В Рим живеел един човек на име Викторин, който в младите си години много грешал, а след това, в старостта си, се опомнил и спомняйки греховете си, треперел пред Божия съд. Като отишъл в един от светите манастири и помолил игумена да го приеме, се отказал от всички светски привързаности и станал монах; целия себе си отдал на покорност и послушание, спазвайки заповяданото му и изнурявайки тялото си денем и нощем. В монашески образ му било дадено името Емилиан. Непрестанно държейки в душата си паметта за смъртта и винаги готвейки се за страшния Божий съд и за отговора за греховете си в деня на изпитанието, Емилиан винаги се намирал в страх от вечните мъки; с този страх той така изнурил и изсушил тялото си, че всички братя, живеещи в манастира от любов към Бога, се удивлявали на това велико умъртвяване на плътта, смирение и труд. И всички се стараели да подражават на живота му и да се сравнят с подвизите му в послушание, за да очистят с такова многотрудно покаяние греховете си; виждали как той всеки ден търпи глад, жажда, лежи прострян на земята, малко спи, измъчва и съкрушава тялото си - и получавали велика полза от това.

Манастирът, където се подвизавал Емилиан, бил построен на висока планина, имаща на единия от склоновете си пещера; и блаженият Емилиан имал обичай тайно от всички, късно вечер да се отдалечава от манастира в тази пещера и там да се моли със сълзи цяла нощ до сутринта.

Минало много време и веднъж игуменът срещнал Емилиан да излиза от манастира в късен нощен час. Като не знаел по каква работа излиза от манастира този брат, игуменът оставил келията си, тръгнал след него тайно и като видял, че той влязъл в пещерата, застанал около нея и решил да чака, докато излезе, за да узнае от него защо влиза в пещерата. След немного време небесна светлина, по-ярка от слънчевите лъчи, внезапно озарила тази планина и игуменът видял преподобни Емилиан стоящ в пещерата с издигнати нагоре ръце и молещ се на Бога; и небесна светлина слизала върху главата на блажения. При вида на това игуменът бил обзет от ужас и страх; по обратния път към манастира той вече бягал в трепет и едва могъл да пристъпи с крака от велик ужас. Когато стигнал до манастирските порти, чул глас от небето, който казал:

- Емилиане, прощават ти се греховете.

Игуменът се ужасил още повече, влязъл в келията си и в мълчание очаквал разсъмването. Желаейки всички братя да получат полза от това, игуменът, след утренята, се обърнал пред всички към Емилиан и го попитал:

- Къде беше тази нощ, брате?

Преподобният се поклонил на игумена и отговорил:

- В манастира, с братята, спах цяла нощ.

Но игуменът го изобличил и го принудил да не скрива Божията милост, явявана на истинно каещите се грешници. Емилиан бил принуден да открие тайната пред всички братя, и разказал как от престола на милосърдието слезли върху него светлината и гласът. Тогава игуменът заговорил на братята:

- Слушайте, мои възлюбени братя. Всемогъщият Бог и в мълчание би могъл да прости греховете на този брат, но заради нас, за да възбуди сърцата ни към покаяние, му е изпратил Своята милост в образ на светлина заедно със Своя глас, за да узнаем и ние и да прославим милостта и човеколюбието на нашия Творец, Който е близо до истинно каещите се.

Известен по такъв начин за това, че грехът му е простен, преподобни Емилиан прекарал останалото време от живота си в душевна радост и отишъл при непристъпната Светлина, за да слуша гласа на радостта и веселието на праведниците, ликуващи в небесните селения во веки.