Преподобният Памво преживял до дълбока старост като постник в пустинята до Нитрийската планина в Египет. За неговия добродетелен, богоугоден и свят живот разказват много велики отци, както ще стане ясно от по-нататъшното повествование, събрано от различни източници. Най-напред преподобният Антоний Велики казал за него, че със страх Божий (с който бил преизпълнен Памво) той вселил в себе си Божия Дух. Преподобният Пимен казал:

- Три неща видяхме в отец Памво: ежедневен пост, мълчание и ръкоделие.

Преподобният Теодор Студит дава следното свидетелство за същия блажен отец: “да облажим Памво с деяние и слово, защото стои високо”. А Сократ Схоластик пише за него, че в началото на своето монашество той, бидейки неграмотен, отишъл при един от братята, за да научи от него Давидовите псалми. Като чул в самото начало първия стих на тридесет и осми псалом, а именно: “Ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си”, той не пожелал да чуе други стихове, а си тръгнал с думите:

- Стига ми само този стих, ако се науча да го изпълнявам на дело.

И повече не се върнал при учителя си.

След шест месеца учителят му го видял някъде и го попитал:

- Защо от толкова време не идваш при мене?

Памво отговорил:

- Още не съм се научил да изпълнявам на дело този стих.

- По-късно, след като изминали много години, един от познатите отци го попитал:

- Брате, научи ли вече онзи стих?

Памво отговорил:

- Деветнадесет години се учих, без да преставам, и едва привикнах да изпълнявам на дело това, което той учи.

Макар че свети Пемво отначало бил неграмотен, по-късно той бил умъдрен от Бога и добре знаел Свещеното Писание, дори станал умел учител и за другите (както пише за него Паладий). Неговите ученици били четирима братя: Диоскор, Амоний, Евсевий и Евтимий.

Тяхната слава се носела из Египет, те били наречени велики и били споменати в житието на свети Иоан Златоуст. Първият от тях, Диоскор, станал по-късно Ермополски епископ. Това не е онзи Диоскор, който бил еретик и бил проклет от светите отци на Четвъртия Вселенски събор, а друг, със същото име, живял по-рано. Освен него и честният Драконтий, споменат в житието на преподобни Иларион Велики, епископ и Христов изповедник, изпратен на заточение от арианите, в младостта си също бил ученик на блажения Памво. Учител на всички тези ученици бил Памво.

Заедно с многото си други велики добродетели преподобният се отличавал и със съвършеното си презрение към златото и среброто. Когато света Мелания римлянка, която заради Христа раздала навсякъде цялото си богато имущество на нуждаещите се, пристигнала в Александрия, като чула за свети Памво, отишла при него заедно с александрийския презвитер Исидор. Тя донесла със себе си триста литра сребро и молела Памво да вземе колкото иска от донесеното сребро. Но той дори не погледнал към него и не престанал да се занимава с ръкоделието си (той плетял рогозки), а само ѝ отговорил:

- Да те възнагради Господ за усърдието, което имаш към Него.

Когато тя настойчиво продължавала да го моли да вземе поне малко, преподобният казал на прислужващия му брат:

- Вземи внимателно каквото ти дават и го занеси и раздай на братята в Либия и на островите. Те много бедстват, тъй като земята при тях е безплодна. А на братята от египетските манастири не давай нищо, тъй като земята при тях е плодородна и могат да имат изобилие от блага от труда си.

Тогава блажената Мелания дала на този брат всичкото сребро, което носела, за да го раздаде на бедните, и казала на преподобния Памво:

- Отче, забележи колко сребро давам: триста литра.

А той отговорил:

- Дъще! Бог, на Когото си донесла среброто, не те пита колко сребро си донесла. Нима Този, Който е претеглил на теглилка планините и на везни - хълмовете, не знае колко тежи твоето сребро? Ако даваше среброто на мен, разбира се, че би ми казала колко сребро ми даваш, а ти го даваш на Бога, Който не презрял и двете лепти на вдовицата, но ги приел по-охотно от много богатства. Така че, мълчи и не тръби пред себе си!

Веднъж при преподобния Памво дошъл отец Пиор и донесъл неголямо парче корав хляб. На въпроса на Памво:

- Отче, защо носиш хляб със себе си?

Пиор отговорил:

- За да не те притеснявам (тоест, за да не те лиша от твоя хляб, а да ям моя).

След няколко дни преподобният Памво отишъл при отец Пиор, като взел със себе си парче от своя корав хляб, което предварително бил накиснал във вода. Като видял това, Пиор запитал:

- Отче, защо си донесъл накиснат хляб?

Той отговорил:

- За да не те притеснявам не само с хляба, но и с водата.

Веднъж, свети Атанасий Александрийски помолил отец Памво да отиде при него в Александрия. По пътя старецът и придружаващите го братя видели седнали миряни, които не обръщали внимание на минаващите покрай тях монаси. Памво казал на тези миряни:

- Станете и с уважение поздравете монасите, за да получите от тях благословение. Те често беседват с Бога и устата им са свещени.

След това, като влезли в града, той видял една блудница, която се била разсъблякла, за да съблазнява хората. Старецът заплакал. Тогава братята го попитали:

- Отче, защо плачеш?

Той отговорил:

- Плача по две причини: за гибелта на душата на тази жена и за това, че не полагам толкова грижи за душата си, колкото тя полага за тялото си. Тя се е разкрасила така, за да угоди на хората, а аз не се грижа да украся моята душа така, че тя да стане угодна на Бога.

Като бил постоянно преизпълнен с умиление, преподобният Памво никога не се смеел, никога на лицето му нямало дори и усмивка. Веднъж бесовете поискали да го заставят да се засмее. Те завързали едно перо с връвчица и го повлекли пред очите му като някакъв тежък товар, като си говорели и викали един на друг:

- Помогнете! Помогнете!

Като видял това, отец Памво се разсмял. Тогава бесовете се зарадвали и закрещели:

- Ето, накрая Памво се засмя!

А той възразил:

- Аз не се смях, а се присмях над вашата немощ. Едно перо не можете да повдигнете!

Посрамени, бесовете избягали.

Учениците му разказват за него и това, че той бил много внимателен при разговор и разсъдителен в отговорите. Когато го питали за нещо от божественото Писание или за някоя работа, той не отговарял веднага, а отначало дълго мълчал и размислял вътре в себе си, а след това често казвал:

- Не знам какво да отговоря на този въпрос.

И едва след три дни или три седмици, а понякога и след три месеца, давал отговор на въпроса. Отговорите му били справедливи и много полезни, тъй като се влагали в разума му от Божията благодат. Затова всички приемали със страх думите от устата му, като от Божиите уста. Бог говорел с неговите уста.

По времето, когато живял преподобният, в египетските земи живеели двама родни братя - Паисий и Исаия, деца на богати родители. Баща им бил известен търговец, който пътувал със скъпи товари чак до Испания. Като разделили помежду си голямото богатство, останало след смъртта на родителите им, те си казали един на друг:

- Какъв живот да изберем? Ако се занимаваме с търговия, както нашия баща, кой знае кому ще се паднат след смъртта ни плодовете от нашия труд? Освен това ще трябва постоянно да се страхуваме да не изпаднем в някаква беда: разбойници, корабокрушения. По-добре да изберем монашеския живот и да вложим бащиния имот в небесната съкровищница. Като направим така и душите си ще спасим.

След като се посъветвали така и двамата се отрекли от света. Единият веднага раздал своята част от наследството на бедните, църквите и манастирите и като не оставил нищо за себе си, отишъл в пустинята и там се научил на някакъв дребен занаят, с помощта на който се изхранвал от труда на ръцете си. И живеел сам богоугодно, като усърдно постел и се трудел. А другият си построил малък манастир недалеч от едно населено място и като приел при себе си няколко братя, давал подслон на странниците и хранел бедните. Като построил странноприемница и болница, давал подслон на всички идващи и с голямо усърдие прислужвал на болните, а в съботните и неделните дни устройвал по две, три или четири трапези за бедните. Като поживели по този начин няколко години и двамата братя се преставили в Господа. След смъртта им много братя започнали да беседват за тях. Едни хвалели повече този, който веднага раздал имота си и отишъл в пустинята да се упражнява в безмълвие, а други давали предпочитание на другия брат, който с имота си дълго време служел на странниците, бедните и болните. Като не отстъпвали дълго време един на друг в този спор, братята отишли да попитат за това преподобния отец Памво, като искали да узнаят животът на кого от братята е по-угоден на Бога и кой от тях ще получи по-голяма награда. Преподобният Памво отговорил на въпроса им така:

- И двамата са съвършени пред Бога. Този, който приемал странници, се уподобил на праведния Авраам, а пустинникът - на свети пророк Илия. И двамата еднакво са угодили на Бога.

Братята все пак не се съгласявали и спорели един с друг. Едните, като хвалели повече пустинника, казвали:

- Той е изпълнил евангелската заповед: продай имота си и го раздай на бедните, и като взел кръста си, е последвал Христа, търпейки всеки ден глад и жажда. А другият брат, макар и да е служел на бедните, все пак и самият той се е ползвал от имота си, ял е и пил със странниците, обядвал е с болните.

А противниците възразявали, като казвали, че и този, който обичал странниците, е изпълнил Христовото слово, казано в Евангелието: “не дойде, за да Му служат, но да послужи” на другите. Та нали той послужил на мнозина, като излизал всеки ден на оживения път и търсел странници, просяци, болни и бедни и ги водел в дома си, където давал покой на всички. И ако за една чаша вода, подадена на жадния, е обещана награда от Бога, то каква награда би получил братът, който приемал странници, задоволявал нуждите на безброй жадни и гладни и служел на всеки болен като на Христос.

Виждайки такова разногласие между братята, преподобният Памво им казал:

- Почакайте малко, братя, докато получа известие от Бога. Тогава ще ви кажа.

След няколко дни братята отново отишли при него за отговор на своя въпрос. Тогава старецът им казал:

- Пред Бога ви казвам, че видях и двамата братя (Паисий и Илия) да стоят заедно в рая.

Като чули това, всички братя се успокоили и прославили Бога.

След това откровение, което преподобният получил за двамата братя, на всички им станало ясно каква велика благодат има той от Бога, щом се удостоил преди смъртта да види райското блаженство. И самият той бил подобен на райските жители вследствие на това, че ги е видял, а още повече, вследствие на изобилната Божия благодат, обитаваща в него. Още в тленно тяло и живеейки сред хората, той вече носел на лицето си печата на райското нетление, бил светъл не само с душа, но и с тяло, и лицето му сияело със слава, както някога лицето на свети пророк Моисей. Затова в житията на светите отци се разказва следното. Три години преподобният се молел на Бога:

- Господи, моля Те, не ме прославяй на земята!

А Бог, Който прославя Своите угодници, така го прославил, че от славата, която имал, братята не смеели да гледат към лицето му. Така светецът бил прославен на земята в тялото си преди прославянето си на небето. А когато, след седемдесетата година от живота му, настъпило времето на неговата блажена кончина, той казал на стоящите около него братя:

- От времето, когато се заселих в тази пустиня, построих си килия и живея в нея, не е имало нито един ден, в който да не съм работил нещо с ръцете си до умора. Не помня също някога да съм ял хляб, даден ми от някого, но винаги - изработен с труда на моите ръце. И от устата ми не е излизала такава дума, за която сега да се налага със срам да се разкайвам. Въпреки това аз отивам при Господа така, като че ли и не съм започвал да живея богоугодно и по монашески.

С тези думи той предал своята честна и свята душа в Божиите ръце, без да страда от никаква телесна болест. Такива били животът и кончината на този Божий угодник, чиито свети молитви да ни помогнат и на нас да се научим на богоугоден живот и да получим добър край по милосърдието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух се отдава чест и слава, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.