След многото гонения на християните, от нечестивите идолопоклоннически царе и мъчители, в дните на великия цар Константин Христовата Църква получила свобода и процъфтявала в мир и тишина. Обаче по внушение на дявола против нея започнало ново гонение, но не от идолопоклонници, а от зловерни, уклонили се в ерес християни. След смъртта на император Константин богохулната арианска ерес се засилила много, отначало при царуването на Констанций, сина на Константин, а после и при Валент. И единият, и другият много притеснявали Христовата Църква.

При Валент, когато правоверните архиереи били прогонвани от престолите си, а вместо тях били поставяни еретици, епископ на град Едеса бил Варсис. Той бил правоверен и свят мъж, притежавал дара да изцелява всички болести на хората и усърдно се противопоставял на арианската ерес. Злочестивият цар Валент не могъл да изтърпи светия мъж, свалил го от престола и го пратил на заточение на остров Арад. Когато чул, че много народ идва при него и слуша правоверното му учение, Валент го прогонил в египетския град Оксиринт. Но когато и там светецът се прославил с чудесата и учителството си, Валент го отпратил още по-далеч, в град Фенон, разположен близо до границата с варварите. Тук Христовият изповедник починал с блажена кончина, а останалия след него одър на остров Арад давал изцеление на недъзите - щом легнели на този одър, всички страдащи от каквито и да е болести оздравявали и се освобождавали от нечистите духове.

След като прогонил светия мъж от престола на едеската църква, нечестивият цар поставил вместо него един вълк по име и нрав, защото новият суетен епископ се наричал Лупус, което означава “вълк”. И така, на мястото на истинския пастир в Христово стадо застанал хищен вълк в овчата кожа на архиерейството.

Правоверните едески граждани не искали да встъпят в общение с този лъжепастир, еретик, въдворен като “мерзост на запустението” в светото място - църквата. Те излизали в полето, събирали се на открито място и тук служили на Бога като в храм, защото всички храмове били затворени за тях, а най-славните били завладени по царска заповед от арианите.

Веднъж самият цар пристигнал в Едеса на път от Антиохия. Като научил, че правоверните християни се гнусят от арианското нечестие и не искат да имат общение с новия епископ, бягат от него и се събират извън града за молитва, царят се разгневил на едеския епарх Модест, че позволява на народа да постъпва така. В гнева си царят го ударил по страните, а после му заповядал да събере въоръжени войници, да иде с тях на мястото за молитвено събрание, да посече и предаде на смърт християните и да ги разгони.

Епархът, макар и да получил заповед от царя, пощадил невинните хора и известил тайно правоверните на другия ден да не напускат града и да не се събират за обичайната си молитва и богослужение, защото в гнева си царят наредил да пратят против тях въоръжени воини, за да ги предадат на смърт. Но вместо да се уплашат, правоверните се преизпълнили с още по-голяма ревност, на другия ден станали рано сутринта и излезли вън от града заедно с жените и децата си. Християните се отправили към мястото, където се събирали, с намерението там да положат душите си заради Христа. А епархът, изпълнявайки царската заповед, тръгнал натам с отряд воини, сякаш отивал на война. Когато стигнал градските порти, видял една жена да излиза от дома си и да не затваря вратите. Тя била облечена набързо и носела малко дете. Жената плачела и се стараела да изпревари воините по пътя им извън града. Епархът заповядал да я доведат при него. Той се спрял и взел да я разпитва:

- Нещастна жено! Къде отиваш в този ранен час и защо бързаш?

- Бързам да ида в полето, където се събират християните - отговорила тя.

Епархът казал:

- Нима не си чула, че епархът възнамерява с воините си да избие всички, които завари там?

- Да, чух това - отговорила жената - и затова бързам, та заедно с тях да умра за името Христово.

Епархът отново запитал:

- Защо тогава водиш и детето си?

Жената отговорила:

- Искам и то заедно с мене да се сподоби с мъченически венец.

Като чул това, епархът се изумил на ревността на християните и готовността им да умрат за вярата и заповядал на воините си да се върнат обратно. После отишъл при царя и му казал:

- Готов съм да умра, ако ми заповядаш, но не мога да изпълня твоята заповед.

Той разказал на царя за онази жена - за това с какво усърдие бързала тя извън града, за да се сподоби с мъченическа смърт заедно с детето си, а после го известил и за готовността на целия народ да приеме смъртта, защото всички християни заедно с жените и децата си били готови да умрат за изповеданието на вярата си в Христа.

- Не е възможно - добавил епархът - едеският народ да бъде принуден към общение във вярата с епископа, дори и всички граждани да предадем на смърт. Но каква полза има от това? Защото заради мъжествения си страдалчески подвиг те ще се прославят сред християните, а за нас ще останат само срамът и вечният позор.

С тези думи епархът го убедил да не убива хората. Царят заповядал да не се притеснява народът, а да се предават на мъчения само иереите, дяконите и другите духовници, които не желаят да имат общение с арианския епископ.

След това епархът свикал при себе си целия духовен чин на Едеса, който пазел правата вяра, започнал с кротост да ги увещава да се покорят на царската заповед и им предлагал да встъпят в общение с епископ Лупус. При това казал:

- Пълно безумие е това, че вие, шепа хора, не се подчинявате на заповедта и се противите на царя, на когото се подчиняват много страни.

Докато епархът говорел, всички мълчали. После той се обърнал към най-стария презвитер на име Евлогий, който бил вече в преклонни години, и го попитал:

- Защо не ми отговаряш?

Евлогий казал:

- Не ти отговарям, защото се обръщаш към всички нас и не искам да изпреваря с отговора си другите. Но ако попиташ само мене за нещо, тогава ще ти отговоря.

Епархът запитал:

- Защо не се причастяваш с царя?

А блаженият Евлогий отговорил с насмешка на въпроса на еретика:

- Нима царят е приел презвитерски сан, че да се причастявам заедно с него?

А епархът се изпълнил с гняв и укорил светия старец:

- О, безумецо! Защо страниш от царевата вяра и не встъпваш в общение с ония, с които той е в общение?

Тогава всички заедно със светия старец Евлогий изповядали своята православна вяра в Христа, истинския Бог, съестествен и съвечен на Отца, и изразили готовност да положат душите си за това изповедание.

После по заповед на царя епархът задържал осемдесет мъже от духовния чин, оковал ги във вериги и ги пратил на заточение в Тракия.

И когато водели Христовите изповедници в изгнание, от всички градове и села излизали насреща им хора, оказвали им почести и им подавали всичко необходимо. Като научили за това, еретиците побързали да съобщят на царя, че вместо безчестие изгнаниците получават големи почести.

Тогава царят заповядал християните да бъдат разделени по двама и изпратени в различни страни - едни в Тракия, други в Арабия, трети в Египет и в други страни. Блаженият старец Евлогий заедно с друг честен презвитер на име Протоген били отведени в тиваидския град Антиной, където имало малко християни, а покланящите се на идоли елини били безброй. Светиите останали дълго тук и изцелявали различни болести, като призовавали името на Иисуса Христа. Те обърнали в християнската вяра множество езичници и ги сподобили със свето кръщение.

Когато нечестивият император Валент загинал и скиптърът на източното царство поел благочестивият Теодосий, арианската ерес била посрамена и затихнала, а преследващите Христовата Църква еретици останали без сила и власт. Останалите живи Христови изповедници получили свободата си и се завърнали от изгнанието по родните си места, а архиереите заели отново престолите си. Тогава и двамата свети презвитери Евлогий и Протоген се завърнали в Едеса, където правоверните християни си върнали църквите от арианите. Тъй като в изгнанието свети Варсис вече се преставил в Господа, Евлогий бил поставен за епископ на Едеса, а Протоген - на месопотамския град Кария. Двама светци Евлогий и Протоген украсявали Христовата Църква със словото и живота си до деня на своята кончина. А ние заради всички тях славим Христа Бога, нашия Спасител, на Когото с Отца и Светия Дух е славата во веки. Амин.