Тези думи на Спасителя изразяват същността на християнския възглед за разтрогването на брака. Те са толкова ясни, че нямат нужда от тълкуване. Църквата и до днес е останала вярна на Христовото учение, тъй като за християните няма по-важен закон от думите на Господа в Евангелието.

 

Следователно, бракът представлява неразривна връзка. Правилата на Сръбската православна църква за брака само повтарят факта, че православният брак е „доживотна духовна и телесна връзка" (член 1). „Съществува само една законна причина за развод, казва св. Теофан Затворник, и тя е неверността на съпруга". А свети Козма Етолийски казва: „Нямате власт да се разделяте, само смъртта или блудът могат да ви разделят". Един от най-известните наши специалисти по църковно право, Никодим (Милаш), епископ Далматински, казва, че бракът завършва само със смъртта, телесна или духовна. Ето защо разтрогването на християнския брак всъщност е само констатация на духовната смърт. Как се стига до тази смърт?

 

Казахме, че прелюбодеянието е основната причина за разтрогване на брака, която Църквата признава, и единствената, която съществува в Свещеното Писание на Новия Завет: „Който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодействува" (Мат. 19:9). Светите отци казват, че мъжът и жената трябва да отидат при архиерея да ги раздели, ако се случи жената да падне с друг мъж или мъжът с друга жена. Друга причина е отстъплението от християнската вяра на единия от съпрузите. Двете посочени причини могат да се обобщят в онова, което епископ Никодим (Милаш) нарича прекратяване на брака поради духовна смърт. Всички останали причини Църквата е въвела по-късно под влияние на гражданското законодателство.

 

Също така бракът може да се разтрогне по вина на жената, ако тя съзнателно, без основателни и оправдани здравословни причини (запазването на нейния живот), е извършила аборт, тъй като каноните отъждествяват аборта с убийството, или ако съзнателно и трайно възпрепятства своето зачеване, тъй като с това се осуетява целта на брака, която е доживотен съюз, създаден за раждане и възпитаване на деца. Освен това Църквата посочва като причина за разтрогването на брака и напускането на съпруга поради неговата злоба. Например такъв е случаят, когато някой съзнателно и постоянно измъчва своя съпруг, правейки живота му непоносим. Всички посочени причини предполагат вината на единия от съпрузите.

 

Съществуват и две причини за развод, при които няма вина: едната е изчезването на съпруга, когато няма никакви вести за него най-малко една година, защото тогава може да се предположи, че е настъпила смърт, другата е телесната или душевна болест, която каноните не разпознават като причина, но тя съществува в църковните правила за Брака. Става дума за нелечима лудост, която прави невъзможен съвместния живот и представлява смъртна опасност за другия съпруг. Православната Църква не познава развода по взаимно съгласие. Както вече казахме, с изключение на случаите на изчезване на съпруга или неговата душевна болест, винаги има страна, която е виновна за развода и която се осъжда на църковно наказание, поради което не може да встъпи във втори брак, докато трае наказанието.

 

Съществува още една причина за развод, която на практика се среща много рядко, и е разгледана от правило 53 на Трулския събор. Тук всъщност става дума за пречка за сключване на брак, и то непреодолима. Ако това все пак се случи, посоченото правило защитава духовното родство и изисква разтрогването на брака между вдовица и кръстника на нейното дете. Единствените случаи, в които бракът може да бъде разтрогнат по взаимно съгласие на съпрузите са встъпването в монашество или ръкополагането за епископ. В такива случаи се изисква доброволното писмено съгласие на другия съпруг.

 

Тук възниква още един интересен въпрос: задължителен ли е разводът в случай на прелюбодеяние? Този въпрос се разглежда още в „Пастир" на Ерм. Ето какво пише там: „Господине, ако някой има вярваща в Господа жена и я улови в прелюбодеяние, греши ли мъжът, ако и занапред продължи да живее с нея? Ако мъжът узнае за нейния грях и жената не се покае, но остане в своя блуд, а мъжът продължи да живее с нея, бива виновен за нейния грях и съучастник в нейното прелюбодеяние. Тогава какво да направи мъжът, ако жената упорито остане в тази страст? – Нека я отпусне, а той да остане сам. А ако, след като я е отпуснал, се ожени за друга, тогава и сам прелюбодейства. – А ако след отпускането на жената тя се покае и поиска да се върне при своя мъж, няма ли да бъде приета?

 

Ще бъде, защото ако мъжът не я приеме, греши и си навлича голям грях; трябва да приемаме онзи, който съгреши и се покае, но не много пъти, защото покаянието за Божиите раби е едно. Следователно, заради покаянието на жената мъжът не бива да се жени повторно". – А ето какво казва по този въпрос св. Козма Етолийски: „Но и този, към когото жената е съгрешила, а той не се раздели с нея, ще има награда за душата си. Има ли начин, след като твоята жена е блудствала с друг, да й простиш? Има". И по-нататък свети Козма препоръчва на мъжа да прости прелюбодеянието на жената, ако тя сама го е признала с голямо покаяние и смирение, а в противен случай не. Само свещеникът в никакъв случай няма право да прости прелюбодеянието на своята жена, а ако направи това, ще бъде отговорен за църковно престъпление и ще бъде лишен от свещенство.

 

Но и при това ясно становище на Църквата за брака и неговото разтрогване, кризата на християнския брак днес е факт. И то най-вече поради това, че в брак често встъпват незрели и неподготвени личности, своеволни и неготови на саможертва. Когато премине романтичната фаза на влюбеност и съпрузите се сблъскат с проблемите на ежедневието, те „охладняват" един към друг и съвместният живот им става „досаден" и „прекалено тежък". Съпрузите се отдалечават един от друг и забравят, че някога са изпитвали взаимна любов. Защото бракът днес, отчасти и благодарение на светското законодателство, се изживява като формален съюз, който трае докато съществува емоционален, практически и материален интерес от двете страни, а след това може да се разтрогне по желание на едната страна или по взаимно съгласие. Хората са свикнали да угаждат на себе си и да уреждат живота си така, както им е угодно. Защо да оставам на работата, която не ми носи достатъчно пари; защо да оставам в партията, чиито шансове да спечели изборите са малки; защо да оставам в брака, който не ме удовлетворява? Сам управлявам живота си, не искам да бъда роб на общоприетите норми… Един съвременен богослов пише: „Става дума за един начин на живот, който днес изцяло се върти около индивида и който, както изглежда, изключва възможността за превъзмогване на индивидуализма. Отношенията между хората са сведени до подчиняването: или подчиняваш, или биваш подчинен".

 

Животът тече бързо. Човекът от противоположния пол става предмет на желание. Рано или късно, когато желанието бъде задоволено, потребността от този човек се изчерпва и се появява равнодушие. Любовта, както и всичко друго, е подчинена на индивидуалните потребности и желания. Просто така функционира падналият човек. Забравя се, че съюзът на християнския брак е нещо много по-трайно и възвишено. В него се изисква пълно отдаване един на друг по примера на Христос и Църквата.

 

Ако същността на брака е в любовта между съпрузите, какво става, когато любовта угасне, било от едната, било от другата страна? Оправдано ли е да насилваме някого да живее в брак с човек, когото не обича, към когото не чувства нищо? Или с човек, към когото дори изпитва неприязън? В този случай, освен съпрузите, не страдат ли и техните деца и ближни?

 

И така, какво да се прави, когато се стигне до разминаване в брака? „Трябва да се претърпи – казва св. Теофан Затворник и продължава – защото на всички нас е дадена заповед да носим теготите едни на други; още повече това е дълг на онези, които са толкова близки, както са съпрузите". Никога не очаквайте и не изисквайте любов за любовта, похвала за смирението и благодарност за служението, съветва един старец. Опитните духовници обикновено казват, че хората, живеещи в брак, се спасяват, търпейки трудния характер на съпруга и отстъпвайки един на друг. Защото именно претърпяването на всичко е свойствено на истинската любов, както казва апостол Павел (1 Кор. 13:7). Освен търпението и отстъпването на съпруга, трябва и да се молим на Бога. Валаамският старец, схиигумен Йоан, препоръчва следната проста молитва: „Спаси, Господи, и помилвай моя мъж (или моята жена), запази го (я) и го (я) вразуми".

 

Естествено, тези изисквания могат да изпълнят само онези, които имат силна вяра. Изобщо, каква трябва да бъде правилната мяра на търпението? Представете си две крайности. Някоя жена възпитава деца, работи, готви и чисти, а мъжът й се отнася към нея без любов, тя получава от него само укори. Но жената понася всичко това без ропот, с благодарност към Бога. А друга жена не желае деца „заради кариерата". Мъжът й я обгражда с внимание, има време да се грижи за външния си вид, да се усъвършенства и да пътува, и въпреки това й се струва, че страшно много търпи в този брак. „Не мога да търпя повече!" Или представете си мъж, на когото жена му е родила и възпитала деца, а сега вече не го привлича, не му е интересна и той използва всеки повод, за да отсъства от къщи и да търси утеха другаде. „Искам да се разведа!"

 

Оттук се налага следният извод: отношението към брака и неговото разтрогване е показател за силата на твоята вяра. Съвместният живот на двама души изключително рядко може дълго време да бъде като филмова идилия. Църквата напомня за това още от първия ден на съвместния живот: при венчанието младоженците получават венци, което всъщност означава, че от тях се изисква подвиг, а след това в най-тържествената част от обреда на венчанието се пее тропарът „Свети мъченици, които славно сте страдали и сте получили венци", защото християнският брак предполага именно смирение, търпение и кръстоносене. „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене", казва Христос (Мат. 10:38).

 

Разбира се, ако искаш да оставиш кръста, който ти е даден при встъпването в брак, ако искаш да снемеш от главата си венеца, който си получил при светото тайнство Венчание, ти си напълно свободен да направиш това. Но тогава ставаш подобен на предателя Юда. Това е форма на духовна смърт, която по-късно, както казахме, само ще бъде констатирана от развода. Защото правиш това, което ти се иска, а именно това е главната идея на княза на този свят. И няма нито една идея, която да е така противна по дух на Христовото учение, както тази. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил", казва Господ. Ние трябва да следваме примера на Господа. „А волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо" (Йоан. 6:38, 39).

 

Така и вие като съпрузи, дадени от Бога един на друг, трябва да се пазите, за да не се погубите един друг. Затова мъжът, бидейки глава, казва свети Григорий Богослов, трябва да знае как да изцели тялото; дори и тогава, когато на него има безброй рани, главата никога не се отсича от тялото. Затова недей да нараняваш жена си, защото тя е твоето тяло. И както е немислимо някой да нанася рани на собственото си тяло, така е немислимо някой да се отдели от своята жена". А свети Йоан Златоуст съветва мъжа: „Дори и да трябва да жертваш душата си за своята жена, дори и да трябва хиляди пъти да бъдеш посечен, да понесеш и претърпиш всякакъв вид страдания, не я отхвърляй".

 

Християнският брак трябва да бъде, както е казал по някакъв повод митрополит Амфилохий, общ път на съпрузите в чистотата на вечната Христова любов. А този път никак не е лек. „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят" (Мат. 11:12). Бракът в никакъв случай не е само усилие и себеотрицание. Той трябва да бъде и благословение, и щастие. Но как? Всъщност, необходима е готовност за себеотрицание и съзнание за задълженията ни към съпруга и семейството. Когато това го има, тогава съпрузите могат да бъдат възнаградени с благословение и да бъдат щастливи. А когато го няма и когато от съвместния живот се очакват само удоволствия и наслади, тогава с изчерпването на тези удоволствия започва да се натрупва нетърпение, което накрая ще доведе до разпадането на брака и неговото разтрогване.

 

А разводът, по думите на Златоуст, е „действие, което е противно както на естеството, така и на Божия закон; на естеството, защото разделя едното тяло, а на закона, защото вие се опитвате да разделите онова, което Бог е съединил и е заповядал да не се разделя". Затова Църквата гледа на развода като на катастрофа. Протойерей Александър Шмеман пише: „Разводът си остава може би най-голямата трагедия, защото това е моментът, когато двамата, когато са били едно цяло, макар и само на книга, сега престават да бъдат едно и се отчуждават". На Православната Църква е добре известно колко кораво може да бъде човешкото сърце, затова тя, за разлика от римокатолиците, които не допускат развода, дава на грешниците друга възможност, но само за да попречи на по-нататъшното им падение. На втория брак се гледа изключително като на снизхождение към човешката слабост.

 

Светите отци смятат, че в нравствен смисъл той стои много по-ниско от първия. Атинагор, апологет от ІІ век, нарича втория брак „пристойно прелюбодейство". Както девството е по-добро от брака, така и първият брак е по-добър от втория", казва свети Йоан Златоуст. А свети владика Николай казва: „Църквата благославя първия брак с радост, а втория със съжаление".

 

Отец Йоан Мейендорф пише, че вторият брак представлява „отстъпление от християнските норми" и се допуска само поради човешката слабост. „Християнският брак може да бъде само един, не по силата на абстрактния закон или на нравствения резултат, а по самата си същност, като Тайнство на Царството Божие, което води във вечната радост и вечната любов". Според Златоуст вторият брак има за цел „възпрепятстването на още по-голямото зло и избягването на крайното духовно падение". Това се вижда и от самия чин на втория брак. Единствено първият брак може да бъде благословен по време на Литургията, както се е извършвал в ранната Църква. Чинът на втория брак е по-кратък и опростен, проникнат от покайно настроение. Разликата се забелязва още в самото начало: чинът на първия брак започва с възгласа: „Благословено е Царството". Това е най-тържественият възглас, с който се възвестява Царството Божие на земята. С него започват само Литургията, Кръщението и чинът на първия Брак. Чинът на втория брак започва с възгласа: „Благословен е нашият Бог".

 

От Господа вече не се проси безупречен живот, нескверно ложе, потомство, нито съвършена любов, а само този съюз да издържи. Вместо благословение и съпружеска любов, вместо прослава и милост, от Господа се проси опрощение, покаяние и обръщане („прости беззаконията на Твоите раби, призови ги към покаяние"). Това не са радостните и тържествени молитви, характерни за чина на първия брак („заколете угоеното теле, за да ядем и да се веселим"), а молитви, изразяващи скромност и смирение („дари им обръщането на митаря, сълзите на блудницата и изповядването на разбойника"). Всичко това показва, че възможността за встъпване във втори брак изразява единствено снизхождението на Църквата към човешката слабост („защото, не можейки да претърпят теготата на деня и жегата, и телесното разпалване, се съединяват във втори брак"). Както и свети апостол Павел съветва в Първо послание до Коринтяни: „На неомъжените и вдовиците казвам: добре е да си останат като мене (т. е. в девство). Ако не могат да се въздържат, нека се женят и омъжват; защото по-добре да се женят и омъжват, отколкото да се разпалват". В действителност апостолът тук говори за възможността за втори брак само за онези, чийто съпруг е починал, а не за разведените.

 

А за това какво отношение са имали към повторния брак на последните са имали най-ранните християнски писатели, свидетелстват и цитираните в началото думи от „Пастир" на свети Ерм: „заради покаянието на жената мъжът не бива да се жени повторно". Трябва да добавим още, че Православната Църква, по думите на проф. Сергий Троицки, „абсолютно забранява повторния брак на онези, които трябва да бъдат за пример на останалите, т. е. на своите свещенослужители". I www.saborna-crkva.com.

 

Статията е публикувана със съкращения

 
Превод: Татяна Филева