Особености на детската изповед

Идва на изповед  десетгодишно момче, изважда  от джоба си акуратно сгъната бележка и започва да чете греховете си: „ гордост, тщеславие, нямам любов към Бога, от сутрин до вечер гледам телевизия…” Усещате ли кой стои зад изповедта? Разбира се – мама! Тази майка е написала вместо сина си греховете му. Между  впрочем – ако се огледаме, можем да открием и самата майка  – тя стои зад гърба на сина си и се наслаждава на усърдието, с което той чете греховете си. След като свърши с прочита, аз го помолих  да ми даде списъка и накъсвайки го, му казах: „ Всичко това е написала майка ти”, „ А, не батюшка, аз сам” – възрази момчето. „Да, ти наистина сам си я написал, но майка ти е диктувала”. „Да, това е истина” – отговори ми той. „ А сега, кажи ми, Саша, извърши ли лоши неща ( защото смисъла на думата „лошо” децата разбират)? Какво ти подсказва твоето малко сърце? Кажи, каквото можеш да кажеш, а ако се стесняваш, кажи така: „ Стеснявам се да кажа с думи, но съжалявам  за това, което съм направил”. И момчето започна да изброява съвсем обикновени грехове: „ Съборих, счупих…” Къде останаха гордостта, тщеславието, отсъствието на любов към Бога и т.н.  Детето се разкайваше, че не е помагало на майка си, че й се е отговаряло… 


След прочитането на разрешителната молитва над детето, майка му се приближи към мен и започна да се оплаква: „ Знаете ли, батюшка, синът ми се изповядва всеки месец, причастява се, но  пак продължава да греши. Такъв е той – не е добър. Колко пъти му говоря, че трябва да се оправи, а той –  все такъв си остава. Още  ми призна, че момчето не се изповядва искрено – като че ли има прибор за измерване искреността  на изповедта?!

Но особеността  на детската изповед ( ако не е на майката) се състои тъкмо в това, че е непосредствена, искрена и правдива и ако поддържаме това, то детето, изповядвайки се самостоятелно, ще започне да се променя. Ако истината и непосредствеността, с която говорят децата, се запазят в душите им, то те ще се оправят, но ако като папагали повтарят, което са им казали родителите, оправянето ще се забави.

Децата често мълчат на изповед. Свещеникът ги пита: «Ти разкайваш ли се?». « Не знам», —  често отговаря детето. Но аз мисля, че  над мълчащото дете спокойно може да се сложи епитрахила и да му се простят греховете, защото мълчанието му се счита за покаяние.

Много е важно да се даде на детето усещане за свобода. Ти си свободен  в правото да избереш да се изповядваш, както считаш за нужно, както и сам да избереш дали да вършиш добро или зло.  Ако това усещане за свобода се подтисне в детството, внушавайки на детето какво и как трябва да изповядва, то то ще стане не по-добро, а по-хитро. Това, само по себе си, е насилие над духа на човека. Когато майката или свещеникът, заради псевдолюбовта си  заставят децата да се изповядват „както е правилно”, не отчитайки психологическите и психически особености на дадената възраст, то в началото детето постъпва както се изисква от него, после се отдръпва и напуска църквата, защото това не е било неговото волеизволение.

В  практиката ми има много примери за това, как пораствайки, детето постепенно напуска църквата, а майката се учудва на това: ” От ранно детство сме ходили заедно по манастири, аязма, молили сме се, а сега даже и не иска да чуе да дойде в храма”. Зашо се случва това? Защото детето не е изпитало радост в църковния живот. Майката не е съумяла да внесе усещането за свобода, особено необходимо за детето. Били са нарушени главните канони на Православната Църква – любов и свобода. Даже бих поставил в случая на  първо място свободата, защото  децата си отиват от вярата, понеже буквата убива духа.  След време може и да се върнат в Църквата по молитвите на  своите майки, подтикнати от собствените си страдания и изкушения. Но докато са още малки деца, ние всички трябва да се трудим за това, детските души да се изпълват с радост при идването в храма, по време на богослуженията;  да съумеем да създадем чувството за свобода и любов!


И да не забравяме най-главното: Изповедта — това тайна, и тази тайна е велика, скъпи мои родители,  (Еф. 5, 32). На изповедта присъстват изповядващият се, свещеникът и Сам Господ. Какво точно влага Господ в душата на изповядващия се, в сърцето на свещеника, не е известно никому. Единствено на Бог! Добро или лошо е минала изповедта, правилно или не се е каял изповядващият се – никой няма право да отсъжда, защото това е Тайнство и само Бог знае как се е извършило то…

Можем да подготвим детето за изповед, да му разкажем  какво е добро и какво – зло, какво измъчва съвестта и какво – не, от какво боли сърцето и на какво се радва, но нямаме право да поучаваме детето как да се кае! Защото самите ние сме слаби. Ако имахме достатъчно голяма вяра и силна изповед, бихме могли да повдигнем планини и след покаянието повече да не грешим. Но сме слаби и да говорим на детето за покаяние е по-скоро от немощ и приличаме на тези, които небивайки строители, се опитват да строят дом, небивайки моряци, се опитват да преплуват бушуващия океан.

Всичко започва с чисто и благоговейно отношение към чедото: то е създание Божие и когато го назидаваш, трябва да подхождаш към него с мир и любов.

Можем  така  да отговорим на на въпроса: «Защо се изповядваме?» –  «За да сме по-близо до Бога, за да ни помага  Господ». Изповедта – това е общение с Бога, а  Бог разговаря с детето просто, искрено, с любов и без чувство на превъзходство!

Свещеник Георгий Романенко
Превод от руски език: Валя Марчелова

Източник: kambankabg.com

Свети отци на православието

  • Официален сайт на Софийска епархия
  • Богоносци
  • ДОБРОЛЮБИЕ
  • Лествица
  • ПОКЛОННИЧЕСКО-ПРОСВЕТЕН ЦЕНТЪР Св.Йоан Рилски
  • ПРАВОСЛАВИЕ
  • ВЕРОУЧЕНИЕ ЗА УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ
  • АУДИО БИБЛИЯ
  • ВСЕМИРНО ПРАВОСЛАВИЕ
  • ОФИЦИАЛЕН САЙТ НА СВ.СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
  • ПРАВОСЛАВЕН СВЯТ