Защо това се случи с мене, Боже?

Защо това се случи с мене, Боже?

Автор : митр. Николай Месогейски
 
Млада двойка. Запознали са се съвсем отскоро. Единствената им мечта била да живеят в любов. Колкото може повече да се обичат един друг. Колкото може по-пълно! Колкото може по-дълбоко! Това е то-истинският живот. В това няма само сладост и красота, в него има и сила. Такава любов не може да е егоистично чувство, не е ограничена само от себе си, не е самодостатъчна. Любовта ражда, умножава, дава живот.
 
В този кръговрат на любовта те се женят, и ето вече чакат детенце. То е съсредоточие и смисъл на съвместният им живот. Всичките им мечти сега са свързани с него, в детето са събрани всичките им надежди. За първи път в тяхната любов влиза някой трети. Той още не се вижда, но дори със самото си присъствие умножава и укрепва тяхната любов. Измененията, протичащи в женското тяло, потвърждават появата на новия живот, който не само е роден от любов, но и сам ражда любов. Мъничкият невидим малчуган, когото те разбират без думи, дава нов живот на родителите. Те откриват за себе си не само, че се обичат по-силно, но и някак различно. Тяхната любов е придобила някакво ново, по-високо равнище.
 
Младата жена се чувства майка още преди раждането на детето. Тя само очаква мига, когато ще може накрая да прегърне детето си. Настъпва денят на раждането. Естествената болка се сменя с радостта от появата на новия живот, очарованието на новото присъствие в дома, изумление пред неповторимите черти на новата личност. Заедно с нея идват и безсънните нощи, радост, вълнения, безпокойства, грижи, прегръдки, целувки, играчки, мечти. Детето започва да се усмихва, да говори, да ходи, да прави първите пакости, започва да ходи на училище.
 
От ден на ден нашата привързаност към детето расте. Страхове и опасения се сменят. Ние чуваме, че чуждо дете е заболяло тежко. Усмивката изчезва от лицето ни. Но не за дълго. Дълбоките вътрешни страхове определят нашия душевен свят и отразяват нашите настроения. Не, това е невъзможно! Това не може да се случи с нас. Съществува някаква причина, поради която болестта е почукала в чуждия дом. Вероятността от това, да посети и нашето дете е нищожно малка, тя почти не съществува. Събирайки трохи от вяра, ние мислено се ограждаме с кръстно знамение. Ако Бог съществува, Той ще ни запази, когато дори и душевно сме Го призовали. Още повече, Бог е любов. Той ще ни съжали и бедното ни мъниче. То е още толкова невинно. По време на игра на него му става лошо, или веднъж сутрин вдига температура, и ние не можем да я свалим в продължение на няколко дена, или по непонятна причина то боледува постоянно. Ние се страхуваме, правим му изследвания, обаче не ни напуска увереността: резултатите ще покажат, че детето се оправя, или, в най-лошия случай, то е заболяло от някаква детска болест, от която се е боледувало преди, а в наши дни успешно се лекува.
 
Дните минават. Безоблачното небе на нашата радост е пронизано от мълниите на медицинските присъди. Това е рак. Името на диагнозата ни напомня морски деликатес. Но сега в нас възниква впечатлението, че този рак с едната щипка стиска нашия разум, а с другата раздира сърцето ни. Това чудовище изяжда и мъчи цялото ни същество.
 
Не искаме да мислим за това, не можем да го осъзнаем. Съвсем неотдавна ние се прегръщахме и радвахме, че Господ ни е изпратил малък Ангел. Днес нашите прегръдки приличат на съсъд изпълнен със сълзи и ние се боим Господ да не ни отнеме Ангела, когото считаме за свой.
 
Бурята на медицинските изследвания се сменя с мъчителното нашествие на безответното „защо”? Боже мой, защо такава болка? Какво е виновно това невинно създание? Защо това се случи с моето дете, което ми изглежда най-доброто в света, а не с някое чуждо и далечно от мене? Защо трябва да страда безмълвно и безропотно, да боледува, даже не подозирайки, какво ще му се наложи да изтърпи? Защо над него надвисна заплахата толкова рано да остави своите играчки, своите братя и сестри, родителите си, този свят? Защо всичко това се случи с нас? Никаква логика не може да ни помогне, никакво обяснение не може да ни утеши, никакво слово да ни подкрепи, никакъв бог да се докосне до нас.
 
Ние се изтръгваме от този кръг и търсим прибежище в очакване на някакво чудо. Ами ако се случи? Христос е възкресил дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. Той изцелил дъщерята на хананейката и слугата на стотника. Бог особено обича децата и ни насочва постоянно да се учим от тяхната невинност. Неговата любов е неизчерпаема. Колко чудеса се случват някъде далеко от нас, колко е имало в миналото! Защо да не се случи и сега, с нашето дете? Какво е това за Бога? Нима Той не може да сътвори едно малко чудо?
 
Нашият стремеж да се утешим по този начин само увеличава изкушението. Чудото за това е чудо, защото се случва крайно рядко. Ако се случи с нас, няма ли да е несправедливо? Защо някои живеят в постоянно благодатно присъствие на Бога, а други са лишени от това? Защо едни прославят Бога, а други (мнозинството) се смиряват невероятно и Го умоляват? И отново ако Той може да твори чудеса, защо не изцелява всички или, още повече, въобще не премахне болестите, за да преживеем малкото си години, които са ни отпуснати, радостно и мирно? Може би Бог съществува за това, за да страдаме, или въобще Го няма, а ние просто се мъчим и страдаме?
 
Някой ни казва, че Бог ни обича и затова допуска такива изпитания. А тези, които ни утешават, които отвръщат на нашата болка със съвети и слова, защо тях Бог не ги обича, а само нас? Защо техните деца безгрижно играят и се смеят, а нашето, отслабнало и бледо, живее сред лекарства и системи? Защо техните деца се шегуват и правят пакости, а нашето живее с напразната надежда и вяра в лъжата ни, че скоро всичко ще е наред и то отново ще се върне в училище? Защо те правят планове относно децата си, а ние се боим даже да мислим за бъдещето на своето дете?
 
И ако предположим, че Бог реши да не боледуват децата, то как ще може да търпи да страдат и да се мъчат възрастните? Как това се съвместява с Неговата любов и Божество?
 
Защо нашият живот е толкова трагичен? Защо се страхуваш да обичаш? Защо не се решаваш да се отдадеш на другия? Защо не се решаваш да се привържеш към някого? Защото колкото по-силна е любовта, толкова по-болезнена е раздялата. Колкото са по-дълбоки чувствата, толкова повече е болката. Наистина-защо?
 
В някакъв миг тези „защо” достигат предела на поносимостта. Някой ни съветва да не задаваме въпроси: не може да питаме Бога „защо”. Може би именно поради този грях страда и нашето дете.
 
И все пак тези „защо”, когато са продиктувани от смирена и тиха болка, не само съставляват образа на нашето истинско „аз”, но изразяват и най-дълбоките битийни съмнения на този свят.
 
Благословението на болката
 
Тези „защо” са благословени! Осветил ги е Сам Христос, умирайки на Кръста: Боже мой! Боже мой, защо си ме оставил? (Мт. 27:46). Боже Мой, защо си направил това с Мен? Какво съм ти направил? Нима не съм Твой Син? Това е този въпрос, който задаваме и ние, но и той е останал без отговор. На него не било отговорено по видим начин. Последвалите събития открили отговора.
 
Множество подобни горчиви въпроси са изрекли устата на многострадалния Иов и е изписало перото на пророк Давид: свещената история е запечатала трагичната смърт на техните деца. Едновременно тези двама човека ни явяват пример за удивителна вяра, издържливост и търпение.
 
Този въпрос обръща към Бога, задаваме го на себе си и на тези хора, които особено ни обичат. Задаваме го главно за това, за да изразим това, което се случва в нас и в същото време се надяваме, че някой ще ни съжали. Кой може да ни даде отговор?
 
Свети Василий Велики, обръщайки се към един скърбящ баща му казал, че болката прави човека дотолкова чувствителен, че той става подобен на око не понасящо и най-малката прашинка. Даже най-нежното движение усилва болката на страдащият човек. Думите, които се привеждат като логически аргументи, стават нетърпими. Само сълзите, само недоумението, мълчанието, вътрешната молитва биха могли да успокоят болката, да просветят тъмата и да породят крехка надежда.
 
Болката не само ни пробужда, но и ражда любов в тези хора, които ни обкръжават. Те се опитват да се поставят на наше място. Чувствайки себе си защитени, те се опитват да разделят нашите чувства, не толкова приятни за тях. И това им се отдава. Болката поражда любов и едновременно с това-изпълнена с любов връзка с нашите ближни. Болката ражда истина. В нашето сърце израства състрадание към другите хора. В това се крие отговора. Така в нашето сърце идва утешение. Неговата сладост и мир се усещат повече, отколкото тежестта на преживяната болка.
 
Както свидетелства науката, от едни и същи родители могат да се появят множество съвършено различни деца. Ние се различаваме един от друг външно, а вътрешния свят на всеки човек е уникален. По силата на това ако някой страничен се опита да даде отговор на нашия съкровен въпрос, той ще наруши свещеното ни право: ние сме длъжни да намерим своя собствен отговор, приготвен ни от Бога. Чуждата мъдрост ще разруши истината и свободата от Бога вътре в нас.
 
Голяма грешка се крие в това да очакваме отговор отвън, от някой друг. Кой от мъдреците, просветените хора, философите, свещениците може да е уверен в правилността на привежданите аргументи и знае отговора на толкова личния ни въпрос? Отговора можем да открием само вътре в себе си. Не в някакви аналогични случаи, не в дебелите книги, не в рецептите за утешение на мъдреците. Отговорът не се намира някъде отвън, не го знае никой друг. Той се ражда вътре в нас. И нашият собствен отговор е дар от Бога.
 
В крайна сметка на всички тези „защо” няма отговори, които очакваме по нашата човешка немощ и оскъдност. Невъзможно е да намерим решение ако следваме обичайната логика. Затова и Христос е казал малко за смъртта. Той просто я е приел и понесъл страдание и болка, повече от който и де е друг. И когато възкръснал, устата Му били изпълнени повече с живо дихание, отколкото със слова. Той нищо не казал за живота или за смъртта-само пророчествал за мъченичеството на Петър. На болката е невъзможно да се отвърне с аргументи. Смъртта и несправедливостта нямат логическо обяснение.  Тези въпроси се решават от диханието и полъха, които излизат само от Бога. Те се разрешават от Светия Дух и се преодоляват със смиреното приемане на волята Божия, която винаги е истинна и едновременно толкова непостижима.
 
Изпитанието поражда буря от въпроси, на които няма отговор. И ние, вкопчили се в тези „защо”, „може би” и „ако”, съхраняваме надежда и преживяваме в този свят, очаквайки нещо по-здраво и постоянно. Но него го няма в предложеното ни човешко решение, то се крие в неочакваното и свръхестествено божествено утешение. Всеки наш опит да го заменим с нещо човешко завършва с трагедия. В диалог с болката, несправедливостта и смъртта ние сме принудени да излезем от пределите на човешките измерения. В това се крие не само изход от изпитанието но и благодеяние.
 
Единствената възможност
 
 
В края на краищата, ако можем да зададем въпроса сами, то отговор на него трябва да чакаме. Или няма Бог, или Той е допуснал това изпитание, за да ни дарува уникална възможност. Ако го нямаше Разпятието не би имало и Възкресение. Тогава Христос би бил просто добър учител, а не Бог. Бог ни дава уникална възможност до са надигнем над своите слабости, да излезем извън пределите на човешките измерения. На нас ни остава единствено да видим тази възможност и достойно да я използваме. В този случай духовната полза от случващото се ще бъде много повече от силата и болката на изпитанието.
 
Смъртта, болката, несправедливостта са тайнство, което можем да нарушим с невнимателна дума. В тези обстоятелства истината не може да бъде изразена като мнение или аргумент, а се проявява в смиреното понасяне на болката. Това е път на границата между живота и смъртта, между ропота и славословието, между чудото и несправедливостта, с неговите неочаквани обрати,  явяващи ни истината за живота. На този, който устои в изкушението, истината ще се открие в такъв вид, в какъвто той никога не си я представял. Този, който може да вмести болката ражда първозданна чувствителност и му се разкрива такава действителност, която иначе е невъзможно да се види. Работата не е там, че ще се случат някакви събития или откровения-те и така си съществуват. Работата е там, че ти се отварят очите и ти можеш да ги видиш. За съжаления съществува безспорна истина: само изгубвайки нещо много желано, ние постигаме и познаваме нещо още по-голямо.
 
Аз съм уверен нито болката, нито несправедливостта не могат да премахнат любовта Божия. Бог съществува. И Той е Любов и Живот. Съвършенната Любов и Пълнотата на Живота. И най великата тайна на Неговото битие е в Неговото съвместно съществуване с болката, несправедливостта и смъртта. Може би най-голямото предизвикателство за всеки от нас е това да съжителстваме с нашата собствена лична болка, с надежда да приемем в обятията си тези дълбинни „защо”, очаквайки смирено, вътрешно Бога сред тези „несправедливости” които, както ни се струва, Той ни изпраща.
 
Преди няколко дена при мен дойде една млада девойка. Изглеждаше, че кандилото на живота ѝ едва тлее. Сред непоносимата болка аз видях надежда. В нейните разплакани очи аз зърнах радост, сила и мъдрост.
 
-Аз искам да живея – ми каза тя – Но не дойдох за това, вие да го потвърдите. Дойдох, за да ми помогнете за изхода от този свят.
 
-Аз съм свещеник на живота, а не на смъртта – отвърнах ѝ аз – затова искам ти да живееш. Позволи ми да те попитам нещо. По време на тежкото изпитание, което ти е изпратено, не се ли запита: „Защо това се случва с мене, Боже?”
 
-Не ви разбирам, отче. Аз питам: „Защо това не се случи с мене, Боже?” И очаквам не смъртта си, а просвещение.
 

Свети отци на православието

Жития на светци

  • Официален сайт на Софийска епархия
  • Богоносци
  • ДОБРОЛЮБИЕ
  • Лествица
  • ПОКЛОННИЧЕСКО-ПРОСВЕТЕН ЦЕНТЪР Св.Йоан Рилски
  • ПРАВОСЛАВИЕ
  • ВЕРОУЧЕНИЕ ЗА УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ
  • АУДИО БИБЛИЯ
  • ВСЕМИРНО ПРАВОСЛАВИЕ
  • ОФИЦИАЛЕН САЙТ НА СВ.СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
  • ПРАВОСЛАВЕН СВЯТ