ЛАЗАРОВДЕН
“За да ни увериш в общото възкресение, преди Твоите страдания от мъртвите въздигна Лазаря, Христе Боже. Затова и ние, които носим като децата знамената на победата, на Тебе, Победителя на смъртта, викаме: Осанна във висините!“ (тропар)
От днешната събота св. Православна Църква посвещава своите богослужения на събития, които предхождат спасителните страдания и смърт на Господ Иисус Христос. В събота на шестата седмица от Великия пост се възпоменава най-великото чудо на Господа - възкресяването на четиридневния Лазар от мъртвите.
С това чудо Иисус Христос показал, че Той не е обикновен човек и не е такъв пророк, каквито били пороците преди Него, като Мойсей, Илия, Исая, Даниил. Ония пророци извършвали чудеса не със своя сила, а със сила Божия. Затова преди извършване на чудо, обикновено се обръщали с молитва към Бога и с името Божие правили чудеса. Иисус Христос, като всесилен Бог, Сам, със Своя сила, прави чудо, Сам заповядва: „Лазаре, излез вън”,с което показва, че Той е всемогъщ Бог.
Това евангелско събитие е свидетелство за общото ни възкресение. „Възкресителят казва св. Ефрем Сириец първо е допуснал разложението да се допре до умрелия и после го възкресил, т.е. разлагането му ни уверява в смъртта, а възвръщането му към живота в общото възкресение.“За да изпълни Закона за вехтозаветното Богослужение, по волята на изпратилия Го Отец, през земния Си живот Иисус Христос редовно посещавал ветхозаветната пасха в Иерусалим.
Така и преди празнуването на последната Му Пасха на земята, Господ се отправил към Иерусалим, въпреки ненавистта и заговорничеството срещу Него от страна на завистливите иудейски старейшини. Последното пътуване на Христа до Иерусалим още повече Го прославило, защото влизането в свещения град било съпроводено с множество преславни чудеса, първото от които - Възкресяването на четиридневния Лазар.
Това чудо обърнало мнозина към спасителната вяра Христова. Лазар бил евреин и фарисей, син на фарисеина Симон, за когото повествува св.ап. и ев. Матей. През времето на земния Си живот Господ често посещавал дома на Лазар, когото той наричал Свой приятел и много обичал заедно с двете му сестри. А Господ допуснал Лазар да умре, за да Се прослави Синът Божий, и да укрепи вярата на учениците Му. Щом чули за чудното деяние на Господа, старейшините и първосвещениците иудейски се събрали и по предложение на архиерея Каиафа решили да погубят Христа. Възкресяването на Лазар озлобило книжниците и първосвещениците и те решили да убият не само Възкресителя, но и възкресения.
Затова Лазар е трябвало да се укрие на о-в Кипър, където впоследствие св. Апостоли го ръкоположили за епископ, а Божията Майка му връчила собственоръчно ушития от Нея омофор. Св. Лазар живял още три десетилетия и водил строг подвижнически живот. За втори път починал на същия остров, а в ІХ в.император Лъв Философ пренесъл светите му мощи в Константинопол. Отците на св. Църква още от ІVв. са ни завещали свои богомъдри поучения: за възкресяването на Лазар са говорили и писали св. Амфилохий Иконийски, св. Йоан Златоуст и бл. Августин. За днешната събота св. Иоан Златоуст отбелязва: “Днес възкръсналият от мъртвите Лазар унищожава за нас множество съблазни.” Три века по-късно, св. Андрей Критски написва канон за четиридневния Лазар, а в следващото столетие св. Козма Маюмски и св. Иоан Дамаскин даряват Църквата с чудни канони, които Тя пее и до днес.
Според учението на св. Православна Църква чрез възкресяването на Лазар Христос искал да покаже единството на Бога и Човека в Себе Си, да убеди учениците във възможността на бъдещото Си Възкресение, а всички хора — във всеобщото възкресение от мъртвите. Като Всезнаещ Бог Той обявил смъртта на Лазар без някой да Му е съобщил за нея.
Скърбящите сестри Мария и Марта пред целия народ изповядват Божието всемогъщество на Христа. Тогава и Самият Той открито нарича Себе Си Жизнодавец. Като истински Бог, след кратка молитва към Небесния Си Отец, Иисус Христос извършва чудото на възкресението на Лазар, чиито останки започнали да се подлагат на тление на четвъртия ден след смъртта му.
Затова на днешния празник св. Църква пее: “За Теб, Владико и Царю на всички, всичко е възможно! Гласът Ти е разрушил властта на ада, и словото Ти е вдигнало четиридневния Лазар от гроба, и така си го направил предобраз на новото битие.
”Като истински човек, след като дошъл във Витания и видял скърбящия народ и страданието на сестрите, Самият Господ се просълзил и попитал къде са положили покойника. Пред гроба на Лазар Господ ни убеждава в двете си естества: като човек пита къде е мъртвеца, а като Бог го възкресява. Така, окончателното утвърждаване на вечното царство на Новия Завет, Царството на Вечната Благодат, за което днес ни напомня Божественият Апостол (Евр.12:28 —13:1-8) започнало с възкресяването на Лазаря.
“Който има у себе си трудолюбива Марта — всестранното добродействие и седналата в нозете на Иисуса Мария — внимателното и топло обръщане на цялото ни сърце към Господа, пише св. Теофан затворник, такъв човек Самият Господ ще го посети и ще възкреси у него Лазаря — духа му, и така ще го освободи от всякакви телесно-душевни окови.
Едва тогава ще започне такъв човек един истински нов живот: макар и в тяло — безтелесен, макар и на земята — неземен. Това ще бъде истинско възкресение на духа му — дори още преди бъдещето възкресение на тялото му. ”С това чудо преди страдалческото Си изкачване към Голгота, Господ Иисус Христос е разкрил още и чудодействената сила на съчетанието милосърдие-молитва. Като възкресил умрелия брат на сестрите Марта и Мария, Господ проявил велика, наистина Божествена милост спрямо тях и спрямо Лазар. Това Той сторил с молитва от дълбините на сърцето Си.
Молитвата Му била необходима, за да ни покаже, колко е важно всеки да прибягва към нея, дори най-праведния, който върши само Богоугодни дела. Светите Отци учат, че Бог приема и кратките ни моления, но за значими неща и преди важни начинания е особено наложителна продължителна, напрегната, усилена молитва. Та нали Самият Господ, преди кръстния Си страдалчески път и кръстната Си смърт, се моли цяла нощ, с кървави сълзи.
В Гетсиманската градина ни показва да приемаме всяко нещо, което ни се случва, самоотвержено, с пълна покорност на Божията воля, с вяра, че Всемогъщият Бог бди над нас и желае единствено нашето спасение. Както Христос тръгва към Иерусалим на земна смърт, като агне на заколение, при все че е Бог, способен да възкресява мъртвите, така и ние трябва с пълно упование в Божията воля да отправяме към Небето сърдечни молитви за вечен живот.
Иисус Христос казва на Лазаровата сестра: „Аз съм възкресението и животът. Всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре во веки” (Йоан 11:25-26). Господ Иисус е и наше възкресение, и наш истински живот. Нека винаги Го обичаме от всичкото си сърце и душа, като наш Бог и Спасител; да се грижим за това: вярно да изпълняваме Неговите заповеди, без значение от званието и състоянието ни.
Така вечно ще живеем чрез благодатта на Господа Спасителя и телесната смърт няма да бъде страшна за нас, защото само по този път ще минем от суетния и скръбен към вечния и блажен живот.
Как трябва да работим над себе си, за да заслужим тая благодат на обръщането, как да постъпваме и към какво да се принуждаваме, за да покажем на Всевиждащия Господ, че желаем, търсим и жадуваме Неговото спасително вседействие у нас?
На тези въпроси ни отговаря св. Теофан Затворник. „Трябва да действаме противно на онова, което върши у нас грехът, пише той, изобщо противно на оня порядък от разположения, чрез които човек се задържа в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея зад много покривала, защото сам по себе си той е безобразен и от пръв път може да отблъсне от себе си всекиго. Тези покривала са: най-дълбокото и най-близо до сърцето покривало, състоящо се от самозаблуда, безчувствие и безгрижие. По-горе от него и по-близо до душевната повърхност лежи разсеяността с многото грижи, след което идва най-горното покривало – преобладаването на плътта, изявено във външния ред на живота, наситен с грехове и пороци. Грехът живее в сърцето, оттам овладява цялата душа, прониква в тялото и във всичките ни дела и отношения, и в цялото ни поведение.
Трябва да прекратим навреме привичните дела и общуване, особено ония, чрез които се подхранва страстта към властване над другите. Очи, уши, език – това са най-широките канали на греховната храна. Да ги пресечем чрез вътрешно уединение. След това да се заемем с тялото: да му откажем не само удоволствията, но и презадоволяването му с храна и сън. Така ще смирим плътта, душата ще се освободи от връзките с материята, ще стане по-подвижна, по-лека и по-възприемчива за добрите впечатления. Това именно извършва благоразумният пост. Вътрешното уединение и постът облекчават душата в обръщането ѝ към себе си. Но влизайки в себе си, тя среща там страшно смущение, предизвикано от многогрижието и разсейването на мислите. Грижите ту за едно, ту за друго, ту за трето се трупат в сърцето и не позволяват на душата да се заеме със себе си, не ѝ позволяват да се спре, а все я гонят напред и напред. Трябва да задушим тези грижи, да ги прогоним от душата и сърцето поне сега, през тези дни.
Докато това не е направено, никакви по-нататъшни действия върху себе си не са възможни или ще останат съвсем безплодни. Грижата гнети или измъчва сърцето. Но и когато това не става, в главата бродят празни мисли една след друга или една през друга и причиняват там такъв смут, какъвто става при снежна виелица или буря. При такова състояние на душата нищо трайно и твърдо не може да се посее в нея.
Затова е необходимо да съберем своите разпръснати чеда – мислите, заедно, както овчарят събира овцете, или както стъклената леща събира разпръснатите лъчи на слънцето и ги обръща към себе си. Това се постига чрез вниманието и трезвеността. Накрая грижите са стихнали, мислите са се успокоили, умът е събран и съсредоточен. Три или четири покривала са свалени. Сега ние стоим пред нашето сърце. Пред нас е нашият вътрешен човек, потънал в съня на безгрижието, безчувствието и заслепяването. Нека започнем сега бодро и да се потрудим усърдно.
Започва главното дело – пробуждането от съня. Да се убедим, че нашето християнство нищо не струва, ако ние сме лоши, че нашите съвършенства повече ни осъждат, отколкото да ни оправдават, ако не служат за слава Божия, защото нито уважението на другите, нито техните слабости ще ни помогнат. Разсъждавайки така, ние малко по малко ще обединяваме нашите мисли и ще застанем пред погледа на ума и съвестта, които ще наддадат силен вик против нас, особено когато сравним себе си, каквито сме, с това, какво трябва да бъдем, и намерим, че за нищо не сме годни. Ако вследствие на това имаме чувството на страх и опасение за себе си, това е добър признак. Това е предвестие на бягството ни от греха, както разколебаването между войниците предвещава близкото бягство на цялата войска.”
От днешната събота св. Православна Църква посвещава своите богослужения на събития, които предхождат спасителните страдания и смърт на Господ Иисус Христос. В събота на шестата седмица от Великия пост се възпоменава най-великото чудо на Господа - възкресяването на четиридневния Лазар от мъртвите.
С това чудо Иисус Христос показал, че Той не е обикновен човек и не е такъв пророк, каквито били пороците преди Него, като Мойсей, Илия, Исая, Даниил. Ония пророци извършвали чудеса не със своя сила, а със сила Божия. Затова преди извършване на чудо, обикновено се обръщали с молитва към Бога и с името Божие правили чудеса. Иисус Христос, като всесилен Бог, Сам, със Своя сила, прави чудо, Сам заповядва: „Лазаре, излез вън”,с което показва, че Той е всемогъщ Бог.
Това евангелско събитие е свидетелство за общото ни възкресение. „Възкресителят казва св. Ефрем Сириец първо е допуснал разложението да се допре до умрелия и после го възкресил, т.е. разлагането му ни уверява в смъртта, а възвръщането му към живота в общото възкресение.“За да изпълни Закона за вехтозаветното Богослужение, по волята на изпратилия Го Отец, през земния Си живот Иисус Христос редовно посещавал ветхозаветната пасха в Иерусалим.
Така и преди празнуването на последната Му Пасха на земята, Господ се отправил към Иерусалим, въпреки ненавистта и заговорничеството срещу Него от страна на завистливите иудейски старейшини. Последното пътуване на Христа до Иерусалим още повече Го прославило, защото влизането в свещения град било съпроводено с множество преславни чудеса, първото от които - Възкресяването на четиридневния Лазар.
Това чудо обърнало мнозина към спасителната вяра Христова. Лазар бил евреин и фарисей, син на фарисеина Симон, за когото повествува св.ап. и ев. Матей. През времето на земния Си живот Господ често посещавал дома на Лазар, когото той наричал Свой приятел и много обичал заедно с двете му сестри. А Господ допуснал Лазар да умре, за да Се прослави Синът Божий, и да укрепи вярата на учениците Му. Щом чули за чудното деяние на Господа, старейшините и първосвещениците иудейски се събрали и по предложение на архиерея Каиафа решили да погубят Христа. Възкресяването на Лазар озлобило книжниците и първосвещениците и те решили да убият не само Възкресителя, но и възкресения.
Затова Лазар е трябвало да се укрие на о-в Кипър, където впоследствие св. Апостоли го ръкоположили за епископ, а Божията Майка му връчила собственоръчно ушития от Нея омофор. Св. Лазар живял още три десетилетия и водил строг подвижнически живот. За втори път починал на същия остров, а в ІХ в.император Лъв Философ пренесъл светите му мощи в Константинопол. Отците на св. Църква още от ІVв. са ни завещали свои богомъдри поучения: за възкресяването на Лазар са говорили и писали св. Амфилохий Иконийски, св. Йоан Златоуст и бл. Августин. За днешната събота св. Иоан Златоуст отбелязва: “Днес възкръсналият от мъртвите Лазар унищожава за нас множество съблазни.” Три века по-късно, св. Андрей Критски написва канон за четиридневния Лазар, а в следващото столетие св. Козма Маюмски и св. Иоан Дамаскин даряват Църквата с чудни канони, които Тя пее и до днес.
Според учението на св. Православна Църква чрез възкресяването на Лазар Христос искал да покаже единството на Бога и Човека в Себе Си, да убеди учениците във възможността на бъдещото Си Възкресение, а всички хора — във всеобщото възкресение от мъртвите. Като Всезнаещ Бог Той обявил смъртта на Лазар без някой да Му е съобщил за нея.
Скърбящите сестри Мария и Марта пред целия народ изповядват Божието всемогъщество на Христа. Тогава и Самият Той открито нарича Себе Си Жизнодавец. Като истински Бог, след кратка молитва към Небесния Си Отец, Иисус Христос извършва чудото на възкресението на Лазар, чиито останки започнали да се подлагат на тление на четвъртия ден след смъртта му.
Затова на днешния празник св. Църква пее: “За Теб, Владико и Царю на всички, всичко е възможно! Гласът Ти е разрушил властта на ада, и словото Ти е вдигнало четиридневния Лазар от гроба, и така си го направил предобраз на новото битие.
”Като истински човек, след като дошъл във Витания и видял скърбящия народ и страданието на сестрите, Самият Господ се просълзил и попитал къде са положили покойника. Пред гроба на Лазар Господ ни убеждава в двете си естества: като човек пита къде е мъртвеца, а като Бог го възкресява. Така, окончателното утвърждаване на вечното царство на Новия Завет, Царството на Вечната Благодат, за което днес ни напомня Божественият Апостол (Евр.12:28 —13:1-8) започнало с възкресяването на Лазаря.
“Който има у себе си трудолюбива Марта — всестранното добродействие и седналата в нозете на Иисуса Мария — внимателното и топло обръщане на цялото ни сърце към Господа, пише св. Теофан затворник, такъв човек Самият Господ ще го посети и ще възкреси у него Лазаря — духа му, и така ще го освободи от всякакви телесно-душевни окови.
Едва тогава ще започне такъв човек един истински нов живот: макар и в тяло — безтелесен, макар и на земята — неземен. Това ще бъде истинско възкресение на духа му — дори още преди бъдещето възкресение на тялото му. ”С това чудо преди страдалческото Си изкачване към Голгота, Господ Иисус Христос е разкрил още и чудодействената сила на съчетанието милосърдие-молитва. Като възкресил умрелия брат на сестрите Марта и Мария, Господ проявил велика, наистина Божествена милост спрямо тях и спрямо Лазар. Това Той сторил с молитва от дълбините на сърцето Си.
Молитвата Му била необходима, за да ни покаже, колко е важно всеки да прибягва към нея, дори най-праведния, който върши само Богоугодни дела. Светите Отци учат, че Бог приема и кратките ни моления, но за значими неща и преди важни начинания е особено наложителна продължителна, напрегната, усилена молитва. Та нали Самият Господ, преди кръстния Си страдалчески път и кръстната Си смърт, се моли цяла нощ, с кървави сълзи.
В Гетсиманската градина ни показва да приемаме всяко нещо, което ни се случва, самоотвержено, с пълна покорност на Божията воля, с вяра, че Всемогъщият Бог бди над нас и желае единствено нашето спасение. Както Христос тръгва към Иерусалим на земна смърт, като агне на заколение, при все че е Бог, способен да възкресява мъртвите, така и ние трябва с пълно упование в Божията воля да отправяме към Небето сърдечни молитви за вечен живот.
Иисус Христос казва на Лазаровата сестра: „Аз съм възкресението и животът. Всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре во веки” (Йоан 11:25-26). Господ Иисус е и наше възкресение, и наш истински живот. Нека винаги Го обичаме от всичкото си сърце и душа, като наш Бог и Спасител; да се грижим за това: вярно да изпълняваме Неговите заповеди, без значение от званието и състоянието ни.
Така вечно ще живеем чрез благодатта на Господа Спасителя и телесната смърт няма да бъде страшна за нас, защото само по този път ще минем от суетния и скръбен към вечния и блажен живот.
Как трябва да работим над себе си, за да заслужим тая благодат на обръщането, как да постъпваме и към какво да се принуждаваме, за да покажем на Всевиждащия Господ, че желаем, търсим и жадуваме Неговото спасително вседействие у нас?
На тези въпроси ни отговаря св. Теофан Затворник. „Трябва да действаме противно на онова, което върши у нас грехът, пише той, изобщо противно на оня порядък от разположения, чрез които човек се задържа в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея зад много покривала, защото сам по себе си той е безобразен и от пръв път може да отблъсне от себе си всекиго. Тези покривала са: най-дълбокото и най-близо до сърцето покривало, състоящо се от самозаблуда, безчувствие и безгрижие. По-горе от него и по-близо до душевната повърхност лежи разсеяността с многото грижи, след което идва най-горното покривало – преобладаването на плътта, изявено във външния ред на живота, наситен с грехове и пороци. Грехът живее в сърцето, оттам овладява цялата душа, прониква в тялото и във всичките ни дела и отношения, и в цялото ни поведение.
Трябва да прекратим навреме привичните дела и общуване, особено ония, чрез които се подхранва страстта към властване над другите. Очи, уши, език – това са най-широките канали на греховната храна. Да ги пресечем чрез вътрешно уединение. След това да се заемем с тялото: да му откажем не само удоволствията, но и презадоволяването му с храна и сън. Така ще смирим плътта, душата ще се освободи от връзките с материята, ще стане по-подвижна, по-лека и по-възприемчива за добрите впечатления. Това именно извършва благоразумният пост. Вътрешното уединение и постът облекчават душата в обръщането ѝ към себе си. Но влизайки в себе си, тя среща там страшно смущение, предизвикано от многогрижието и разсейването на мислите. Грижите ту за едно, ту за друго, ту за трето се трупат в сърцето и не позволяват на душата да се заеме със себе си, не ѝ позволяват да се спре, а все я гонят напред и напред. Трябва да задушим тези грижи, да ги прогоним от душата и сърцето поне сега, през тези дни.
Докато това не е направено, никакви по-нататъшни действия върху себе си не са възможни или ще останат съвсем безплодни. Грижата гнети или измъчва сърцето. Но и когато това не става, в главата бродят празни мисли една след друга или една през друга и причиняват там такъв смут, какъвто става при снежна виелица или буря. При такова състояние на душата нищо трайно и твърдо не може да се посее в нея.
Затова е необходимо да съберем своите разпръснати чеда – мислите, заедно, както овчарят събира овцете, или както стъклената леща събира разпръснатите лъчи на слънцето и ги обръща към себе си. Това се постига чрез вниманието и трезвеността. Накрая грижите са стихнали, мислите са се успокоили, умът е събран и съсредоточен. Три или четири покривала са свалени. Сега ние стоим пред нашето сърце. Пред нас е нашият вътрешен човек, потънал в съня на безгрижието, безчувствието и заслепяването. Нека започнем сега бодро и да се потрудим усърдно.
Започва главното дело – пробуждането от съня. Да се убедим, че нашето християнство нищо не струва, ако ние сме лоши, че нашите съвършенства повече ни осъждат, отколкото да ни оправдават, ако не служат за слава Божия, защото нито уважението на другите, нито техните слабости ще ни помогнат. Разсъждавайки така, ние малко по малко ще обединяваме нашите мисли и ще застанем пред погледа на ума и съвестта, които ще наддадат силен вик против нас, особено когато сравним себе си, каквито сме, с това, какво трябва да бъдем, и намерим, че за нищо не сме годни. Ако вследствие на това имаме чувството на страх и опасение за себе си, това е добър признак. Това е предвестие на бягството ни от греха, както разколебаването между войниците предвещава близкото бягство на цялата войска.”
