Откъде произлизат страстите? Нито един човек не се ражда с определена страст. Всеки от нас се появява на бял свят само със семето на всички страсти - самолюбието. Главните клони на самолюбието са: гордост,користолюбие, сластолюбие. От тях се разклоняват вече всички други страсти; но сред тях не всички са еднакво важни. 

 

Най-важните са: блудство, чревоугодничество, завист, леност, злопаметност. По силата си те са равни на първите, заедно с които представляват седемте първоначални страсти, тъй като са възбудители на греха и родители на всяка друга греховна склонност и страст...

 

По никакъв начин не бива да мислим, че страстите се образуват естествено, от само себе си. Всяка страст е наше дело. Позивите за едно или друго греховно нещо произлизат от покварата на нашата природа; но да го задоволим, още повече - нееднократно, до навик, е в наша воля (2, с. 169-170). Ето как се разраства в нас злото от малко, почти незабележимо семе. 

 

На дъното на сърцето, както отбелязахме, лежи семето на злото - самолюбието; от него покълват пълните с неговата сила три кълна на злото - трите му видоизменения: самопревъзнасяне, корист, чувственост, а тези трите вече раждат безчислено множество страсти и порочни наклонности; както при дървото главните стволове дават начало на множество клони и филизи, така и в нас се образува цяло дърво на злото, което, като се вкорени в сърцето, след това се разклонява по цялото ни същество, излиза навън и покрива всичко, което ни заобикаля. Подобно дърво, можем да кажем, има у всеки, чието сърце поне малко обича греха - само с тази разлика, че при един човек се разкрива по-пълно една, а при друг - друга негова страна. 

 

А коя е причината, поради която в повечето случаи не го забелязваме в себе си? Грехът не ни позволява това - той е много хитър и предвидлив. Голото дърво на злото, описано от нас, веднага би могло да се изпречи пред взора на ума и да отблъсне от себе си всекиго; затова той бърза да го облече с листа, да прикрие безобразието му и го прикрива така, че душата, в която расте това дърво, не може да различи не само корена и стволовете, но дори и клоните. Тези листни прикрития са разсеяност и многогрижие. Но грехът не се задоволява само с това листно покривало - през него все още може някак си да се проникне, може да се разместят листата му с вятъра на скърбите и на вътрешните разтърсвания на съвестта и да се открие криещото се под него безобразие на греха. Затова грехът сам от себе си създава някакво непроницаемо покривало, подобно на застояла мътна вода, където потапя дървото си заедно с листата му. Това покривало се състои от незнание, безчувственост и нехайство. Не познаваме опасността, в която се намираме, затова и не я усещаме; не я усещаме, затова и се отдаваме на нехайство.