Преподобният Теофил се родил в Зиляхово, Сярско, което сега е митрополитско седалище в Гърция. Името му значи “приятел Божий”, което той напълно оправдава с живота си. Понеже родителите му били благочестиви и добродетелни, той получил от тях истинско християнско възпитание. Когато пораснал, постъпил в училище за първоначално образование, след което се посветил и на висшите науки. Поради вродени умствени способности той за кратко време завършил светското си образование. Но при външните успехи във философията, той се стараел да образова сърцето си в правилата на строгата християнска нравственост. Като избягвал младежките разговори, в повечето случаи неприлични, негово любимо занимание било да общува със стари и добродетелни мъже. Освен това по-голямата част от времето си посвещавал на четене на божествените Писания, както заповядва премъдрият Сирах: “Разсъждавай с разумни, и всяка твоя беседа да бъде в закона на Вишния”. Като последствие от това благочестивият юноша преуспявал в различни добродетелни подвизи и бил според думите на псалмопевеца Давид “като дърво, посадено край водни потоци, което” своевременно дава своя плод. Четенето на божественото Писание и житията на свети и благочестиви мъже неволно го предразполагало да им подражава според силите си. Така на Авраам подражавал в гостоприемството, на прекрасния Иосиф в целомъдрието, на Иов в мъжественото търпение, на Моисей и Давид в кротостта и на всички други праведници в различните им подвизи. Това обърнало вниманието на всички към него. След време той бил ръкоположен за свещеник.

От този момент той обикалял много места, като назидавал християните със словото си и с примера на живота си. Впоследствие за по-голямо душевно назидание се прилепил към рандинийския епископ Акакий и останал при него. Този епископ бил ръкоположен в своя сан от цариградския патриарх Нифонт, с когото бил близък приятел. По онова време светейшият Нифонт получил писма от Александрия, в които го уведомявали за преславните чудеса, които Бог извършил чрез тогавашния александрийски патриарх Иоаким за посрама на богоубийствения еврейски народ, и за похвала и утвърждение на истинската наша православна вяра. А тези чудеса са следните...

В Египет вилнеела ужасна чума, която най-вече поразила град Кайро и околностите му. Един еврейски лекар, голям противник на християнството, пуснал сред мохамеданите мълвата, че причина за тази смъртоносна болест са християните, които потапят във водата кръст. Тази клевета се разнесла навсякъде, докато стигнала и до египетския султан. Макар и мюсюлманин, султанът много обичал и почитал светия патриарх - колкото за неговата добродетел, толкова и за мъдростта и благоразумието му. Затова оставил без внимание клеветата на християнските врагове. Но окаяният евреин, като не постигнал по този начин своята цел, измислил друго коварство. Върховният везир на султана бил по произход евреин. Сега той избрал него за оръдие на своята злоба против християните. И везирът успял да придума султана да повика патриарха в двореца си за лични обяснения по пуснатата клевета, въпреки своето уважение към него. В началото султанът повел дълга беседа с патриарха по въпросите на вярата. И като видял, че той със силно убеждение и с ясни доказателства защитавал християнската вяра, заповядал му да оправдае евангелските думи, като премести с дума съседния на Кайро хълм. Светейшият патриарх не се поколебал във вярата си, само поискал няколко дни за молитва. Заедно с верните християни той умолявал Господа да не ги посрами пред неверните и да не бъде похулено Неговото свето име. В уречения ден се стекъл много народ, пред когото патриархът заповядал на хълма да се вдигне и да се премести. В отговор на неговите думи хълмът се разтърсил из основи, за да остави досегашното си място. Но изплашеният султан помолил патриарха и той пак в името Христово го спрял, поради което този хълм и досега се нарича “Дур даг” - “Стой, планино”. Това чудо поразило невярващите.

Недоумявайки как да поклатят силата на Христовата вяра, враговете приготвили смъртоносна отрова и успели да убедят султана да заповяда на патриарха да я изпие, защото Христос бил казал в Своето Евангелие: “ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”. Султанът приел и това предложение и заповядал да дадат на патриарха отровата. Изпълнен с вяра в Христовата сила, патриархът осенил с кръст смъртоносната чаша и изпил съдържанието. Напразно чакали веднага да умре: напротив, патриархът си останал съвсем невредим. След това изплакнал чашата с чиста вода и предложил да я изпие евреинът; да откаже било невъзможно, защото пак султанът заповядал. Евреинът изпил водата и веднага умрял. Поразен от тия чудеса, султанът заповядал да обезглавят неговия злобен везир, а на останалите евреи наложил глоба с техни средства да бъдат прокарани водопроводите от Нил за Кайро. Патриарха пък превъзнесъл с много почести.

След като узнал за тези дивни събития от разни писма, цариградският патриарх Нифонт веднага изпратил в Александрия споменатия рандинийски епископ Акакий, придружен от преподобния Теофил и някои други, за да узнаят подробно и да се уверят очевидно в станалото. Александрийският патриарх ги приел с радост и благосклонност и ги задържал при себе си доста време, при което преподобният Теофил особено привлякъл вниманието му върху себе си със своята добродетелност и образование. От Александрия те се отправили на Синай, а оттам през пустинята в светия град Иерусалим. Там се поклонили на животворящия гроб Господен и на другите свети места, посетили Тавор и Дамаск, където се срещнали с антиохийския патриарх, който им връчил писма за своя цариградски събрат. После се върнали пак в Иерусалим, където епископ Акакий се разболял и умрял. Напътстван от благословението на иерусалимския патриарх, останалите членове на делегацията се завърнали в Цариград. Там обаче заварили нов патриарх - Пахомий, защото свети Нифонт по време на тяхното продължително пътешествие се отказал от патриаршеската катедра и се прибрал в Атон. Патриарх Пахомий приел техния доклад и носените писма. Но в лицето на Теофил той видял човек добродетелен и учен, поради което го задържал при себе си и му връчил писмените дела на патриаршията, като го назначил на длъжността нотарий и екзарх на великата Църква. Теофил носил тези задължения дълго време и бил уважаван от всички заради неговите добродетели. Но чувствайки, че при цялата задоволеност на външния живот има съвсем малко храна за духа, оставил длъжността си и се оттеглил на Света Гора във Ватопедския манастир.

За да не би без старческо ръководство в монашеския живот и при мъдруванията на собственото си сърце да изпадне в заблуждение и измама, той поверил себе си на един епископ, който по онова време се намирал на покой във “Ватопед”, и безусловно подчинил волята си на него, като изпълнявал всякакъв род послушания и всекидневно принасял на Господа безкръвната жертва (служил литургия). А след като старецът епископ отишъл при Господа, преподобният Теофил се оттеглил в манастира “Ивер” с цел и там да намери образци за подражание. От един се учел на съвършено послушание, от друг на смирение, от трети на любов към Бога и ближния, на кротост, на дълготърпение. Накрая Теофил станал избран съсъд на Светия Дух и образец на монашески добродетели. Междувременно светата обител му възложила като краснописец да се занимава в келията си с преписи на книги, извехтели от дълговременна употреба. Много книги, изписани от неговата ръка, и досега се пазят в библиотеката на Иверския манастир.

Но тъй като по думите на Господа “не може се укри град, който стои навръх планина”, то и преподобният Теофил се прочул с добродетелния си живот не само на Света Гора, но и в по-далечни околни места. Така, след като Солун се лишил от своя архипастир, солунци усилено се мъчили да убедят свети Теофил да приеме архиерейско достойнство и да стане техен архиепископ. Но смиреният Теофил не искал и да чуе. По това време се случило да бъде в Солун цариградският патриарх Теолипт. Солунци се обърнали към него с молба да им даде за архипастир атонския отшелник Теофил. Светейшият патриарх се съгласил с тях и написал собственоръчно писмо на Теофил (толкова повече, че преди били приятели като земляци), с което го канел да дойде в Солун да се видят, без да споменава дума за молбата на солунци. Но преподобният разбрал с каква цел го кани и за да отклони от себе си това високо достойнство, свързано с временна слава и почит, побързал да приеме велика монашеска схима. А на патриарха отговорил, че тежка болест го заставила да приеме велика схима и да се откаже от свещенослужение; и че по причина на болестта си не може да се отзове на поканата му, а се надява на Божията милост да се видят в Царството Небесно. От тоя отговор патриархът, от една страна, се наскърбил, а от друга, се възрадвал, че Теофил преуспява в истинско смирение и монашески подвизи.

Близо до манастира “Ивер” в уединение се подвизавал един игумен Дионисий. Понеже преподобният обичал безмълвието, разрешили му да си построи колиба близо до Дионисий, с когото споделял трудовете на дълбокото отшелничество и се назидавал от примера на неговия възвишен живот и мъдри беседи. Взаимността в любовта била толкова тясна между тях, че като че ли една душа живеела в две тела. В същото време се прославил с подвижническия си живот някой си Кирил, който живеел в Карея. За да получи и от него духовна полза, Теофил оставил своето усамотение и преминал в Карея при Кирил. При тях често идвал да служи протът на Света Гора - старецът Серафим, който бил и духовник на Кирил. Той се впечатлил от Теофил, възлюбил го за светия му живот и до смъртта си двамата останали искрени приятели.

Но божественият Теофил не останал дълго в Карея. Силната му жажда за безмълвие го отвела в пределите на манастира “Пантократор”, в келията “Свети Василий”, където имало всички условия за дълбоко уединение при невъзмутима тишина. Но келията трябвало да бъде ремонтирана, а Теофил нямал и стотинка - нито да внесе на манастира положения наем, нито да я обнови - до такава степен бил усвоил монашеското нестяжение! В това крайно затруднение му помогнал протът, старец Серафим. По такъв начин свети Теофил потънал в онази пустиня на безмълвието само с един сподвижник - брат Исаак.

Това усамотение на Теофил силно подействало на прота Серафим. Затова, след като уредил галерия около протатската църква, издигнал камбанария и зографисал вътрешността на храма, той измолил от атонските старци уволнение от протатската длъжност и се оттеглил в пустинния покой, където заедно с Теофил се упражнявали постоянно в четене на Свещеното Писание и светите отци, откъдето извличали съществена и безсмъртна храна за безсмъртния дух.

Изключителен подвиг на преподобния Теофил било така нареченото от светите отци умно занимание: предпазване на ума от греховна разсеяност чрез непрестанната Иисусова молитва: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!” По думите на свети Калист Ксантопул има два вида монашеска дейност: едната - за укротяване на страстите - се състои в пост, молитва, бдение, коленопреклонения и други външни подвизи; а другата - за очистване на ума и сърцето от нечисти помисли - се състои в строго внимание, с непрестанна тайна сърдечна Иисусова молитва, извършвана с болезнено чувство и страдален вопъл на душата, както учат светите отци. С този умен подвиг и свещена молитва, плач и сълзи, които се пораждат от тази молитва, той очистил сърцето си от страсти и нечисти помисли, победил демоните окончателно и станал чисто избрано жилище на Светия Дух. И тъй като по думите на свети Дионисий Ареопагит божествената любов не вижда нищо друго освен предмета си - Бога, преподобни Теофил, разпален от нея, за нищо друго не мислел, освен за Господа Иисуса: Той бил неговото дихание, Той бил неговият живот, Той бил винаги в неговото сърце. И Теофил могъл да каже като апостол Павел, че не той живеел вече, а Христос живеел в него, и като апостол Павел бил удостоен с божествените дарове на Светия Дух: предвиждал бъдещето, знаел тайните на чуждото сърце и мислите на човека, достигнал “до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”, както пише апостолът.

Най-после, изпълнил дните си, свети Теофил предузнал смъртта си и започнал да се готви към своя изход във вечността: написал изповедание на своята вяра и духовно завещание, а пред смъртта си пожелал да извършат над него тайнството елеосвещение. Това било в петък. Простил се с всички, в събота в храма се причастил с пречистите Христови Тайни с чувство на благодарност към Бога за всичките Му благодеяния и накрая повикал ученика си Исаак, за да му обяви последната си воля. Смирен през целия си живот, той и след смъртта си не искал човешка почит. Затова завещал на ученика да не обявява смъртта му, за да не дохождат свещеници да извършат над него тържествено погребение, а сам Исаак да върже тялото му за нозете с въже и да го завлече в гората. После преподобният легнал на одъра си, произнесъл: “Господи Иисусе Христе, приеми духа ми”, и починал със съня на преподобническа смърт на 8 юли 1548 г., неделя, преди изгрев слънце.

Послушният му ученик с голяма наивност изпълнил точно заповедта му: вързал с връв нозете му и отвлякъл мощите му в гората. Но слухът за смъртта на преподобния се разнесла по цялата Света Гора и се стекли много монаси, особено познати и приятели на преподобния, и всички желаели да се поклонят на гроба му и там да получат неговото благословение. За да не лиши дошлите от тази утеха, ученикът им показал някакво разкопано място, където уж бил погребан преподобният. Но по някакво тайно чувство монасите на Ивер и Пантократор се усъмнили и това чувство не ги излъгало. По-късно пантократорските монаси намерили в гората светите мощи на Теофил, прибрали ги в своя манастир и ги пазели в дълбока тайна от другите.

След 40-ия ден Исаак отишъл да види мощите в падинката и за свое изумление не ги намерил. След дълго разследване накрая той узнал, че се намират в манастира “Пантократор”. Тогава отишъл там и молил старците да му дадат останките на неговия отец, но пантократорци не искали и да чуят. Така минало доста време. За щастие на Исаак епископът на Ерисо Макарий посетил Света Гора. Исаак се обърнал към него с жалбата си против “Пантократор” и го замолил да вземе страна в тоя спор. Макарий не се забавил. Той събрал всички атонски игумени, дошъл в “Пантократор”, отделил за манастира една ръка от мощите, а останалото тяло предоставил на ученика. Тогава тържествено го пренесли в църквата на келията “Свети Василий”, където преподобният безмълвствал, и оттогава те станали мироточиви като доказателство за богоугодния живот на преподобния.

Такъв е бил животът на преподобния Теофил Мироточиви, така се подвизавал и така бил прославен от Бога на земята и на небето, през живота му и след смъртта му. Нека му подражаваме и ние в неговата нестяжателност, кротост, смирение, чистота, безмълвие и любов към Бога и ближния, та и ние да наследим заедно с него Небесното Царство на Господа Иисуса Христа, Комуто подобава слава и могъщество с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.