхвърли, а без Него как да живея и къде да търся спасение?”. Но Господ бил вече близо, стенещата от скръб душа едва успяла да повдигне глава и веднага видяла Господа, Който стоял над нея с разтворени обятия, готов да я повдигне. Божествените Му уста изрекли утешителните думи: "Ето как трябва да се идва при Мене!”. И с това видението свършило.
Ето, виждате ли как трябва да се отива при Господа! Няма какво да се умува! Такъв път на молитва е устроил за нас Господ: по този път и ще вървим. Той е дошъл в света да спаси грешниците: като грешници и ще пристъпваме към Него, само като грешници, които плачат за греховете си с решимостта повече да не ги повтарят. Няма нито един праведник на земята; всички са грешници и всички биват оправдавани даром, по благодатта на Господа Иисуса Христа, заради вярата си в Него и сълзите си на разкаяние и съкрушение! Нека да плачем за греховете си, за да се спасим! Амин.
Светител Теофан Затворник
