Сретение Господне се празнува от Православната църква четиридесет дни след Рождество Христово. Много често този празник някой от нас почти го забравяме, въпреки че той отбелязва завършването на коледното време и разкрива осъзнаването на пълния смисъл на Рождеството от човека, пребъдващ в чиста и пълна радост. Празникът на Сретение господне принадлежи към най-старите християнски празници. За него има проповеди от Св. Методий Патарски (V 312), св.Кирил Иерусалимски (V 360), св. Григорий Богослов (V 389), св. Иоан Златоуст (V 407) и много други. Но въпреки ранния произход на този празник във VI век се чества не толкова тържествено. През 528 година, по време на царуването на Юстиниан (527 - 565), в Антиохия, понесени бедствие - земетресение, което убива много хора. Това бедствие е последвано от друго. През 544 г. от зараза умират на ден по няколко хиляди души. Тогава по Божие проявление в деня на Сретение Господне е извършено Всенощно бдение и литийно шествие, след което бичът на болестта във Византия спира. С благодарност към Бога, Църквата в 544г. установява, за да празнува Сретение Господне тържествено.

Много от прекрасните песнопения за празника са написани през VII век от Св. Андрей Критски, а в VIII век от св. Козма Маюмски и Свети Иоан Дамаскин. Празникът припомня и съзерцава едно събитие, записано в Евангелието на св. ев. Лука. Четиридесет дни след рождението на Иисус Христос във Витлеем Йосиф и Мария, спазвайки канона по онова време, довеждат детето в Йерусалим, за да Го представят пред Господа, както е записано в закона Господен. (Лука 2:22,23) Според Моисеевия закон (Левит 12:2-4) на жена, която роди дете от мъжки пол, в продължение на 40 дни е забранено да влиза в храма Господен. След този период, майката идва в храма с бебето, за да благодари на Бога с очистваща жертва. Св. Богородица, майката Божия, не е имала нужда да се очиства, защото свръхестествено и непорочно роди Източника на чистотата и светостта, но поради дълбокото си смирение Тя изпълнява този закон. “Тогава имаше в Йерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата Израилева; и Дух Светий беше върху него. Нему бе предсказано от Дух Светий, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма. И когато родителите донесоха младенеца Иисуса, за да извършат обичая по закона, той Го прегърна, благослови Бога и рече: сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си с миром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що Си приготвил пред лицето на всички народи - светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля. 

А Йосиф и майка Му се чудеха на казаното от него. И благослови ги Симеон и рече на Мария, майка Му: Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия - и на сама тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца.” (Лука 2:29-34) Колко вълнуваща и красива гледка: стар човек, държащ дете в ръцете си! И колко странни са неговите думи: “Защото очите ми видяха Твоето спасение.” Размишлявайки върху тези думи, ние започваме да оценяваме дълбоката същност на това събитие и неговата връзка с нас, с нашата вяра. Има ли на света нещо по-радостно от срещата с този, когото обичаш? Наистина, да живееш значи да очакваш срещата. Не е ли свръхестественото и толкова дълго очакване на Симеон символ на надеждата? Този старец е прекарал целия си живот, очаквайки светлината, която озарява всички, и радостта, която изпълва всичко. И колко неочаквано и красиво е дошла при Симеон дългоочакваната светлина и радост чрез едно дете. Представете си треперещите ръце на стария човек, когато поема в обятията си четиридесетдневния младенец толкова нежно и внимателно; очите, които се взират в малкото създание и се пълнят със славословия: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, защото очите ми видяха, а ръцете ми държаха и прегърнаха истинския смисъл на живота ми.” Симеон е чакал. Той е чакал през целия си живот и със сигурност е размишлявал, молил и вглъбявал в очакването си така, че накрая целият му живот се е превърнал в едно постоянно радостно очакване.

В храма е също и 84-годишна вдовица Анна пророчицата, дъщеря на Фануил, която също “не се отделяше от храма, служейки Богу с пост и молитва денем и нощем. И в това време, като се приближи, тя славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим. “(Лука 2,37 - 38). Не е ли време да запитаме себе си: Какво очаквам аз? За какво ми припомня моето сърце все по-настоятелно? Дали животът ми постепенно се е превърнал в очакване на срещата със същественото? Това са въпросите, които поставя Срещата. В този празник човешкият живот е разкрит като превъзхождаща красота на съзряващата душа, освободена и изчистена от всичко дребно, незначително и случайно. Дори остаряването и смъртта, земната съдба, която всички ние споделяме, са толкова просто и убедително показани като растеж и изкачване към този момент. Това е, което носи срещата с Бога. Това е празник на срещата на душата с Любовта, срещата с Онзи, Който ни е дал живот, и сила, за да го превърнем в очакване. Амин.