Преподобният Илия встъпил съвсем млад в монашеското поприще и прекарал седемдесет и пет години в пълно уединение в една отдалечена сурова пустиня близо до Антиной Тивейски. Не могат да се опишат с думи великите подвизи, които извършил на върха на дивата пустинна планина, от която никога не слизал в населено място. До него се стигало по тясна пътечка между остри камънаци, по която трудно минавал човешки крак.

 

Усърдните посетители го намирали седнал под каменен навес на пещера, в чийто сумрак трудно се различавал силуетът на пустинника. Бил на повече от сто и десет години и целият се тресял от старост. Отците пустинници казвали, че никой от тях не помни кога преподобният Илия е дошъл в планината.

 

На стари години ядял сутрин и вечер по три малки късчета хляб и по три солени маслини. Като млад приемал храна веднъж седмично. Ония, които идвали при него за назидание, поучавал тъй: “Не се оставяйте да ви командува сатаната. Има три проявления на дяволската сила, които въвличат монасите в грехопадение. Първото е забравата, второто - леността, третото - похотта. Когато забравата налегне монаха, се ражда леност, а от нея произтичат похотите, а чрез похотта човекът пада. Ако монахът внимава и има страх Божий, той не се лени, нито има лоши желания, затуй сатаната е безсилен против него, не може да вкара такъв човек в грях и с Божията благодат той се спасява.”

 

Преподобният Илия, който бил образец за истински монашески живот, се преставил на Господа в дълбока старост.