Това са подвизите, чрез които душата, тялото и външното ни поведение се формират в съответствие с духа на новия живот, след като духът при обръщането бива съживен от Божията благодат и достига до решимост и обет и запечатването им със светите тайнства. Но както в началото обръщането към Бога е ненадеждно, ако човек не го запечата с благодат чрез тайнствата, така и през цялото следващо време ревността е слаба, усърдието - безсилно, волята - слаба, животът - едва мъждука, ако човек не се обновява чрез божествените тайнства изповед и свето причастие. Християнският живот, засвидетелстван от усърдието, е благодатен живот; следователно най-мощното средство за неговото пазене, хранене и разгаряне трябва да бъде привличането и приемането на Божествена благодат. Съществуват специални стихии, хранещи биологичния ни живот; съществуват и стихии, хранещи духовния живот. Това са тайнствата. 

 

Специално за подхранването и издигането на духовния ни живот Господ ни е дал тайнството на Тялото и Кръвта. Аз съм хлябът на живота - е казал Господ - плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие! (Иоан. 6:35, 55). Затова, който яде тоя хляб, ще живее вовеки (Иоан. 6:58). Духовният живот е следствие от общуването с Господ; извън Него и без Него у нас няма истински живот. Но Той казва: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него... Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан. 6:56, 57), тоест общуването с Господ се осъществява чрез причастяване с тялото и кръвта. Истинският духовен живот е силен, изпълнен с много дела и многоплоден. Но без Мене не можете да вършите нищо. Който пребъдва в Мен, той дава много плод. Който яде моята плът, пребъдва в Мене. От всичко това следва, че ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот... Който яде тоя хляб, ще живее вовеки. (Иоан. 15:5; 6:56,53,58). Това е благодатният извор на съхранение и укрепване на духовния ни живот. Затова от самото начало на християнството истинските ревнители на благочестието са поставяли като най-голямо благо честото причастяване. 

 

При апостолите то е навсякъде - християните постоянно пребивават в молитви и преломяване на хляба, тоест причастяват се. В посланието си до Кесарий Василий Велики казва, че е спасително всеки ден да се причастяваме с тялото и кръвта, а за своя живот пише: “Ние се причастяваме четири пъти седмично”. Общото мнение на всички светии е, че без причастяване няма спасение и без чисто причастяване няма преуспяване в живота. Но Господ, Който е извор на живот, съживяващ причастяващите се с Него, е същевременно и изгарящ огън. Достойно причастяващият се вкусва живот, а недостойно причастяващият се вкусва смърт. Макар тази смърт да не последва видимо, тя винаги се извършва невидимо в духа и сърцето на човека. Недостойно причастяващият се си тръгва като главня от огън или като желязна сгурия. В тялото или се поставя семето на смъртта или тя идва тук, на място, както станало в коринтската църква, според бележката на апостола. Затова, когато се причастяваш, трябва да пристъпиш към това със страх и трепет и след достатъчна подготовка. Тази подготовка се състои в очистване на съвестта от мъртви дела. Нека човек да изпитва себе си - учи апостолът - и тогава да яде от хляба и да пие от чашата (1 Кор. 11:28). Изповедта, съчетана с намразване на греха и с обет човек по всякакъв начин да се отдалечава от него, прави духа на човека съд, способен да побере невместимия Бог, по Неговата благодат. Решителността и обетът са мястото, където Господ общува с нас при причастяването, тъй като само то е чисто, а всичко останало в нас е нечисто. Затова никой не идва достойно, а само с Господ, по благодатта, причастяващите се биват считани за достойни, заради изповедта със съкрушение и обет. Всичко би могло да се ограничи и с това: изповядай се достойно - и ще бъдеш достоен причастник. 

 

Но изповедта и сама е тайнство, изискващо достойна подготовка, и освен това изисква за съвършенството си особени действия, чувства и разположения, които не могат да бъдат извършени и проявени изведнъж, а изискват време и специално занимаване с тях. Затова тайнството изповед винаги е било извършвано по специален чин, с предварителни дела и упражнения, подготвящи за него, които спомагат за по-добро опознаване на греховете, за събуждане и проявяване на съкрушение заради тях, и за ограждане с крепостта на обета. Всички те заедно представляват говеенето. Оттук следва, че за издигане и укрепване на благодатния живот чрез тайнствата е нужно да се извърши говеене с всички негови изисквания, да се изповядаш и като се подготвиш по този начин, да се причастиш достойно със светите тайни. Необходимо е да организираш говеене, или по-добре да кажем, да приемеш говеенето, защото то вече е установено от светата Църква. Четирите поста са установени точно с тази цел - през тях ревнуващите за благочестие да говеят, да се изповядат и да се причастят. Затова търсещият съвършенство трябва да си постави за правило да говее четири пъти годишно, през всички големи пости. Така е и написано в “Православное Исповедание”. Това не ограничава усърдието на човек да говее и по - често и дори непрестанно; също както и не се стоварва като иго върху неможещите поради обстоятелствата си да изпълнят това. 

 

Само спазвай следното: направи всичко, което зависи от теб, за да поговееш четири пъти годишно. За миряните четири пъти е скромна, средна и както е изпитано, доста спасителна мяра. Постъпващият така не изпъква сред другите, затова и няма да се гордее като превъзхождащ ги. Може през Великия и Рождественския пост да говееш по два пъти - в началото и в края. Така и ще се оформят всичките шест говеения. Трябва да различаваш говеенето от постенето или от достойното, в съответствие с устава на Църквата, прекарване на постите. То е част от поста, но се различава от него по по-голямата строгост относно храната и съня и по това, че винаги се съчетава с други благочестиви занимания, като например: прекратяване на житейските грижи и дела, доколкото е възможно, четене, който може, на свети книги, ходене на църква без пропускане на полагащите се служби и така нататък. Това време се посвещава, общо взето, изключително на благочестиви занимания, които са насочени все към това - човек да принесе покаяние и изповед и след това да се причасти.

 

По този начин е очевидно, че в целия си състав говеенето е пречистване на живота, възстановяване на неговия порядък, пречистване на целите, възстановяване на общуването с Господа, обновяване на духа и на цялото ни същество. Това е все едно изпиране на замърсена кърпа или изкъпване в баня след пътуване. Християнинът е на път и дори при най-голямо внимание не ще се опази от прах - от страстни помисли и от петна на грехопадения. Колкото и малка да е нечистотата, тя е същото, каквото е прашинка в окото или песъчинка в часовника - окото не вижда, часовникът не върви. Затова е неизбежно от време на време да се очистваме. Затова, колко мъдро е уредено при нас в Църквата и колко спасително е да се покоряваме със смирение на това установление! Това е значението на говеенето! То е средство за подхранване, разпалване и опазване в нас на живота; но то е най-вече старателен преглед на живота, на паденията, на техните причини, и установяване на средства за тяхното избягване. Когато греховете са разпознати, изхвърлени са от сърцето със съкрушение и неприязън, измити са чрез изповед с обет, тогава съдът е готов. При причастяването Господ идва и общува с достойния дух, който трябва да чувства: Защото не съм вече сам, но с Тебе.