Монемвасийският епископ Павел предава следния разказ:

“Когато бях още мирянин, бях изпратен на Изток да събирам царските данъци. По пътя забелязах един пустинен манастир и пожелах да вляза в него. Игуменът излезе, заедно с братята, за да ме посрещне, и ние, след като взаимно се поздравихме, поседнахме в манастирския двор, където беше направена градина с плодни дръвчета. И ето, изведнъж видяхме да долитат по дърветата птици, които отчупваха клончета с плодове и бързо отлитаха нанякъде.

Аз попитах игумена:

- Защо птиците не изяждат тук, на място, плодовете, а ги отнасят заедно с клончетата?

Игуменът отвърна:

- Ето, вече стават единайсет години, откакто тия птици правят така.

Тогава аз, като че по Божие откровение, изказах предположението, че може би някъде в близо намиращите се планини живеят Божии подвижници и че по Божие повеление птиците носят плодовете на тях. В момента, в който казвах това, долетя една врана и откъсна една клонка с плодове. Тогава предложих на игумена да тръгнем след птицата и ние последвахме враната, която летеше пред нас, заедно с плодовете. Но изведнъж враната се издигна над един хълм и после се спусна над него, като остави клончето на земята. Когато започнахме да се изкачваме на хълма, враната отново взе клонката и полетя в един дълбок като пропаст дол, откъдето след това и излетя, но вече без клончето. Тогава и ние се приближихме към пролома и хвърлихме в него камък. Внезапно до нас оттам достигна някакъв глас:

- Ако сте християни, не ни убивайте.

А ние попитахме:

- Кои сте вие?

Те отговориха:

- Ако желаете да ни видите, хвърлете ни три дрехи, понеже сме жени и сме голи. След това идете в подножието на планината и ще намерите там тясна пътека, която ще ви доведе до нас.

Тогава трима монаси от съпровождащите ни братя свалиха дрехите си и като завързаха в тях камъни, ги хвърлиха в пропастта. А ние се спуснахме по хълма, намерихме, както ни бяха казали, тесен проход, по който едва можеше да се върви и по този път стигнахме до клисурата, в която се подвизаваха три свети жени. При срещата си с нас жените се поклониха до земята, а ние, след като извършихме молитва, седнахме. Седна също и едната от жените, а другите две останаха да стоят прави. Тогава игуменът се обърна с въпрос към седящата жена:

- Откъде си ти и как дойде в това място?

Попитаната отговори:

- Аз съм от Константинопол, където бях омъжена за царедворец. Но моят мъж умря, когато беше още млад, и аз останах вдовица, преди да навърша двадесет години, оплаквайки както вдовството си, така и това, че нямах деца. Няколко дни след това един велможа, като чул за мене, изпрати слугите си, желаейки със сила да ме вземе при себе си. Пратениците искаха от мен незабавно да отида при техния господар. Тогава, след като се обърнах с молитва към моя Господ Иисус Христос да ме избави от този човек, който желаеше насилствено да разврати моята душа и тяло, казах на слугите му: “Нима се съмнявате, че не бих отишла с радост при вашия толкова знатен господар? Но в момента съм възпрепятствана от женска болест и съм нечиста, поради постоянното кръвотечение. Почакайте недълго, докато се очистя и тогава с радост ще дойда при вашия господар”. След като ме изслушаха, пратениците си отидоха, като ми казаха: “Добре, нашият господар ще те изчака още 40 дена”. След тяхното заминаване пуснах на свобода слугите и слугините си, след като ги наградих със злато. Оставих при себе си само тези двете, които виждате тук, а цялото си имущество раздадох на бедните. След това извиках при себе си един мой родственик, богобоязлив човек, и под страшна клетва го накарах да ми даде дума, че ще разпродаде моите имения и домове и че ще раздаде получените пари на бедните. После, през нощта, взех със себе си тия две мои слугини, а сега - мои сестри, и се качих заедно с тях на един кораб, с който, по Божий промисъл, достигнах до това място. И ето, вече тече единадесетата година, откакто не сме виждали ни едно човешко лице, освен вас сега. А дрехите ни, след като изминаха години, овехтяха и паднаха от телата ни.

Игуменът я попита:

- А откъде си доставяте прехрана?

Светата жена отвърна:

- Благият и човеколюбив наш Бог, Който хранеше Своя народ в пустинята в продължение на четиридесет години, изпраща и на нас, недостойните Свои рабини, храна. Ежедневно, по Неговия Божествен промисъл, птици ни носят храна в много по-голямо количество, отколкото ни е нужно. Същият преблаг наш Господ покрива нашата голота и ни съгрява със Своята благодат, така че ние не се боим нито от зимния студ, нито от летния зной, а живеем като в рая, постоянно прославяйки Светата Троица.

Като се удиви от нейния разказ, игуменът каза:

- Ако позволиш, госпожо, аз ще изпратя някого от братята в манастира за храна и ще се подкрепим заедно с вас.

Но светата жена отвърна:

- По-добре нареди да дойде свещеник и да извърши тук света литургия, за да ни причасти с пречистите Христови Тайни, понеже откакто излязохме от града, не сме се причастявали.

Игуменът веднага изпрати един монах в манастира, за да доведе свещеник и да донесе храна. Свещеникът дойде, извърши литургия и след това се причасти с Пречистите Тайни най-напред самата господарка, а после - и нейните слугини. След това, като вкуси с нас храна - завършва разказа си епископ Павел, - светата жена се обърна с молба към игумена да останем при тях три дена, с което игуменът се съгласи. Тогава блажената жена стана, помоли се усърдно и предаде духа си на Бога. А ние всичките изпяхме, просълзени, надгробните песнопения и след това я погребахме. На другия ден втората жена, след като се помоли, също така мирно се престави, а на третия ден се престави и третата жена. След като ги погребахме, ние се върнахме в манастира, славейки Христа, нашия Бог, Който върши преславни чудеса и знамения в Своите светии. На Него подобава чест и поклонение во веки. Амин”.