Не само у светите евангелисти намираме разказ за Преображение Господне: за него ни разказват и учителите на Църквата в множество слова, посветени на този празник; в тях те изясняват и значението му, предлагайки по този начин богата духовна трапеза на християните, обичащи да се отдават на благочестиви размишления. И на нас, като имаме тези поучения и слова на църковните отци, напълно изясняващи смисъла на Христовото Преображение, не остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на пълната с възвишени мисли духовна трапеза; и няма да бъде безполезно, ако, ползвайки словата на църковните учители, свържем в едно намиращите се в тях тълкувания, събирайки ги като къшеи от трапеза, и ги представим за изясняване на този празник за желаещите.

“Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях”.

Защо Спасителят Христос, желаейки преди доброволните Си страдания и смърт да яви на учениците Си Своята слава, доколкото било възможно за тях, взел на планината Тавор не всички ученици? Защото сред тях се намирал Иуда, който бил недостоен за това божествено видение. Свети Теофилакт, архиепископ Български, разсъждава за това така: “Владиката Христос не взел дванадесетте ученици на планината, защото Иуда бил недостоен с предателските си очи да види славата на Христовото преображение.” Прекрасно възпява и свети Дамаскин: “Нечестивите няма да видят Твоята слава, Христе Боже.”

Но не е ли било да възможно да остави Иуда сам в подножието на планината, като недостоен, а другите апостоли да вземе на планината? Разбира се, за Господа това било напълно възможно: но дълготърпеливият наш Владика, покривайки греховете на всички хора, не поискал да изобличи недостойнството на Иуда, нито да му даде повод за по-голямо падение, както казва Писанието: “не изобличавай злите, за да не те намразят”. Нали ако Господ, вземайки всички апостоли, бе оставил само Иуда, то последният би се изпълнил с гняв и ненавист не само към Иисуса Христа, но и към всички апостоли; той би имал нещо като извинение за предателската си злоба към Христа, и би могъл да каже: предадох Иисуса поради това, че бях презиран от Него. Така предполага блажени Теофилакт: “Ако Иисус бе оставил в подножието на планината само Иуда, а другите бе взел със Себе Си, то някои биха могли да кажат, че именно това обстоятелство е наранило сърцето на Иуда и го накарало да се обърне към мисълта за предаването на своя Владика.”

Но не е ли завидял Иуда на тримата апостоли на планината? Не е завидял: той знаел, че те отиват на молитва, която трябвало да продължи цяла нощ, както пише свети евангелист Лука: “като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли”; а Иуда бил ленив и желаел цялата нощ да проспи в подножието на планината; ленивият и сънливият не се грижат за подвизите на благочестието.

Защо Господ взел на планината не повече от трима апостоли? Той направил това, с цел да изпълни писанието, което казва във Второзаконие: “при думите на двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко дело”. Вземайки със Себе Си трима апостоли Господ Иисус Христос поискал да вземе и двама пророци, за да бъдат и живите, и мъртвите свидетели на това, че Той е Син Божий, изпратен за спасението на света от Бога Отца и засвидетелстван от глас свише. Но защо присъстват трима апостоли, ако за свидетелство са достатъчни двама души? Моисей е призован от мъртвите, за да свидетелства на мъртвите, заключени в ада, за пришествието на Христа в света, Илия - за да каже на Енох в рая; а тримата апостоли са призовани да проповядват впоследствие за славата на Христа, видяна в преображението, казвайки: “видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца”, пълен с благодат и истина. И още: “ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. И тоя глас чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина”.

За Господа, явил се в Своето Преображение предмет на удивление за ангели и човеци, било достатъчно само трима от живеещите на земята да видят Неговата слава и да бъдат нейни свидетели: тримата апостоли пред Неговите очи били най-достойни от всички народи и племена. Това, че един праведник пред Бога има несравнимо по-голямо достойнство от множество грешници - Сам Господ ясно е показал във Ветхия Завет: желаейки да накара египетския фараон да се бои от силата на Неговото могъщество, Той заповядал на Моисей да се яви пред последния и да обяви, че изпратилият го Бог е Бог на трима души: Бог на Авраама, Бог на Исаака и Бог на Иакова. Но могъл ли е фараонът, цар на толкова много градове и толкова голям народ като египетския, да се убои от Бога, наричащ Себе Си Владика само на трима души? Не е ли било срамно пред царя на такава велика държава да заяви, че Изпратилият Моисей владее само над трима души? Не би ли било по-уместно в случая, ако за смекчаването на ожесточеното сърце на фараона Моисей бе казал, че Изпратилият го е Бог, царуващ над всички страни под небето, властващ над всички царства във вселената? Обаче Господ не благоволил да направи така, но пожелал да се прослави пред фараона само като Владика на трима Свои раби. Защо? Без съмнение затова, че тези тримата, угаждайки на Бога и грижейки се само за небесните блага, в Божиите очи били по-достойни от всички царства и племена. “Затова, казва апостолът, и Бог не се срами за тях да се нарича техен Бог” и сякаш казва: защо ти, фараоне, се гордееш с големината на своето царство и множеството подчинени на тебе градове и народи? Аз имам такива трима раби, с нито един от които не може да се сравни твоето царство - Аз съм Бог на Авраама, Исаака и Иакова и не се срамувам от това. Същото казва и свети Златоуст, разсъждавайки: “Бог на вселената не се срамува да се нарече Бог на трима (души), и с пълно право: защото светиите превъзхождат всички по своето достойнство - един, който върши Божията воля, е по-добър от десетки хиляди беззаконници”. Тримата апостоли били взети на Тавор за съзерцаване на славата Божия, и повече не било нужно: защото светът не бил достоен за тях.

Защо Господ взел със Себе Си не някои други ученици, но именно Петър, Иаков и Иоан? Свети Златоуст и други отци на Църквата дават изчерпателен отговор на този въпрос. А ние, извиквайки в паметта си трите необходими за спасението и с особена определеност отбелязвани от светото Писание добродетели - вяра, надежда и любов, ще кажем: Господ взел със Себе Си тези трима апостоли, защото в тях още от самото начало се забелязвали, проявявайки се впоследствие с особена яснота, споменатите три добродетели. У Петър - вярата: той преди всички изповядал Христа като Син на Живия Бог, а след това Сам Господ му казал: “Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти”; у Иаков - надеждата: той първи от дванадесетте апостоли трябвало заради израилевата надежда да преклони главата си под меча; у Иоан - любовта: той бил любимият ученик на Господа, наречен син на Пречистата Дева Мария. Затова впоследствие светите апостоли Петър, Иаков и Иоан били наречени от апостол Павел стълбове. Свети Златоуст обяснява това наименование за похвала на апостолите така: “Великите и дивни (стълбове), които всички прославят: те първи - с вярата, надеждата и любовта, утвърдили първенствуващата църква.”

Освен това в тези трима апостоли намираме предобраз на трите чина на избраните Божии угодници, най-достойни от всички да видят Христа в Неговата небесна слава: чинът на боголюбците, чинът на мъчениците и чинът на девствениците. В свети апостол Петър виждаме образа на боголюбците: той, по свидетелството на свети Златоуст, особено силно обичал Господа Иисуса Христа, а по силата на своята любов към Христа тук, във временния живот, всеки ще бъде възлюбен от Него там, във вечния живот, и ще се наслаждава на съзрцаването Му, както и Сам Той е казал: “Обичам, които Мене обичат”. И още: “който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам”. В свети апостол Иаков виждаме образа на мъчениците - не само на тези, които е трябвало да проливат кръвта си за Христа, но и онези, които без проливане на кръвта си всекидневно умират за греха заради Христа, разпъвайки “плътта си със страстите и похотите”. Иаков означава възпиращ, борец, победител: тези качества не могат да се придобият без страдания. Всеки борещ се с изкушенията, изпращани от невидимия враг, преодоляващ и побеждаващ страстите си с всекидневно самоумъртвяване, подобно на Иаков, е мъченик и силен борец, макар и да не пролива кръвта си; според степента на понесените по време на борбата страдания и усилия, с които се отблъскват и побеждават изкушенията, той ще се прослави с победителя Христа. В свети Иоан-девственик е предизобразен чинът на пазещите чистотата на плътта и духа; на тях се дава особено обещание да видят Бога в слава: “блажени, казва Господ, чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. Господ, вземайки със Себе Си на Тавор Петър, Иаков и Иоан, за да им яви славата на Преображението, с това учи, че желаещият да бъде с Него в небесното царство и да се наслаждава на съзерцаването Му, трябва в любовта да подражава на Петър, в мъченичеството на Иаков, и в чистотата на Иоан, изобщо според мярата на силите си всеки християнин трябва да подражава на Божиите угодници, които са горели с топла любов към Бога, показали са се, без да проливат кръвта си, всекидневни мъченици чрез непрестанното умъртвяване на своята плът, и - да запази себе си от всяка сквернота на плътта и духа, очиствайки се с истинно покаяние.

С каква цел Господ възвежда учениците Си за молитва на високата планина, а не се отдалечава с тях на някакво равно място? С цел да ги приближи от земните низини към небесната висота, да преподаде на всички тайнствения урок, че желаещият да се удостои с откровения от Бога трябва да оставя долните, земни пристрастия и да желае и търси горните, небесни блага. “Той ги възвежда - казва блажени Теофилакт - на високата планина, показвайки, че ако някой не се извиси над земните пристрастия, не е достоен да види подобни откровения. Прекрасно поучава свети апостол Павел, когато казва: “търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното”, където “вашият живот е скрит с Христа в Бога”. Ходещият в низината не може да вижда надалече, а възлезлият на висока планина без затруднение обхваща с погледа си далечни пространства, и грижещият се само за настоящия живот как може да разбере сладостта на бъдещите небесни блага? Възлизайки на планината на богомислието, той познава и вижда с ума си като с очи даже това, което е по-високо от небесата. Пълзящите по земята гадини и живеещите на нея животни не могат да гледат слънчевия лъч - така и човешкият ум, потопен в земната суета, не може да вижда Христовата слава и да се озарява от светлината на Неговата благодат. И така, брате, възнеси ума си от земята на небето, от настоящето към бъдещето, от пристрастието към земното към желанието за небесното, тогава ще познаеш колко благ е Богът Израилев, колко сладостен е пресладкият Иисус, колко радостна е Неговата любов и ще се насладиш на Неговите Божествени откровения.

Господ възвежда учениците Си не на ниска, а на висока планина. Защо? За да ги научи на богомислие и заедно с това на трудолюбие: без труд не е възможно да възлезеш на висотата. Височината на планината е образ на богомислието, възлизането на нея - знак за труда. Добре е да издигаме ума си към Бога, но не бива да оставяме и труда: добрите дела се постигат с труд. Умът вижда Бога, а трудът довежда до съзерцаването Му; умът се покорява на Христа, слушайки заповедите Му, а трудът носи игото Христово, вървейки след Него. Богомислието се наслаждава на вътрешното съзерцаване на Христа, а трудолюбието привлича върху себе си погледа Му: “погледни - казва псалмопевецът - на моето смирение и моя труд”. Да бъдеш видян от Христа е не по-малко благо от това, да Го виждаш. Тези две добродетели - богомислието и трудолюбието - за желаещия да достигне небесните блага и радости са така необходими, както крилата за птицата: птицата не може да лети във въздуха с едно крило, и човекът, притежавайки само една от тези добродетели, не може да възлезе на висотата на съвършеното спасение; богомислие без трудолюбив живот не е истинско, и трудолюбие без богомислие не принася полза. С две крила всяка птица лети свободно; с двете добродетели - богомислие и трудолюбие, всеки възлиза на мисления Тавор, за да съзерцава вечно славата Божия - възлиза в началото с трудолюбие, защото то е предтеча на богомислието и богопознанието. Светите апостоли са положили труд, възлизайки на високата планина, за да видят славата на Господнето Преображение, и кой може да се надява без труд да достигне радостта от съзерцаването на Бога?

Защо Господ е възвел на планината само Петър, Иаков и Иоан, оставяйки долу вървящия след Него народ, както и останалите апостоли? За да научи чрез това онези, които желаят да се упражняват в богомислие и да се наслаждават на умното богопознание, да търсят уединение. Само троицата апостоли били възведени на безмълвно място - възвишеността на планината била като пустиня, там не живеели хора, - за да може в уединение и безмълвие по-ясно да се открие славата Господня. При разсеяността и шума на живота Господ не се открива така, както в уединено безмълвие: пророк Илия вижда Бога с ума си, когато, стоейки пред Израилския цар Ахав, казва, разсъждавайки с него: “жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя!”, тоест тялом стоя пред тебе, а с ума си пред моя Бог, с телесните си очи виждам тебе, а с умните си очи Бога, но несравнимо по-ясно вижда пророк Илия своя Господ в уединение и безмълвие на пустинната планина Кармил: тук той се удостоява със сладка беседа с Бога и с Неговите откровения не само вътрешно, но и във видими образи. Наистина, възможно е и сред житейската мълва понякога да възнасяме ума си към Бога, но не с такава лекота, както в безмълвно уединение: там има толкова много пречки, а тук - тишина и покой! Нима случайно Сам Господ казва: “освободете се (от житейската мълва) и познайте, че Аз съм Бог”: познайте Мене, отдавайки се на благочестиви размишления, колко съм милосърден и добросърдечен, как обичам обичащите Ме и съм близък до всички, които Ме търсят; познайте Ме и скоро ще Ме намерите само ако отхвърлите суетата и се отдалечите от излишното светско многогрижие. Разбирайки това, мнозина бягали от многосуетния свят в безмълвни пустини, скитали по планини и земни пропасти, за да могат в уединение изцяло да се посветят на Бога, наслаждавайки се на благата на общуването с Него: в пустинниците, възпява свети Дамаскин, живеещи вън от суетния свят, бива непрестанно божествено желание.

Да потърсим тайнството и тук - защо Господ възвел апостолите на планината не през деня, а при настъпването на нощта? Защото нощта много повече от деня спомага за съсредоточена молитва: през нощта мълчи цялата вселена и нищо не се вижда освен небето, украсено със звезди, и със своето великолепие неволно привличащо към себе си очите и ума. Господ възвежда учениците Си на Тавор и с цел да научи всички нас по време на молитва да не мислим за нищо земно, но да устремяваме сърцето си към небето. Някога цар Давид пророчески възпял, посочвайки по какъв начин на човека се открива разбирането на божествените тайни. Да се вслушаме в него, търсейки този учител: “нощ - казва той - на нощ знание открива”: нощта действително е такъв учител, който учи на Божието разбиране хората, седящи в продължение на този кратковременен живот като в нощна тъмнина и смъртна сянка: “ако погледнеш към небето (през нощта) - казва свети Кирил, - към блестящите като свещи безчислено множество звезди и помислиш, че през целия ден суетилите се хора сега, през нощта (предавайки се на сън) с нищо не се отличават от мъртвите, тогава ще се погнусиш от човешките грехове.” И така, ето наставление, дадено от нощта: тя ни учи да познаваме суетността на житейските грижи и делата, прогневяващи Бога, и ни убеждава да избягваме и едните, и другите. Всички, живеещи на земята, през нощта са подобни на мъртвите; всичко, видимо през деня, през нощта бива покрито с тъмнина, сякаш е погребано в нея. Удивителните чертози и прекрасните здания заприличват на гробове; чудните дървета, градини и гори напомнят плашила; златото, среброто и скъпоценните камъни в нощната тъмнина с нищо не се различават от медта, желязото и обикновените камъни; красотата и ценността им не се забелязват; нищо, намиращо се на земята, през нощта не може да достави наслада на човека с красотата си, всичко е покрито с тъмнина и е видимо само небето, украсено със звезди като с перли, и доставящо наслаждение на гледащите го. Тук е ясно божественото намерение: нощта тайнствено ни учи на богоугаждане. Уединил ли си се в безмълвие на молитва, съединена с трудолюбив подвиг, и започваш да възлизаш с ума си на планината на богомислието, нека за очите ти всички земни предмети бъдат такива, каквито биват за тях през нощта; всички житейски блага, доставящи само временно удоволствие, нека бъдат презирани от тебе, отвръщай се от тях като от недостойни за християнина, като несъдържащи в себе си нищо истинно и покрити със смъртна сянка. Нека умът ти съзерцава единствено небесните блага, тогава ще ти се открие светлината на Божията благодат и ти ще се изпълниш с духовна радост от сладостта на съзерцаването на Божиите откровения.

Защо Господ, за да яви на апостолите славата на Своето Преображение, ги възвежда на Тавор, а не на някоя друга планина? Тавор в превод от еврейски означава чертог на чистотата и светлината; затова и Господ ги възвежда на Тавор, а не на друго място, за да получат апостолите от названието на самата планина наставление за това, че желаещият да присъства при явяването на Божествената слава преди всичко трябва да има съвест, подобна на чертог на чистотата, достоен да приеме в себе си светлината на Божията благодат. Да си спомним тук и древното събитие, извършило се на Тавор. Когато началникът на ханаанските войски Сисара дошъл да изтреби израилтяните, тогава Варак, предводителят на последните, се изкачил на Тавор и събрал тук израилската войска, оттук той се устремил срещу врага и окончателно поразил цялата ханаанска войска, така че загинал и самият Сисара. Това древно събитие Господ тайнствено повторил в Своето Преображение: възнамерявайки да удържи окончателна победа над адския Сисара, Той преди всичко възлязъл на Тавор, за да може тук, въоръжил се като с броня с явявянето на божествената сила, да се устреми срещу дявола и да го победи, за това именно била и беседата на Тавор: “говореха за смъртта Му”. Тук се посочва и на християнина, желаещ да преодолее невидимия враг и нападащата го греховна сила - преди всичко да възлезе на Тавор на сърдечната чистота, да очисти съвестта си с истинно покаяние и да се преобрази от лош живот в добродетелен, - да се облече в бронята на правдата и да приеме “Божието всеоръжие”, тогава без особен труд ще удържи победа над вражеската сила.

Господ, възлизайки на планината със Своите ученици, “се преобрази пред тях”. Този израз - “пред тях” - е написан от евангелистите с особена цел: за изясняване на това, че не за Себе Си се преобразил Христос, просвещавайки лицето Си като слънце, бидейки “сияние на славата” на Отца, нямаща в себе си никаква тъмнина, Той не се нуждае от просвещение. Той се преобразил заради нас, за да просвети нашата тъмнина и да ни преобрази от роби на греха в истинни Свои раби, и от синове на гнева - във възлюбени синове на Бога; целта на Христовото пришествие, която Той осъществил, била превръщането ни в Божии чеда. Заради това Той се въплътил от Пресвета Дева и Дух Свети, заради това “по вид се оказа като човек”, поради това приел образ на раб, и какъв само труд не понесъл Той, за да обнови в нас, като в синове, погиналия образ на Отца! Някога Моисей казал на Господа: “Твоето светилище, Господи, което Твоите ръце са създали”. Да обърнем внимание на това - “Твоите ръце са създали”: не казва: човешките ръце по Твоя заповед са направили, но Ти Сам си се трудил с ръцете Си. Моисей казал това, посочвайки непостижимия промисъл на Господа за човека: какво не е направил и няма да направи Господ за човека? Заради него Той е създал небето и земята, моретата, реките и всичко, което е в тях и на тях; заради него денем и нощем осветява небето със светила; заради него праща дъжд, роса и сняг; заради него, като земеделец и градинар, сади и отглежда, та човекът да не търпи недостиг в нищо. Разсъждавайки за това, свети Кирил Иерусалимски казва: “За всекиго нашият Спасител се явява съответно на неговото душевно настроение: за искащия веселие Той е лозе, за желаещия да влезе - врата, за желаещия да принесе своите молитви (към Бога) - ходатай и архиерей. Или: за имащите грехове Той става Агнец, за да бъде заклан за нас и за всички бива всичко, пребивавайки неизменен в тъждеството на Своето естество.” Дотук стига свети Кирил. Така по най-различен начин ни служи нашият Владика, Който казва: “Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи”. И Той върши всичко, търсейки не Своето, а нашето благо, та ние, като познаем непрестанните Му благодеяния, да се проникнем с благодарност и да се преобразим от грешни в праведни, от светолюбци в боголюбци. И на Тавор Той се преобразил заради нас, за да узнаем за приготвената ни небесна слава; Той “ще преобрази унизеното наше тяло”, така че при общото възкресение то да съответства на тялото на Неговата слава в безкрайното Негово царство, приготвено “от създание мира” за обичащите Го. С него да удостои и нас, по Своето милосърдие, чрез благодатта на Своето съзерцание, нашият Бог и Владика, човеколюбецът Христос, на Когото с Отца и Светия Дух подобава чест и слава, сега и винаги и во веки веков. Амин.

 

 

Преобразил си се на планината, Христе Боже, показвайки на учениците си Твоята слава според силите им; нека възсияе и над нас Твоята вечна светлина по молитвите на Богородица: Светодавче, слава на Тебе.

 

 

На планината преобразил се, учениците Ти видяха Твоята слава, Христе Боже, доколкото можаха, та когато Те видят на кръста, да разберат Твоето волно страдание и да проповядват на света, че Ти наистина си сияние на Отца.