Монашеството, според св. Серафим, не е единственият път, водещ към спасение. Човек може и като прост мирянин да угоди на Бога и да спаси душата си.

 

“Човекът по тяло е подобен на запалена свещ” – казвал Саровският чудотворец – “Свещта трябва да изгори, и човекът трябва да умре. Но неговата душа е безсмъртна. Затова нашите грижи трябва да бъдат насочени повече към душата, отколкото към тялото. Какво полза за човекът, ако придобие цял свят, а повреди душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” (Мат. 16:26). За нея нищо в света не може да бъде откуп. Ако една душа сама по-себе си е по-драгоценна от целия свят….то несравнено по-драгоценно е Царството небесно!”.

 

Ето за това Царство небесно във вечността е подготвял св. Серафим своите благочестиви почитатели с дивните си и лесно изпълними при добро желание съвети.

 

- За да получим спасение на душите си, - учел св. Серафим Саровски – ние трябва да преминем живота си съобразно с Божественото учение на нашия изкупител Господа Иисуса Христа.

 

Като първо условие тук Божественият угодник поставял чистото изповядване на православната вяра без всякакъв примес от еретичество.  “Да възлюбим св. Православна Църква” – казвал св. старец. “Всичко, каквото е приела и е прегърнала св. Църква, трябва да бъде скъпо за сърцето на християнина”.

 

Под благодатното крило на св. православна вяра, всяко добро дело, според св. Серафим може да доведе човека до душеспасение.

 

Преди всичко, стремящият се към Бога трябва да му се моли. “Молитвата е път към Господа! – учел св. Серафим. Да призовем името на Господа, и ще се спасим. Ако името Божие е в устата ни, ние сме спасени”.  Светият старец, наричайки молитвата “непобедима победа”, привеждал думите на св. пророк Даниила: “По-добре да умра, отколкото да оставя молитвата дори за миг”. Но под молитва той не разбирал механичното поменаване на Божието име, а съсредоточеното и смирено призоваване на Бога, молитвеното горене пред Господа. “Молитвата повече от всичко друго дава благодатта на Светия Дух, защото тя като че ли е винаги в ръцете ни…Всеки и всякога има за нея възможност: и богатият,и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният”.

 

Св. Серафим поощрявал за подсилване на молитвения дух посещаването на храма Божи, дето християните, според него, съсредоточени и очистени от всякакви нечисти помисли, трябва да следят песнопенията и молитвите. Ако пък някому се случи на молитва да се разсее, той трябва да се смири пред Господа Бога и да моли прошка като казва: “Съгреших, Господи, със слово, дело, помисъл и с всичките ми чувства”.

 

След молитвата св. Серафим препоръчвал като особено полезно четенето на Словото Божие, на светоотческите писания и на житията на светците. Всичко това, по неговото учение, просвещава благодатно ума, “запазва душата от тънките пътеки на греха” и я води към сърдечно съкрушение и спасително покаяние.

 

Със своите грехопадения през целия си живот, ние оскърбяваме величието Божие, затова и трябва всякога със смирение да просим от Господа опрощение на нашите дългове. “Както за всяка болест има лекарство, така и за всеки грях има покаяние”. Истинското покаяние се състои в това – да не повтаряме греха.

 

Св. Серафим предпазвал посетителите си както от опасното безгрижие, така и от гибелното отчаяние. “Отчаянието е съвършена радост за дявола – учел той -  То е грях за смърт, както казва Писанието” (1 Йоан, 5:6). И тъй, без колебание пристъпвай към покаянието, и то ще ходатайства за теб пред Бога!”.

 

Под покаяние св. Серафим разбирал по-честата изповед пред духовника, чрез която тайнствено се измива опетнената съвест от всеки грях.

 

С покаянието св. старец свързвал св. причащаване с Тялото и Кръвта Христови: “Който се причащава, ще бъде спасен – казвал той. А който не се причащава – мисля, че не!”.

 

Най-важното нещо, към което трябва да се стреми всеки християнин, според св. Серафим, е “душевният мир”, т.е умиротворяването на душата от бурите на греховете, пороците и страстите. С такъв мир в душата християнинът е длъжен за застава пред Бога на молитва, да се причащава и да общува с ближните си.

 

Нека припомним тук знаменитото изречение на Саровския подвижник, казано на един послушник:

 

-  Радост моя, моля те, придобий мирен дух, и тогава хиляди души ще се спасят около тебе!

 

А на друг един св. Серафим казал:

 

-  Устрой в душата си мир, за да не огорчаваш никого и да не се огорчаваш от никого. Тогава Бог ще ти даде сълзи на покаяние.

 

За да придобие мирен дух, човек трябва да обяви безпощадна война на своите страсти, особено на; чревоугодието, блуда, сребролюбието и тщеславието (гордостта).

 

Човек трябва да внимава и да пази ума и сърцето си от непристойните помисли и впечатления, като се старае да ги отблъсква още от самото тяхно нападение.

 

За придобиване на мирен дух св. Серафим съветвал не само монасите, но и миряните, “да отбиват от себе си мъчителните помисли на сладострастието”. За тази цел той особено препоръчвал поста, това дивно оръжие против телесните и душевни врагове. Истинският пост, според св. Серафим, се състои “не в това само да се яде рядко, но и в това, да се яде по-малко” и то не само с цел да се изнурява плътта, но за да може човек “оная част от хляба, която би желал да изяде сам, да даден а гладния”.

 

На онези, които се боели, че постът ще изтощи силите им, св. Серафим казвал:

 

- Светите постници…не знаели що е болест; те били всякога бодри, силни и готови за работа. Болестите между тях били рядкост и животът им бил извънредно положителен. Св. Серафим твърдял, че нерядко “телесната болест се ражда от страстите”, т.е от порочният живот на човека. “Премахни греха и няма да има болести, казвал той, защото те ни идват от греха”.

 

Но от друга страна великият подвижник сочел и нравствено – изкупителното значение на болестите, които “очистват греха”, отслабват страстите и издигат най-високо душата на човека. Затуй, според него, всеки трябва “с търпение и благодарност” да понася болестите, тъй като те му се зачитат като подвиг и даже повече от подвиг.

 

В прекрасното си духовно равновесие св. Серафим виждал ясно, че и прекаляването в подвига не води към добро. Затова той мъдро съветвал да не се пренебрегва и тялото при грижата за душата, тъй като то е “другар и помощник на душата при придобиването на добродетелите, иначе може да се случи, че при изнемогване на тялото да отслабне и душата”. А това е безразсъдно и вредно за спасението.

 

По отношение на скърбите, неприятностите, несгодите и бедствията в живота св. Серафим съветвал християните да ги понасят със същото търпение, със същата благодарност и преданост на Божия благ промисъл, както съветвал да се понасят и болестите. “Когато сме в скърби, ние трябва като покорни деца да благодарим на Бога. Той постъпва с нас като чадолюбив баща, употребявайки всичко за наша полза както радостите, така и наказанията, според Своето човеколюбие”…Както нестопеният и неразмекнат восък не може да отобрази печата, пораган върху него, така също и душата, неизпитана чрез трудности и немощи, не може з получи печата на Божията добродетел…”, ”Душевният мир се придобива със скърби”.

 

Особено настойчиво внушавал Св. Серафим да пази човек душения мир чрез любвеобилното и доброжелателното отношение към ближните си. “Човек трябва да обича всички не по-малко от себе си”, трябва да не ги оскърбява, да не ги осъжда и одумва, а да бъде към всички еднакво добър с открити чисти чувства.  Иначе ние вредим на себе си, защото “когато  се отвращаваме от някой човек или го оскърбяваме, тогава като че камък ляга върху нашето сърце”. Ние не бива да отмъщаваме за обидата, която са ни нанесли, каквато и да е тя, но напротив – да прощаваме на обидилия ни от сърце, макар то и да не е склонно към това. Не трябва да храним в сърцето си злоба или ненавист към ближния, който враждува с нас, но сме длъжни да го обичаме и, доколкото е възможно, да му правим добро”.

 

Забележително е следното наставление на св. Серафим:

 

“Осъждай лошото дело, а не осъждай оногова, който го върши”. “Осъждай сам себе си, и Бог няма да те осъди!”

 

“Ние трябва да считаме себе си по-грешни от всички, да прощаваме всяко лошо дело на ближния си и да ненавиждаме само дявола, който го е прелъстил”.

 

“Да подражаваме на Божиите любимци !” – увещавал св. Серафим. “Да подражаваме на кротостта на Давида, който бил незлопаметен и добър към своите врагове.  Да не вършим нищо за отмъщаване на нашия брат. Помнете, че не  злобата, а в духа на правдата човек бива жив”.

 

“С търпение си спасявайте душите и ще бъдете подобни на Бога, а иначе не мисля, че някой ще се спаси”.

 

За милостинята, която трябва да се върши драговолно, св. Серафим е оставил едно много кратко, но спасително правила: “Раздавай всякога и навсякъде!”

 

“И тъй – ще си послужим с думите на самия велик Саровски наставник – ако се стараем, доколкото имаме сили да изпълняваме това, можем да се надяваме, че в нашите сърца ще възсияе Божествената светлина, която ще ни озари пътя на горния Йерусалим”.

 

На Рождество Христово 1832 г. един ревнител на благочестието на име Богданович посетил св. Серафим в Саровския манастир и се удостоил с неговата благодатна беседа. Той поставил тези въпроси из практическия мирски живот пред св. старец и получил на всички тях удивително мъдри, кратки и спасителни отговори. Предвид на особената полза, която биха могли да извлекат и днешните християни от разговора на Богданович със св Серафима, ще го поместим тук почти изцяло.

 

“Аз дойдох в болничната църква за ранна литургия още преди да започне службата – разказва Богданович – и видях, че о. Серафим седи на десния клирос на пода. Приближих се до него, да са получа благословение, а той след като ме благослови, бързо се отправи към св. олтар. На моята молба да побеседвам с него той отговори!”

 

- После, после!

 

След свършването на литургията, когато аз отново се приближих до него, той ме посрещна с думите:

 

- По молитвите на Пресвета Богородица всичко ще бъде добре!...

 

Предварително аз си бях приготвил въпросите, които исках да поставя на стареца, и дойдох в килията му…

 

Запитах го дали да продължавам да служа или да отида да живея на село. О. Серафим ми отговори:

 

- Ти си още млад. Служи!

 

- Но службата ми не е добра, - възразих аз.

 

- Това зависи от твоята воля, - отвърна старецът – Върши добро! И службата ти ще бъде за теб път Господен! Врагът всякъде ще бъде с тебе. Който се причащава, всякъде ще бъде спасен; а който не се причащава – не мисля. Където е Господарят, там ще бъде и слугата. Смирявай се, пази мира, за нищо не се озлобявай!...

 

След това аз запитах, да дам ли децата си да учат чужди езици и разни други науки? Той отговори:

 

- Какво лошо има да знаят нещо?

 

Аз грешният, си помислих в този миг, разсъждавайки по светски, че трябва впрочем сам той да бъде учен, за да отговори на това, и веднага чух от прозорливия старец изобличението:

 

- Да мога аз, неопитният, да отговарям на такива въпроси при твоя разум? Питай някой по-умен!...

 

Аз поставих следният въпрос:

 

- Не прилича ли скриването на добрите деля, предприемани в името Господне, на Петровото отричане, в случаи, когато знаеш, че за тях ще получиш по-скоро осмиване, отколкото  похвала?

 

Старецът ми отговори на това така:

 

- Св. ап. Павел в посланието до Тимотяни говори: “Пий вино вместо вода”, а подир това казва: “Не се опивайте с вино! Тук трябва с разум. Не тръби пред себе си! А дето трябва, не мълчи!”

 

Аз запитах още какво ще ми препоръча да чета и получих отговора:

 

- Евангелието – по четири зачала на ден, от всеки евангелист по едно зачало, и още живота на Йов. Макар че му говорила жена му да прегреши и да умре, но той все търпял и се спасил. Не забравяй да пращаш подаръци на ония, които са те обидили!

 

На моите въпроси, трябва ли да се лекува човек при болести и как въобще трябва да живее, той отговори:

 

- Болестта очиства от греховете. Обаче, както желаеш. Върви по средния път.  Не се залавяй за подвизи, които надвишават твоите сили. Иначе ще паднеш, а врагът ще се надсмее над тебе…Ето какво върши: ако те укоряват, не укорявай; ако те гонят, търпи; ако те хулят, хвали; осъждай сам себе си и Бог няма да те осъди; покорявай своята воля на волята Господня; никога не ласкай; различавай в себе си доброто от злото…обичай ближният си; твоят ближен е твоята плът. Ако живееш плътски, ще погубиш и тялото, и душата си; а ако по Бога живееш, ще спасиш и двете. Тия подвизи повече значат, отколкото да отидеш на поклонение в Киев или по-далече…

 

След това аз попитах стареца, трябва ли човек за поддържане на своето положение да влиза в харчове, които превишават неговите приходи и не представляват необходимост за хората?

 

Той отговори:

 

- Кой както може. Но по-добре да се задоволиш с каквото Бог дал. Хлябът и водата са достатъчни за човека. Така е било и до потопа.

 

Аз попитах още: трябва ли угаждането на хората да се простира до там, че да се вършат неща, несъгласни с волята Божия, напр. в празност да се прекарва времето и др. такива. На това св. Серафим възрази:

 

- От такава любов мнозина са погинали. Ако някой не върши добро, съгрешава. Трябва да обичаме всички, но най-вече Бога.

 

На моя въпрос, как да запазя нравствеността на подчинените мен люде, и не са ли противни на Бога законите на вид наказания, той отговори:

 

- С милост се отнасяй към подчинените, с облекчение на трудовете им, не с наказания! Трябва да ги нахраниш, да ги напоиш, бъди справедлив! Господ търпи. Бог знае, може би дълго ще търпи. И ти така постъпвай: ако Бог прощава, и ти прощавай! Запази душевния си мир, за да няма у вас в семейството кавги и каквото и да било. Тогава всичко ще бъде добре.

 

Аз запитах също така о. Серафима за опасността от съвременните съвети и може ли да се доверява човек на поученията на другите. Той отговори:

 

- Достатъчен е Ангелът пазител, който ни е даден при св. кръщение. Ако в някой живее ярост, не го слушай. Ако някой пази девството си, Божият дух приема такива. Обаче сам имай разум. И чети Евангелието…

 

Аз попитах стареца, нужно ли е да се молим Богу да ни избави от опасни случки. Старецът отвърна:

 

- В Евангелието е казано “Когато се молите, не говорете излишно, защото нашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него. И молете се тъй: “Отче наш” и пр.”. Тук има благодат Господня. Каквото е приела и прегърнала светата Църква, всичко това трябва да бъде скъпо за християнина. Не забравяй празничните дни. Бъди въздържан, ходи в Църква, освен ако си болен. Моли се за всички. С това много добро ще извършиш. Давай свещи, вино и елей в църква. Милостинята ще ти принесе много добро.

 

Когато аз запитах за поста и за брака, старецът рече:

 

- Царството Божие не е ястие и питие, но правда, мир и радост в Духа Светаго. Не трябва да желаем нищо суетно; всичко Божие е добро: девството е славно, и постите са необходими за побеждаване на телесните и душевни врагове, и бракът е благословен от Бога: И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се. Само дяволът обърква всичко.

 

Аз го питах, може ли човек да яде блажно през пости, ако му вреди постната храна и лекарите му предписват да яде блажно. Старецът отговори:

 

- Хлябът и водата никому не са вредни. Как са живели хората преди 100 години? Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божията уста. Църквата е установила на Седемте Вселенски Събори, това и изпълнявай. Горко на този, който прибави или отмахне от това дори една дума! Какво казват лекарите за праведниците, които с едно докосване са лекували гниещи рани, и за Мойсеевия жезъл, с който Бог извадил вода от камъка. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, повреди душата си? Господ вика: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя, защото игото ми е благо, и бремето ми е леко”. Но ние сами не искаме.

 

- С какво, попитах аз, се вкоренява гордостта и придобива смирението?

 

Той отговори:

 

- С мълчанието, Бог казал на Исаия: “Ето на кого ще погледна: на смирения и на съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2).

 

Относно изкореняването на духовната гордост, той добави още:

 

- Помоли Бога да ти продължи годините. Без труд няма да сториш това. С мълчание се побеждават големи грехове…

 

Когато се сбогува с мен, той ми благодари, че съм посетил него убогия, както той се изрази. Като ме благославяше, искаше даже да ми целуне ръка, кланяше ми се до земята и, като ми даваше сухари, заръчваше ми а си ги разделим с моите подчинени. Най-сетне, като му изпрати, рече:

 

- Върви си с Богом!...”